О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 14.02.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 05.11.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 896 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Г. Т. и А. Н. Т., двамата от [населено място] против въззивното решение на Софийски градски съд № 8095 от 21.122018 г., по в.гр.д.№ 9133/2016 г., с което е оставена без уважение молбата им, основана на чл.247, ал.1 и сл. ГПК за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното от СГС решение № 4904 от 05.07.2017 г., по в.гр.д.№ 9133/2016 г.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на постановеното решение по съображения за допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на липса на връчени им книжа по чл.248 ГПК във вр. с претенцията на ответника по молбата „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД, гр. София за заплащане на деловодни разноски за касационното производство и развивайки теза, че при присъдени в тяхна полза такива те нямат правен интерес от предприемане на процесуални действия по обжалване съдебния акт на СГС – решение № 4904/05.07.2017 г., то отразеното в диспозитива на същия присъждане на деловодни разноски на последния в размер на сумата 1 633.69 лв. – адвокатско възнаграждение и 23.47 лв. – държавна такса за касационното производство, изходът от което не е било в негова полза сочи, че формираната воля на решаващия състав на СГС е погрешно отразена и подлежи на поправяне единствено по реда на чл.247 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите обосновават приложното поле на касационния контрол и с предпоставките на чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за решаващата правна воля на въззивния съд в обжалвания съдебен акт, въпроси:1.”Кое очевидно несъответствие между действителната воля на съда и тази материализирана в съдебното решение представлява очевидна фактическа грешка: само вътрешно в мотивите, само вътрешно в диспозитива или между мотиви и диспозитив?” .2.”Какво е съдържанието и обхвата на понятието „очевидност” на несъответствието между действителната воля на съда и тази материализирана в съдебното решение?”;3.”За изразяване на воля за конкретното осъждане в мотивите на съдебния акт достатъчно ли е, позовавайки се съдът да цитира буквално или перифразирано текста на прилаганата законова норма и изрично да до формулира и изпише в мотивите достигнатия въз основа на нея извод и формираната въз основа на него воля, или трябва да опише и изрази в писмен текст цялата си интелектуално –мисловна дейност при достигане на тези обективиран извод и воля?”
За илюстрация на твърдяното противоречие е цитирана казуална практика на касационната инстанция, обективирана в следните решения: № 164 от 24.04.2015 г., по гр.д.№ 5934/14 г. на ІV г.о.; № 2192 от 28.12.1984 г., по гр.д.№ 1124/84 г. на ІІ г.о.; №229 от 13.07.2015 г., по гр.д.№ 3548/14 г. на І г.о.; № 39 от 30.06.2011 г., по гр.д.№ 486/2009 г. на І г.о.; № 184 от 28.07.2017 г., по т.д.№ 3298/2015 г. на І т.о.;както и в определение № 932 от 11.12.2012 г., по гр.д.№ 700/12 г. на І г.о.
Едновременно с поддържания критерий за селекция по чл.280, ал.1 ГПК жалбоподателите въвеждат и селективното основание по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК, твърдейки „очевидна неправилност” на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД, гр. София в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по допустимостта й, предвид преклузивния срок по чл.283 ГПК. При условията на евентуалност изразява несъгласие и с искането за допускане на касационно обжалване, считайки го за неоснователно.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт на въззивния съд, поради което е процесуално допустима. С постановеното по реда на чл.247 ГПК решение се допуска или отхвърля искане за поправка на очевидна фактическа грешка, но съгласно чл.247, ал.4 ГПК и в двата случая съдебният акт може да се обжалва по реда, по който се обжалва решението, за чиято поправка се отнася. Поради това и предприетото касационно обжалване не е недопустимо, както твърди ответникът.
Неоснователна е и тезата му за недопустимост на касационната жалба, поради просрочие.Видно от данните по делото постановеното по реда на чл.247 ГПК решение на Софийски градски съд е връчено на настоящите касатори, чрез процесуалния им пълномощник по делото- адв.В.И. на 14.01.2019 г.( л.58), поради което установеният от законодателя едномесечен срок за касационно обжалване, броен по правилото на чл. 60, ал.3 ГПК за касаторите е изтекъл на 14.02.2019 г. –присъствен ден. Следователно подадената на същия ден, по пощата, с бар код на пратката RPS140400ACMEI, касационна жалба не е извън установения от законодателя преклузивен срок за упражняване на потестативното процесуално правомощие на касационна жалба – арг. от чл.62, ал.2 ГПК.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.
Производството по делото е било образувано по предявените от настоящите касатори, като ищци, срещу „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД, [населено място] активно субективно и обективно евентуално съединени искове по чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.143, ал.1 и чл.146 З., по чл.55, ал.1 ЗЗД и по чл.86, ал.1 ЗЗД.
С решение № І -25-176/ 09.09.2013 г., по гр.д.№ 34236 /2012 г. Софийски районен съд е уважил предявения установителен иск за признаване на установено по отношение на ответната Банка, че клаузите на т.11.1.2 и т.11.1.3 от договор за банков кредит № 413/201, сключен между страните на 12.11.2007 г. са нищожни, като неравноправни.Със същото решение е уважен частично и предявеният осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 492.50 евро – заплатена без правно основание в периода 05.05.2011 г. -16.07.2012 г., ведно със законната лихва върха тази сума, начиная от датата на исковата молба -17.07.2012 г. до окончателното й изплащане.Съобразно уважената част на исковите претенции на ищците, на основание чл.78, ал.1 ГПК, е присъдена и сумата 787.29 лв. – деловодни разноски.
Със същото решение са отхвърлени, като неоснователни следните заявени от А. Г. Т. и А. Н. Т. искови претенции: по чл.55, ал.1 ЗЗД за сумата 6 122.67 евро( с левова равностойност 11974.90лв.) – представляваща разлика между действително заплатените анюитетни вноски и вноските, които би следвало да бъдат заплатени при съблюдаване на методологията по т. 4. 1.а от договора за периода -05.12.2008 г. – 16.07.2012 г., вкл.; по чл.86, ал.1 ЗЗ за сумата 1032.10 евро- обезщетение за забава в размер на законната лихва върху всяка месечна вноска за периода 05.12.2008 г. – 16.07.2012 г.; по чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата над 492. 50 евро до пълния предявен размер от 627.69 евро ( с левова равностойност 1 227.65 лв.) – разлика между договорените към датата на подписване на процесния договор анюитетни вноски, всяка в размер на 425.34 евро и заплатените за 15 месеца завишени такива в размер на 469.77 евро всяка; по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 62.63 лв.- представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 05.05.2011 г. – 16.07.2012 г.; по чл.55, ал.1 ЗЗД за разликата над 492. 50 евро до пълния предявен размер от сумата 627.69 евро( с левова равностойност 1227.65 лв.), представляваща разликата между договорените към датата на подписване на договора анюитетни вноски , всяка от 425.34 евро и заплатените за 15 месеца завишени такива в размер на 469. 77 евро всяка, за периода 05.05.2011 г. -16.07.2012 г.включително( по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 62.63 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 05.05.2011 г. – 16.07.2012 г..
Без разглеждане е оставен евентуалният иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за останалата част -за сумата 4 492.50 евро. С оглед отхвърлената част на исковите претенции в полза на „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД са присъдени деловодни разноски в размер на 1 593.60 лв.
Първоинстанционния съдебен акт на СРС е обезсилен с решение на СГС от 07.11.2014 г., по гр.д.№202/2014 г.. Съображенията са, че предявените пред СРС главни искове за прогласяване нищожността на договорните клаузи на т.11.1.2 и т.11.1.3 от договора за кредит, сключен на 12.11.2007 г., са оценяеми по правилото на чл.69, ал.1, т.4 ГПК- според стойността на договора, която въззивният съд е определил на сумата 66 000 евро и е извел правен извод, че в този си размер същата надвишава законовия минимум от 25 000 лв., който съобразно разпоредбата на чл.104,т.4 във вр. с чл.103 ГПК, обосновава родовата подсъдност на СРС.
С решение № 76 от 15.07.2016 г., по т.д.№ 888/2015 г. състав на първо търговско отделение на ВКС е отменил обжалваното пред него въззивно решение на СГС по гр.д.№ 202/2014 г. и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд, като е дал конкретни указания по приложението на процесуалния закон.Позовавайки се на процесуалното правило на чл. 294, ал.2 ГПК е посочил, че при новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да се произнесе и по разноските на страните за водене на делото пред ВКС.
В правомощията си на въззивна инстанция по ч.294 ГПК новият състав на СГС се е произнесъл по въззивните жалби на двете страни. Постановил е решение № 4 904 от 05.07.2017 г., по гр.д.№ 9133/2016 г., с което е обезсилил първоинстанционния съдебен акт на СРС от 09.09. 2013 г., по гр.д.№ 34 236/2012 г., в частта за отхвърляне осъдителните искови претенции на А. Г. Т. и А. Н. Т. срещу „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД за възстановяване на заплатените от тях, над уговорените с процесния договор за банков кредит, суми над 492.50 евро до пълния заявен размер от 627.69 евро, както и за 62.63 лв. обезщетение за забава върху главницата, обхващащо периода 05.05.2011 – 16.07. 2012 г., предявени като евентуални спрямо установителния иск по чл.26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.146, ал.1 и чл.143 З., оставяйки същите без разглеждане в посочената по- горе част. Със същото решение, след частична отмяна на първоинстанционното отхвърлително решение на СРС включително в частта за присъдените на ответника деловодни разноски в размер на сумата 1 527.85 лв., на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД Софийски градски съд е осъдил Банка „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД да заплати на А. Г. Т. и А. Н. Т. сумата още 125.77 евро, представляваща разлика между действително заплатените за периода 05.05.2011 г. – 16.07.2012 г. анюитетни вноски и уговорените в договора за банков кредит № 413/201 от 12.11.2007 г. при ГЛП 6.65% анюитетни вноски, ведно със законната лихва от 17.07.2012 г. до окончателното плащане на сумата. С оглед изхода на спора при новото разглеждане на делото решаващият състав на въззивния съд е приел, че право на деловодни разноски имат и двете страни, които са ги претендирали своевременно и са доказали, в съответното производство, тяхното реално извършване. Поради това и на основание чл.78, ал.1 ГПК на въззивниците – ищци са присъдени суми, възлизащи в общ размер на 3870 лв. и формирани от 2400 лв. – адвокатско възнаграждение за представителство във въззивната инстанция, 1400 лв. – адвокатско възнаграждение за представителство пред ВКС и 70 лева – държавни такси. На въззивника – ответник присъдените на основание чл. 78, ал.3 ГПК деловодни разноски са в общ размер на сумата 2015 лв., от които 2040 лв. –адвокатско възнаграждение за представителство във въззивната инстанция, 2040 лв.- адвокатско възнаграждение пред ВКС, съобразно правилото на чл.294, ал.2 ГПК и 65 лв.- държавни такси. Позовавайки се на предмета на делото и обусловената от него фактическа и правна сложност Софийски градски съд е отрекъл да е основателно направеното от всяка от тях възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение.
Посочил е още , че съобразно уважената в това производство част от въззивната жалба на ищците, ответникът „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД следва да им заплати и сумите : 446.64 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното и 385.54 лв. – адвокатско възнаграждение за касационното производства и 8.25 лв. държавни такси за същите.От своя страна, А. Г. Т. и А. Н. Т. дължат на ответника заплащане на деловодни разноски за въззивното производство общо от 1633.69 лв. –платено адвокатско възнаграждение и 23.47 – държавни такси.
Със заявление вх.на СГС№ 142889/02.11.2018 г. ищците А. Г. Т. и А. Н. Т., настоящи касатори, са поискали поправка на явна (очевидна)фактическа грешка в диспозитива на решение № 4904/05.07.2017 г. по в.гр.д.№ 9133/2016г.
Аргументирали са молбата си с уважаване изцяло касационната им жалба в производството по т.д.№888/15 г., по описа на І т.о. на ВКС и неуважаване доводите на насрещната в производството по чл.290 ГПК страна. Т.е. твърдението им е, че загубилата в касационното производство страна „УНИ КРЕДИТ БУЛБАНК”АД няма право на разноски, на основание чл.294, ал.2 ГПК.
При постановяване на решението, предмет на подадената касационна жалба, въззивният съд е извел правен извод, че твърдяната от молителите очевидна фактическа грешка отсъства, тъй като не е налице несъответствие между формираната от него воля и външно отразената такава в писмения текст на решението.
Изложени са съображения, че дори и да е налице непълнота на мотивите, каквото всъщност се твърди , това не е порок, който може да бъде отстранен по предприетия от касаторите реда на чл.247 ГПК, а единствено чрез заявено искане по чл.248, ал.1 и сл. ГПК,каквото не е било депозирано от тях в определения от закона преклузивен срок.
Решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеме, че предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, чието съдържание е подробно разяснено с ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са неосъществени.
Формулираните от жалбоподателите въпроси, с които е обосновано приложното поле на касационното обжалване, с изключение на въпрос № 1, не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за крайния изход на делото, по см. на т.1 от цитираното Тълкувателно решение. Израз на застъпената от касаторите теза за неправилност на обжалваното решение по чл.247 ГПК, отговорът на същите изисква осъществяване на същински касационен контрол, какъвто касационната инстанция е оправомощена да извърши едва при допускане на касационното обжалване,а не в производството по чл.288 ГПК, имащо за предмет селектиране на касационните жалби.
Недоказани по отношение на въпрос № 1, който – относим към процесуалния ред, по който е постановен обжалвания съдебен акт винаги е правен въпрос, са едновременно поддържаните селективни основания по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Последователна и трайно непротиворечива е практиката на ВКС, по приложението на чл.247 ГПК, разпоредба, аналогична на чл.192, ал.2 ГПК (отм.), която е изразена в служебно известните на настоящия съдебен състав решения, която същият безусловно споделя: № 3202 от 29.Х.1982 г., по гр. д. № 2762/82 г. на II г. о. ; № 507 от 16.12.2011 г., по гр. д. № 1575/2010 г. на IV г. о., № 72 от 14. 02. 2011 г.,по гр. д. № 1647/2009 г. на I г. о., № 3359 от 29.12.1977 г., по гр. д. № 2466/77 г., II г. о., № 334 от 21.07.2010 г., по гр. д. № 2328 / 2008 г. на II г. о.; № 38 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 343/2011 г., I г. о. и мн. други, вкл. цитираните от касаторите, чрез отделни абзаци от тях. Същата е в смисъл, че очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната истинска воля на съда (мотивите на решението) и нейното външно изразяване в диспозитива на съдебния акт. Т.е. такава грешка са пропуските да се отрази в диспозитива на решението възприетото от съда, разрешение, което личи от съдържанието на изложените мотиви. Следователно по този ред се отстраняват и несъответствия, изразяващи се в погрешно изписване на имена, номера, граници на спорен имот, размер на присъдена сума, грешки в самото аритметично пресмятане, отразени и в мотивите и в диспозитива, но не съставляват „очевидна фактическа грешка“ и не подлежат на поправяне по реда на чл.247 ГПК (чл.192, ал.2 ГПК- отм.) грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си. За отстраняването им, както е посочено и в обжалваното въззивно решение, съществува друг процесуален ред за защита на страната. Това означава, че по реда за поправка на очевидна фактическа грешка е недопустимо да бъде променена нито формираната вече воля на съда, нито е възможно да бъдат допълвани мотивите на решението, каквото в същността си е и искането на молителите, настоящи касатори, заявено пред СГС по реда на чл.247 ГПК.
Обстоятелството, че обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с посочената съдебната практика, изключва да е налице твърдяното от жалбоподателите отклонение от същата.
При наличие на формирана практика на касационната инстанция, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, за което доказателствената тежест е на касаторите, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо, съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в хипотезата на чл.294, ал.2 ГПК съдът, комуто делото е върнато за повторно произнасяне разглежда и искането за разноски, направени в касационната инстанция, които присъжда в зависимост от изхода на спора, а не само въз основа на основателността на касационната жалба, довела до връщането на делото.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Очевидната неправилност, като предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въведена бланкетно едновременно със заявените от касаторите и разгледани по- горе селективни основания по чл.280, ал.1 ГПК.
Затова само за прецизност следва да се посочи, че според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидна неправилност” означава да е налице такъв видим порок на обжалвания съдебен акт, който да може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция “prima facie”. Т.е. същият да е установим пряко от мотивите на обжалваното решение без да реална необходимост от анализ на доказателствата или съпоставяне на съображения за осъществени или не нарушения на материалния закон, на съществените съдопроизводствени правила или несъответствие на изведените фактически констатации с доказателствения материал по делото, опитните правила на науката и пр., какъвто не е разглежданият случай. Затова не е очевидно неправилен съдебният акт на въззивния съд, дори когато той е незаконосъобразен, но поради неточно прилагане и тълкуване на закона или необсъждане на събраните по делото доказателства, както и когато е постановен при неправилно възприемане на фактическата обстановка.
Ответникът по касационната жалба не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото съставът на касационната инстанция не се произнася по отговорността за същите.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното по реда на чл.247 ГПК въззивно решение на Софийски градски съд № 8095 от 21.122018 г., по в.гр.д.№ 9133/2016 г..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: