О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 749
София, 14.11.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 15.11.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 51 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма], [населено място] против въззивно решение на Софийски градски съд № 1619 от 08.03.2012 год., по в.гр.д.№ 14311/ 2011 год., поправено с решения на същия съд от 18.09.2012 год. и № 8028/ 03. 12. 2012 год., по горепосоченото гражданско дело, с което след отмяна на решение № ІІ-78-124 от 26.04.2011 год., по гр.д.№ 33614/2010 год. на СРС, в частта му за отхвърляне на предявената от М. Е. Б. пряка искова претенция по чл.226, ал.1 КЗ срещу касатора, като ответник, за разликата над присъдените 8 500 лв. до размера от 16 500 лв. е осъден застрахователя да заплати на ищцата допълнително сумата 8 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 26. 11. 2009 год. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от датата на непозволеното увреждане до окончателното и изплащане, както и направените деловодни разноски за двете инстанции .
С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, по съображения за произнасяне свръх петитум от страна на решаващия съд, поради което касаторът моли да бъде обезсилено въззивното решение на СГС в частта, над заявената с исковата молба сума. Аргументите са, че в претендираната от ищцата сума от 22 000 лв., като справедливо обезщетение за причинените и от процесното ПТП морални вреди липсва конкретизация, че същата се явява разлика между вече изплатеното и извънсъдебно от застрахователя обезщетение за обезвреда от 8 500 лв. и действително следващия и се на основание чл.226, ал.1 КЗ, във вр. с чл.52 ЗЗД паричен еквивалент. Поради това, според касатора, при отсъствие на надлежно извършено в хода на делото увеличение на иска не би могло на Б. да се присъди обезщетение за неимуществени вреди над сумата общо от 13 500 лева.
Алтернативно е поддържано оплакване е за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато от въззивния съд нарушение на съществените съдопроизводствени правила за преценка на доказателствения материал по делото и на законовото правило на чл. 52 ЗЗД, които пороци са довели до силно завишаване размер на присъденото обезщетение за обезвреда на неимуществените вреди на ищцата, поради което на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му и отхвърляне на исковата претенция над определения от СРС размер на същото.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване /л.44 на въззивното дело/ приложното поле на касационния контрол е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определения за значим въпрос на материалното право, който според жалбоподателя е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото и касаещ приложението на чл.52 ЗЗД и установения с него принцип на справедливост, е следният: „ Какви са релевантните към размера на претенциите за неимуществени вреди обстоятелства, които следва да се вземат предвид за определяне размера на дължимото обезщетение и какво е съдържанието на понятието „справедливост” по см. на чл.52 ЗЗД?”.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е посочено ППВС № 4/68 год..
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по основателността на въведените касационни оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, поради следното:
За да постанови обжалваното решение, с което предявеният от ищцата пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ е уважен за сумата общо от 16 500 лв., въззивният съд е приел, че съобразно тежестта и характера на уврежданията на ищцата, претърпените болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, вкл. проведеното болнично лечение, благоприятните прогнози за физическото здраве на ищцата, но и неблагоприятните за емоционалното и психическо състояние на същата, с оглед възрастта на която е била към датата на процесното ПТП – 19 год., поради множеството белези останали по лицето и, имащи траен храктер и стреса от преживяната катастрофа, довел, според заключението на съдебно- медицинската експертиза до депресивен синдром, справедливо по см. на чл.52 ЗЗД се явява обезщетението от 16 500 лв..
При определяне на общия паричен еквивалент на неимуществените вреди, понесени от пострадалата, който е в по- нисък от претендирания с исковата молба, размер, въззивният съд е съобразил и изплатеното извънсъдебно от застрахователя обезщетение от 8 500 лв..
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага извод, че поставеният от касатора въпрос на материалното право, като обуславящ изхода на конкретното дело е значим по см. на чл.280, ал.1 ГПК, с което общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване е доказана.
По отношение на този въпрос, обаче е неоснователно позоваването на критерия за селекция по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Общия размер на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди е определено от въззивния съд в пълно съгласие с постановките на ППВС № 4/68 год., според които понятието „справедливост” не е абстрактно, а всякога свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид, за да се възмезди пострадалия за причинените му неимуществени вреди в съответствие с установения от законодателя в чл.52 ЗЗД принцип. Последните, примерно изброени в цитираното ППВС № 4/68 год. по начин, позволяващ наред с други конкретни критериите, от значение за физическото и емоционално състояние на лицето, които преценени от решаващия съд да очертаят онзи необходим и достатъчен паричен еквивалент, обезвъзмездяващ увреденото лице, съобразно общественото разбиране за справедливост на определения етап от развитие на обществото са съобразени от СГС, поради което твърдяното отклонение от задължителната практика на касационната инстанция в случая отсъства.
Недоказано е и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното и от касатора ППВС № 4/68 год. Пленумът на ВС е дал задължителни за съдилищата указания по приложението на чл.52 ЗЗД, които не се налага да бъдат изоставени, за да бъдат възприети различни. Същевременно, посочвайки критериите, при които следва да бъде определен размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да отговаря на въведения с разпоредба на чл.52 ЗЗД принцип за справедливост и е разяснил вложеното от законодателя съдържание в соченото понятие Пленумът на ВКС по задължителен за съдилищата начин е разрешил и поставения от касатора въпрос на материалното право. С наличието на създадената задължителна практика на касационната инстанция, с която е дадено тълкуване на чл.52 ЗЗД е изпълнена и целта на същото –да бъде осигурено точно и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетения за неимуществени вреди, а това само по себе си изключва да е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – арг. от т.4 на ТР № 1/2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Що се касае за оплакването за недопустимост на обжалвания съдебен акт, то също е неоснователно.
Видно от съдържанието на исковата молба изплатеното извънсъдебно от застрахователя обезщетение не се включва в предмета на спора, въведен със заявеното от ищцата основание и петитум. В този смисъл същото не е част от общо претендирания по реда на чл.226, ал.1 ГПК размер на исковата сума за обезвреда неимуществените вреди на пострадалото лице, която е 22 000 лв.. Следователно присъждайки обезщетение в общ размер от 16 500 лв., въззивният съд не се е произнесъл свръх петитум и именно, защото е съобразил и заплатеното доброволно от застрахователя на гражданската отговорност на делинквента обезщетение, решаващият състав на СГС не е уважил пряката искова претенция на пострадалата Б. в пълния размер на исковата сума.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответната по касационната жалба страна е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които при този изход на делото в касационната инстанция и се следват на осн. чл.78, ал.3 ГПК, но само ако е доказала реалното им извършване.
В случая доказателства за осъществени деловодни разходи от страна на ответницата не са ангажирани, поради което искането е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Мотивиран от горното и на осн. чл.288 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд № 1619 от 08.03.2012 год., по в.гр.д.№ 14311/ 2011 год., поправено с решения на същия съд от 18.09.2012 год. и № 8028/03.12.2012 год., по горепосоченото дело.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: