7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 748
С., 24.06. 2015 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети май, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 1515 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. Хайк Г. и В. К. Г., и двамата от [населено място], чрез пълномощника си адв. А. А. от АК-П., против въззивно решение № 2061 от 01.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1941/2014 г. на Пловдивския окръжен съд В., Х с-в, с което като е потвърдено решение № 673 от 18.02.2014 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 2021 от 14.05.2014 г., постановени по гр.д. № 3871/2013 г. на Пловдивския районен съд, ІІ гр. с-в, е прогласен за недействителен на основание чл. 40 ЗЗД по отношение на представлявания А. К. А. договор за наем на недвижим имот, сключен на 25.01.2008 г. в писмена форма с нотариална заверка на подписите между Т. Хайк Г., действащ като пълномощник на А. К. А. от една страна като наемодател и от друга страна В. К. Г., в качеството й на наемател, който договор вписан на 28.01.2008 г. в АВ – СВ – [населено място] под № 162, том І. Релевират се касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в обжалваното решение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Жалбоподателите са конкретизирали правните въпроси, за които твърдят, че са обусловили изхода на делото, както следва: длъжен ли е въззивният съд при преценка на доказателствения материал да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и по отделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, т.е. за приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК от въззивния съд; обвързан ли е решаващият съд от констатациите на приетата/или една от приетите/ по делото съдебно-технически експертизи, или следва да вземе предвид и констатациите на другата/другите съдебно-технически експертизи, както и да обсъди същите заедно с останалите доказателства по делото; налице ли е вторият правопораждащ хипотезата на чл. 40 ЗЗД факт – споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания. В подкрепа на твърденията си представя съдебна практика – решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 193 от 09.01.2015 г. по гр.д. № 5685/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 841 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 3530/2008 г. на ВКС, ІV г.о., постановени в производство по реда на чл. 290 ГПК и определение по чл. 250 ГПК № 140 от 23.03.2012 г. по гр.д. № 1750/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., което не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК с оглед приетото разрешение в т. 1 на ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Представените съдебни решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК съставлява задължителна съдебна практика и обосновава основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба А. К. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Г. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, оспорва жалбата като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира присъждането на разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск по чл. 40 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск за прогласяване недействителността по отношение на представлявания А. К. А. на договор за наем на недвижим имот, сключен на 25.01.2008 г. между Т. Хайк Г., действащ като пълномощник на А. К. А. от една страна като наемодател и от друга страна В. К. Г., в качеството й на наемател, въззивният съд е приел, предвид доказателствата по делото, в т.ч. и кредитираното заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Р. относно средния пазарен наем на имота към момента на сключване на договора, че са доказани и двата правопораждащи факта на иска по чл. 40 ЗЗД, а именно – че процесният наемен договор е сключен обективно във вреда на упълномощителя при споразумяване между пълномощника и лицето, с което той договаря във вреда на представлявания. В случая съдът е приел, че договорът е сключен във вреда на упълномощителя при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя, като увреждането се изразява в явно неизгодни условия, свързани с уговорената ниска месечна наемна цена, два и половина пъти по-нисък размер от средния пазарен наем за имота за периода и уговорено прихващане на наемната цена срещу извършените от ответниците подобрения, както и в неоправдано обременяване на имуществото на представлявания, изразяващо се в уговорения дълъг срок на договора – 10 години, доколкото този максимален срок е възможно да не бъде спазен само в случай на непреодолима сила и по взаимно писмено съгласие на страните – каквото явно с оглед съществуващите още към сключването на договора отношения няма да бъде постигнато, което сочи и на извод за превратно упражняване на представителни права – във връзка и с установеното по делото, че освен процесния договор, ответникът Г. по същата схема, за същия максимален срок и при сходни условия е отдал под наем още шест имота на ищеца, като наематели по тези договори са отново лица от семейството му – децата и съпругата му. Съдът е приел за установено, че е налице споразумяване между представителя и лицето, с което той е договарял/неговата съпруга/ във вреда на представлявания като знание за увреждането от третото лице – ответницата В. Г. се презюмира от разпоредбата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с него е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. В представеното от жалбоподателя изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се съдържат изведени правни въпроси от значение за изхода на делото, които обаче са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика, включително и тази, посочена от касаторите, а не в противоречие с нея. Това е така, тъй като поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че в случая са налице и двете предпоставки за уважаване на иска по чл. 40 ЗЗД, а именно, че процесният наемен договор е недействителен по отношение на упълномощителя, тъй като е сключен в негова вреда при споразумяване между пълномощника и лицето, с което той договаря във вреда на представлявания, тъй като е сключен при явно неизгодни условия, за неоправдано дълъг срок, при два и половина пъти по-ниска месечна наемна цена от пазарната за периода и договорено прихващане със стойността на извършените в имота подобрения с наемната цена и при превратно упражняване на представителните права, както и че е установено намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Приетото във въззивното решение не е в противоречие с приетото в посоченото решение № 443/2011 г. на ВКС, ІV г.о., постановено в производство по реда на чл. 290 ГПК, а в съответствие с него. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по правния въпрос – обвързан ли е решаващият съд от констатациите на приетата/или една от приетите/ по делото съдебно-технически експертизи или следва да вземе предвид и констатациите на другата/другите съдебно-технически експертизи, както и да обсъди същите заедно с останалите доказателства по делото, тъй като въззивният съд подробно е обсъдил защо в случая кредитира заключението относно размера на месечната пазарна цена за процесния имот на вещото лице В. Р. като обективно и компетентно дадено, а не заключенията на останалите две експертизи – единична и тройна, при първата от които вещото лице И. Г. не е изследвало динамиката на средните пазарни наемни цени за периода 2008 г. – 2013 г., а при втората вещите лица необосновано са преизчислявали площта на отдадения под наем имот, а тя се съдържа в договора, не са отчели динамиката в цените на имотите, респ. наемите като дават еднакви наеми за периода 2008 г. – началото на 2009 г. от една страна с периода средата и края на 2011 г., както и не са посочили източниците си. Именно в съответствие с посочената от касаторите задължителна съдебна практика/решение № 193/2015 г./ въззивният съд подробно е изложил мотиви защо кредитира заключението на вещото лице Р., а не кредитира заключенията на останалите експертизи, като във връзка с това е обсъдил и останалите събрани доказателства, които не опровергават извода му, че действителната пазарна месечна наемна цена на имота към меродавния момент – януари 2008 г. възлиза на сумата от 2 251 лв. По материалноправния въпрос – налице ли е вторият правопораждащ хипотезата на чл. 40 ЗЗД факт – споразумяване между упълномощителя и третото лице във вреда на представлявания, също не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като приетото от въззивния съд, че този правопораждащ факт в случая е налице, е в съответствие с приетото в посоченото от касаторите решение № 841/2010 г., а именно, че в производството по иска за прогласяване недействителност на увреждащата сделка, ищецът упълномощител следва да установи намерението за увреждане на пълномощника и третото лице. Преценката за това намерение се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице – обяснимо е представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между пълномощника си и третото лице, поради което наличието на сговор за увреждане може да бъде установено с косвени доказателства, които ценени в съвкупност да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Поредица от такива косвени доказателства могат да бъдат: близки родствени отношения между пълномощника и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл.135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК) вкл. даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал.1, т.2 ГПК) и др. В конкретния случай в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че пълномощника и третото лице са съпрузи и тази връзка според чл. 135, ал. 2 ЗЗД е основание да се предполага знание за увреждане, а от съвкупната преценка на събраните косвени доказателства – за съзнанието у пълномощника, че е ощетен от бездействието на упълномощителя си, знанието на съпругата му за негативния развой в отношенията между братовчедите и последиците от този разрив – предоставянето на имотите за възможно най-дългия допустим от закона срок за ползване на най-близките лица от семейството на Г. като опит да се компенсират несбъднатите му очаквания да му бъде прехвърлен имот от упълномощителя, съдът е достигнал до сигурно убеждение за осъществяване на факта на увреждане на представлявания при сговаряне между пълномощника и третото лице.
В случая в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са изложени твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което е основание за касирането му на основание чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по жалбата следва да се присъдят разноски за настоящото производство в размер на 2 600 лв. адвокатско възнаграждение, съгласно представеното пълномощно и списък по чл. 80 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2061 от 01.12.2014 г., постановено по в.гр.д. № 1941/2014 г. на Пловдивския окръжен съд В., Х с-в, по касационна жалба вх. № 419 от 08.01.2015 г. на Т. Хайк Г. и В. К. Г., и двамата от [населено място].
ОСЪЖДА Т. Хайк Г. и В. К. Г., и двамата от [населено място] да заплатят на А. К. А. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 2 600/две хиляди и шестстотин/лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: