О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 15.02.2019 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Бранислава Павлова
Членове:Маргарита Соколова
Светлана Калинова
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3888/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./.
С решение № 227/08.06.2018 г. по в. гр. д. № 129/2018 г. Смолянският окръжен съд, след частична отмяна на решение № 54/20.02.2018 г. по гр. д. № 338/2016 г. на Златоградския районен съд, признал за установено, че Ц. А. П. и Б. А. П. не са собственици на площ от 30 кв. м., защрихована и оцветена в жълто, образуваща фигурата АБ1В по комбинирана скица № 2, от имот пл. № ……, за който е отреден УПИ ІІІ-…..от кв. … по плана на [населено място] от 1987 г., и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отменил н. а. № …/30.04.2003 г. в частта, с която същите лица са признати за собственици на същата площ.
Със същото въззивно решение първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са отхвърлени отрицателните установителни искове за признаване на установено, че Ц. А. П. и Б. А. П. не са собственици на площ от 28 кв. м., защрихована, образуваща фигурата АББ1 по комбинирана скица № 2, от имот пл. № …, за който е отреден УПИ ІІІ-… от кв. …по плана на [населено място] от 1987 г., и е отхвърлено искането по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на н. а. № …/30.04.2003 г. досежно същата площ.
Касационна жалба вх. № 3134/12.07.2018 г. е подадена от ищците А. З. П.-К. /заместена от процесуалните си правоприемници К. Д. К. и З. К. Д., със законен представител на последния неговият баща К. Д. К./ и А. З. П.. Тя има за предмет въззивното решение в частта за отхвърляне на отрицателния установителен иск и на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК. Оплакванията са за допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост – касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационна жалба вх. № 3137/12.07.2018 г. е подадена от ответниците по иска, които обжалват въззивното решение в частта за уважаване на отрицателния установителен иск и на искането по чл. 537, ал. 2 ГПК и искат то да бъде отменено при същите касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283, ал. 1 ГПК, отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК и имат за предмет въззивно решение, което не е изключено от обхвата на касационния контрол, поради което са допустими.
При произнасяне по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с договор от 21.03.1988 г. за отстъпено право на строеж и договор № …/05.11.2009 г. за продажба на имот частна общинска собственост ищците се легитимират за собственици на УПИ VІІІ-… от кв. … по плана на [населено място] от 1987 г. и на изградените в него постройки.
Ответниците са собственици на УПИ ІІІ-… от кв. .. по плана на [населено място] от 1987 г. и на построените в него сгради. Правото на собственост е придобито на основание наследство и давностно владение, удостоверено с н. а. № …/30.04.2003 г., и н. а. № …/17.06.2003 г. за дарение идеалните части на Р. С. П. и М. А. И. на ответниците по иска.
УПИ VІІІ-… от кв. … по плана от 1987 г. произхожда от имот пл. № … от кв. … по предходния план от 1974 г., за една част от който е отреден парцел VІІ-…,…, друга част е отредена за улица-тупик, а за останалата част от имота е отреден парцел І-…………. от кв…..
УПИ ІІІ-…от кв. … по плана от 1987 г. произхожда от имот пл. № … от кв. … по предходния план от 1974 г., за който е бил отреден парцел VІ-…от кв. ….
От представените по делото скици и от заключенията на допуснатите по делото съдебно-технически експертизи е видно, че по плана от 1974 г. парцел VІ-… от кв…. граничи на запад в по-голямата си част с тази част от имот пл. № …, която е била отредена за улична регулация. Имотната и регулационната граница между парцел VІ-…. и урегулираните части от имот пл. № ……….. съвпадат, т. е. няма места, придадени по регулация.
Установено е също така, че по плана от 1987 г. парцелната граница между УПИ VІІІ-…….. и УПИ ІІІ-……… от кв…. минава по линията АВ, изобразена на комбинираната скица, приложена на л. 44 от въззивното дело. Съгласно плана от 1987 г. част от имота на ищците по плана от 1974 г. с пл. № … от кв. …, сега имот пл. № …. от кв….., е приобщена /придадена по регулация/ към УПИ ІІІ-……. от кв. ……., собственост на ответниците. На комбинираната скица тази площ е оцветена в жълт цвят. Няма уреждане на регулационни сметки /изявлението на вещото лице инж. А. К. П. в съдебното заседание от 17.05.2017 г. по гр. д. № 338/2016 г. на Златоградския районен съд – л. 112/.
На комбинираната скица площите, предмет на въззивното решение, са изобразени така: площ от 30 кв. м., оцветена в жълт цвят и защрихована със син щрих, заключена между буквите АБ1В, за която отрицателният установителен иск е уважен; и площ от 28 кв. м., неоцветена, защрихована със син щрих, заключена между буквите АББ1, за която искът е отхвърлен. Площта от 30 кв. м. е част от имот пл. № ….. /преди това имот пл. № ………../ и е придадена по регулация към УПИ ІІІ-…… от кв. .., собственост на ответниците, а площта от 28 кв. м. е част от собствения на ответниците имот пл. № …. /преди това имот пл. № …./, за който е отреден УПИ ІІІ-…. от кв. …. И двете площи са във фактическата власт на ищците.
Установено е още, че на място са изградени оградна стена с височина от 1 м до 0.40 м /по линията АБ/ и подпорна стоманобетонна стена с височина от 1.50 м до 3 м /по линията ББ1В/. От едната до другата стена има масивно стълбище, което обслужва УПИ VІІІ-……. За УПИ ІІІ-……. има друго стълбище в непосредствена близост, а под подпорната стена на юг от нея има пешеходна пътека, водеща до двете стълбища. Според т. 3 на депозираното пред районния съд заключение на вещото лице инж. А. К. П., неоспорено в тази част, на тези стълбища няма монтирани огради и дворни врати, така че ответниците имат достъп до процесната част.
С гласни доказателства е установено, че имотите се ползват съобразно ограждането с оградната /от запад/ и подпорната стена /от юг/, като ищците упражняват фактическа власт върху двете спорни части, изобразени на фигурата АББ1В на комбинираната скица.
Като взел предвид естеството на предявения иск – отрицателен установителен, въззивният съд посочил, че за уважаването му е достатъчно да се установи, че ответниците не са собственици, а не, че ищците са собственици на имота. Приел, че ответниците не са собственици на частта от 30 кв. м., защрихована и оцветена в жълт цвят, тъй като тя е била част от имот пл. № …….. по плана от 1974 г., а по плана от 1987 г. е заснета като част от имот пл. № ………и включена в парцел ІІІ-………..от кв…. без никакво основание, няма уреждане на сметки със собственика на имот пл. № 508, нито някога тази площ е владяна от ответниците или техните наследодатели, противно на записаното в н. а. № …/2003 г.
Останалата спорна площ от 28 кв. м., защрихована и неоцветена, е била по плана от 1974 г. част от имот пл. №………. и от парцел VІ-……. от кв. 42, собственост на наследодателя на ответниците. По плана от 1987 г. тя отново попада в рамките на имота на ответниците с пл. № 544 и в УПИ ІІІ-………… Поради това за нея важи забраната на чл. 59 З. /отм./, съответно на чл. 200 ЗУТ, и не са налице предвидените в последната разпоредба изключения да може да бъде придобивана по давност чрез присъединяване към съседния урегулиран поземлен имот, макар да се владее от ищците, съответно от техните наследодатели, още от 1990 г.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ищци са поставили следните въпроси: 1. при предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, за който съдът е приел, че е допустим /че е доказан правният интерес на ищците за предявяването му/, какъв е предмета на спора, по който съдът следва да се произнесе по същество – правото на собственост на ищеца или правото на собственост на ответника; 2. при предявен отрицателен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК чия е доказателствената тежест да установи правото на собственост в процеса – на ищеца или на ответника.
По двата въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като според касаторите по първия въпрос решението противоречи на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 35/11.04.2017 г. по гр. д. № 3475/2016 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 977 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 3358/2008 г. на ВКС, І-во г. о., а по втория въпрос – на ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 977 от 13.01.2010 г. по гр. д. № 3358/2008 г. на ВКС, І-во г. о. Поддържа се и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради факта, че въззивният съд е преценявал предпоставки за уважаване на положителен установителен иск – изследвал е правото на собственост на ищците и предпоставките, за да възникне то, вместо предпоставките на отрицателен установителен иск, в резултат на което е разместил и доказателствената тежест между страните в процеса; правата на ищците могат да бъдат разглеждани единствено в аспекта за наличие на правен интерес за тях да предявят иска, защото предмет на установяване по делото е дали ответниците са собственици или не.
И двата поставени въпроса не са разрешени в противоречие със задължителната съдебна практика /двата тълкувателни акта/ и със съдебната практика на ВКС, илюстрирана с представените от касаторите решения на отделни състави. Като е изходил от естеството на предявения иск – отрицателен установителен, в съответствие със съдебната практика, според която предмет на делото по предявен отрицателен установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не на ищеца, въззивният съд е приел, че за уважаването на иска е достатъчно да се установи, че ответниците не са собственици, а не че ищците са собственици. Противно на изложеното при обосноваване на втория въпрос, съдът не е приел, че ищците следва да докажат правото си на собственост. Действително, за да отхвърли иска за площта от 28 кв. м., въззивният съд се е позовал на забраната по чл. 59 З. /отм./, респ. чл. 200 ЗУТ, за придобиване по давност на реално определени части от парцели /урегулирани поземлени имоти/, но е сторил това предвид данните по делото, че тази спорна площ е част от парцела на ответниците -УПИ ІІІ-…… от кв. …….. по плана от 1987 г., както и че правото на собственост на ответниците върху нея е удостоверено с констативния нотариален акт за собственост по наследство и давностно владение. В този случай, съгласно ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, за да се приеме за оборено легитимиращото действие на акта, следва да се докаже несъществуването на признатото от нотариуса право, т. е. да се докаже, че титулярът на акта не е бил или е престанал да бъде собственик. В тази насока в исковата молба е изложено, че ответниците не са собственици на спорната площ, тъй като същата е присъединена и придобита в собственост от ищците по давност и наследство в периода от 1988 г. до 2016 г., при условията на чл. 200, ал. 2 ЗУТ. Съдът е изследвал това твърдение, за да се произнесе по спорния предмет, а именно дали ответниците, които се легитимират с констативен нотариален акт, са изгубили правото си на собственост поради придобиването му от ищците /чл. 99, предл. 1 ЗС/. В този смисъл съдът не е подменил предмета на правния спор, нито е разместил доказателствената тежест в процеса, като е приел, че ищците следва да докажат правото си на собственост. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по двата въпроса не е налице.
Касаторите поддържат и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че в приложното поле на предпоставката очевидна неправилност като отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, законодателят е включил всички пороци на въззивния акт, обуславящи неговата неправилност. Това налага разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт като касационно отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК да бъде направено въз основа на обективни критерии.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правила на формалната логика. В разглеждания случай тези предпоставки не са налице. Изложените от касаторите доводи за подмяна на предмета на правния спор и за разместване на доказателствената тежест в процеса по съществото си са доводи за допуснати нарушения на процесуалния закон и като такива – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите – ответници по иска са поставили следните въпроси: 1. допустимо ли е в периода 1988-2016 г. при действието на чл. 59 З. /отм./ и чл. 200 ЗУТ да се придобива реална част от чужд урегулиран поземлен имот чрез фактическо присъединяване към съседен урегулиран поземлен имот по давностно владение; 2. как се разпределя доказателствената тежест при оспорено от ищците право на собственост, установено с констативен нотариален акт на името на ответниците, но с отрицателен иск и в какво съотношение следва при това положение да се съблюдава задължителната практика на ВКС, установена с ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС.
По двата въпроса се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като според касаторите по първия въпрос решението противоречи на решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 102/30.05.2016 г. по гр. д. № 5728/2015 г. на ВКС, І-во г. о., а по втория въпрос се поддържа противоречие с посочената задължителна тълкувателна практика на ВКС. По втория въпрос се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради необходимост от формиране на ясна практика по въпроса, на който двете тълкувателни решения според касаторите не дават отговор, като въпросът е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото с оглед свързаността му с двете тълкувателни решения.
С оглед поставените в основата на обжалваното въззивно решение правни мотиви следва да се приеме, че първият въпрос не е от обуславящо значение за крайния изход на спора в обжалваната от ответниците част. Въпросът би имал такова значение, ако въззивният съд, за да уважи отрицателния установителен иск за 30 кв. м., бе приел, че ищците са придобили правото на собственост върху тази площ по давност. Съдът обаче не е изложил такива мотиви. Приел е, че процесната част е била част от имота на праводателите на ищците по плана от 1974 г., а съгласно плана от 1987 г. се явява придаваема от имота на ищците към парцела на ответниците, но уреждане за регулационните отношения не е извършено – не е изплатено дължимото обезщетение за уреждане на сметките по регулация. Макар това да не е записано изрично в мотивите, така изложените съображения следва да се свържат с разпоредбите на пар. 8, ал. 1 вр. пар. 6, ал. 2 и 4 от ПР на ЗУТ, според които се прекратява отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за заемане на придадени части от поземлени имоти. Това означава, че отчуждението отпада с обратна сила и се счита, че към парцела на ответниците ІІІ-544 от кв. 64 не се е придавала част от имота на ищците с пл. № 545. Второто решаващо съображение на въззивния съд е свързано с това, че, противно на записаното в н. а. № 94/2003 г. за собственост по наследство и давност, площта от 30 кв. м. не е владяна от ответниците или техните наследодатели. Касаторите не са поставили въпроси във връзка с посочените решаващи мотиви към обжалваното решение, а поставеният от тях въпрос за приложението на чл. 59 З. /отм./, респ. чл. 200 ЗУТ, не е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, поради което и общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване не е налице.
По втория въпрос също не е налице основание за допускане на касационно обжалване. При разпределянето на доказателствената тежест по предявен отрицателен установителен иск за собственост следва да се съобразяват указанията, дадени в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, според които в производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му. В случай, че ответникът се позовава на констативен нотариален акт, както е в настоящата хипотеза на нотариален акт за собственост по наследство и давност, следва да се съобразят указанията, дадени с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според които при оспорване на признато с акта право на собственост тежестта за доказване се носи от оспорващата страна. Въззивният съд не се е отклонил от посочената задължителна съдебна практика, а и касаторите не са посочили в какво се състои противоречието между тази практика и обжалваното въззивно решение. При преценката на доказателственото значение на констативния нотариален акт, издаден в полза на ответниците, въззивният съд е съобразил легитимиращото действие на акта по отношение на собствеността, но е взел предвид и доказателствата, събрани с помощта на съдебно-техническа експертиза, ангажирана от ищцовата страна. Именно те са формирали правния му извод за несъществуването на признатото от нотариуса право по отношение на площта от 30 кв. м., придадена при действието на З. /отм./ от имота на ищците към парцела на ответниците, без да е последвало заплащане на дължимото обезщетение за уреждане на сметките по регулация, поради което следва да се приеме, че отчуждителното действие на предходния дворищнорегулационен план е отпаднало с обратна сила и ответниците не се легитимират за собственици на придадената част. Съответствието на въззивното решение с тълкувателната практика налага извода, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано съобразно изискванията на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и на това основание също не може да се допусне касационно обжалване.
С оглед изхода на спора разноските за касационното производство следва да останат в тежест на страните така, както са ги направили.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 227/08.06.2018 г. по в. гр. д. № 129/2018 г. на Смолянския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: