О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 748
София 12.06.2013г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, ГК ,ІV г.о.в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ ИВАНОВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
при секретаря…………………. и в присъствието на прокурора………………..
като изслуша докладваното от съдията Светла Бояджиева гр.дело № 1293 по описа за 2013 год.за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от [фирма],представлявано от Р. Т. чрез пълномощник адв.Р. Ш. срещу решение № 1673 от 23.10.10г.,постановено по в.гр.дело № 1468/12г.на Софийски апелативен съд,с което е оставено в сила решението на Софийски градски съд от 7.02.12г.по гр.дело № 1118/2008г.
В приложеното изложение се сочат като основания за допустимост на касационното обжалване визираните в чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.Приложена е съдебна практика.
В отговор по чл.287 ГПК ответницата по жалбата Х. С. чрез адв.Р. Р. моли да не допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд,състав на Четвърто гражданско отделение,като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК,приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел,че страните са съсобственици на недвижим имот,представляващ „хладилник-рампа” със застроена площ от 900 кв.м.,находящ се в [населено място], [улица],с прилежащ терен от 3800 кв.м.по силата на договор за продажба,оформена с нот.акт № г.,при който [фирма],представлявано от управителя Р. Т. е прехвърлил на Х. С. 20% от цитирания имот.От свидетелските показания е прието за установено,че от м.февруари 2005г.отношенията между Р. Т. и С. се влошили много и от края на м.март 2005г.последната не била допускана в съсобствения имот от охранителите на обекта,които получили писмена заповед за това,залепена на пункта за охрана.С нотариална покана от 10.03.05г.ищцата е поискала обезщетение за лишаване от ползване.Въззивният съд е счел,че същата не е била надлежно връчена,поради оспорване от ответното дружество на факта на получаване с твърдение,че посоченото за получател лице В. Р. не работи във фирмата.Ето защо е приел,че като покана за плащане следва да се счита исковата молба,предявена за предходен период – от 15.03.2005г.- 28.12.05г.,по която е постановено влязло в сила осъдително решение.Съдът е квалифицирал спорното материално право по чл.31 ал.2 ЗС,като е изложил съображения,че спорът е между съсобственици за обезщетение за това,че ищцата не е могла да ползва своята съсобствена част,а не се претендира дял от наемите,които ответното дружество е събирало от съсобствения хладилник.Възприето е заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза на в.л.Г. С.,според която обезщетението за ползване по средни пазарни цени за 1/5 ид.ч.от имота за процесния период /1.01.2006г.-29.02.2008г./ е в размер на 154 040 лв и решението на първостепенния съд,който е присъдил тази сума, е потвърдено.
Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
На въпроса дали исковата молба между същите страни,за същия имот и на същото основание има характер на покана по смисъла на чл.31 ал.2 ЗС е даден отговор с решение 351 от 13.07.10г.на ВКС по гр.дело № 573/09г.на ІІІ г.о., решение № 352 от 13.07.10г.по гр.дело № 618/09г.на ІІІ г.о.на ВКС ,решение № 94 от 18.04.12г.по гр.дело № 1562/10г. на ВКС,ІV г.о.,решение № 783 от 8.04.11г.по гр.дело № 1286/09г.на ІV г.о.на ВКС и други решения,цитирани в последното,постановени по реда на чл.290 ГПК.Посочено е,че след като веднъж е отправена покана за заплащане на обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС за определен период ,за всеки следващ период такава покана не е необходима.Освен това е прието,че и исковата молба може да се приеме за покана.
По въпроса за разграничението между иска за обезщетение по чл.31 ал.2 ЗС и иска за част от реализираните ползи по чл.30 ал.3 ЗС са налице редица решения по чл.290 ГПК ,а именно :№ 411 от 28.12.12г.по гр.дело № 1143/11г.на ВКС,ІV го.; решение № 94 от 18.04.12г.по гр.дело № 1562/10г.на ВКС,ІV г.о.; решение № 378 от 28.07.10г.по гр.дело № 148/09г.на ІV г.о.Прието е,че когато някой от съсобствениците е лишен от ползването на общата вещ, той може съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС да покани съсобственика, който я използва да му предостави достъп или да му плаща ползите, от които той като неползващ собственик е лишен (пропуснатите ползи). По този иск в тежест на ищеца е да докаже своето право на собственост и ползата, която е пропуснал след поканата. По този иск е без правно значение дали използващият съсобственик, който не е предоставил достъп след поканата е извлякъл някаква полза. Той дължи обезщетение за пропуснатите ползи, дори да не се е обогатил никак от общата вещ. Ако след поканата той е реализирал някаква полза, той дължи съответната част от нея, колкото и да е голяма тя, но ако реализираната полза е по-малка от пропуснатата, той дължи обезщетение в размер на пропусната полза. Използващият общата вещ съсобственик не може да се брани с възражение, че не е реализирал никаква или по-малка полза в сравнение с пропуснатата. Той може да се брани само с възражение, че е предоставил достъп или че е платил обезщетение. За да получи по-голямо обезщетение от пропусната полза, съсобственикът с ограничен достъп трябва да докаже реализирането й. Посоченото в хипотезата на чл. 31, ал. 2 ЗС изискване общата вещ да се използва „лично” само от друг съсобственик не означава, че той трябва след поканата непрекъснато да упражнява лично фактическа власт върху вещта. Общата вещ се използва „лично” само от един от съсобствениците във всички случаи, в които той не осигурява достъп на друг съсобственик, като е без значение кой осъществява фактическата власт от името на използващия съсобственик, защото е допуснат от него (по договор за наем, заем за послужване или по друга причина).
Съгласно ТР № 1/09г.по тълк.дело № 1/09г.на ОСГТК на ВКС решенията,постановени по реда на чл.290 ГПК имат задължителен характер за съдилищата,поради което следва да се приеме,че с този отговор на въпроса практиката е уеднаквена.Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с приетото в посочената задължителна практика.Ето защо не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване – поставеният въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и противоречивото му разрешаване от съдилищата е преодоляно с постановяване на решение по чл.290 ГПК.
Не са налице и основанията по чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване.Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело,разрешен в обжалваното въззивно решение,е от значение за точното прилагане на закона,когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика,или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия,а за развитие на правото,когато законите са непълни,неясни или противоречиви,за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящата хипотеза не е такава,тъй като по поставените въпроси от има задължителна практика по чл.290 ГПК.
Аргументите за неправилното разпределение на доказателствената тежест и неправилната интерпретация на доказателствата не са относими към допустимостта на касационното обжалване,а касаят правилността на решението.Те могат да бъдат предмет на касационна проверка по реда на чл.293 ГПК,но само след допуснато касационно обжалване.
Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 1673 от 23.10.12г.,постановено по гр.дело № 1468/12г.на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.