8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 29.01. 2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на единадесети декември, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 3344 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6544 от 26.07.2019 г. от И. Б. Г. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Б. М. от АК-София, срещу въззивно решение № 219 от 17.06.2019 г. по в.гр.д. № 366/2018 г. на Софийски окръжен съд, втори състав, в частта му, с която е потвърдено решение № 34 от 08.03.2018 г. по гр.д. № 546/2018 г. на Самоковския районен съд, с което И. Б. Г. е осъдена да заплати на З. П. И. от [населено място] сумата от 13 762 лв /388,80 лв. месечно за 2015 год.; 395,83 лв. месечно за 2016 год. и 434,75 лв. месечно за 2017 год./, представляваща компенсаторно обезщетение за неизпълнение на задължението й за издръжка и гледане по договор от 15.01.1993 год. за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен с нотариален акт № 15/15.01.1993 год., том I, н.д. № 31/1993 год. на Самоковския районен съд, за периода 04.03.2015 год. – 20.12.2017 год., както и разноски в размер на 500 лв., както и в частта, с която ответницата е осъдена да заплати държавна такса до размера от 551 лв. Въззивното решение в останалата му отхвърлителна част като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Релевират се касационните основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК касаторката поддържа, че с обжалваното решение в противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС са разрешени правни въпроси от материално и процесуално естество, от значение за изхода на делото, както следва – следва ли да се извърши анализ на всички доказателства по делото и да се даде отговор на тях със съдебното решение; следва ли съдът да се произнесе по всички възражения, направени в хода на съдебното производство; трябва ли съдът да се произнесе по правното значение на представените и допуснати от съда въпроси по чл. 176, ал. 1 ГПК и да обсъди правните последици от неотговарянето на тях от задължената страна; какво е правното значение на изпълнението на задълженията на ответника от трето лице и как се отразява на основателността на исковата претенция; при определяне на действителната воля на съдоговорителите по договора за издръжка и гледане, не следва ли да се вземе предвид и наличието на още един договор за издръжка и гледане в полза на ищцата, сключен по същото време и място и безспорно с нейно знание; трябва ли въззивният съд да изложи свои собствени мотиви по отношение на всички правнорелевантни факти, а не да препраща бланкетно към мотивите на първата инстанция. Позовава се на противоречие със задължителната и установена практика на ВС и ВКС, а именно – ТР № 6 от 15.05.2012 г. по тълк.д. № 6/2011 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 30 от 17.06.1981 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК – решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 47/2009 г., І г.о., решение № 283 от 14.11.2014 г. по гр.д. № 1609/2014 г., ІV г.о., решение № 157 от 08.11.2011 г. по т.д. № 823/2010 г., ІІ т.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г., І г.о., решение № 119 от 04.06.2015 г. по гр.д. № 1269/2015 г., І г.о., решение № 256 от 27.04.2017 г. по т.д. № 3378/2015 г., І т.о., решение № 173 от 12.01.2011 г. по т.д. № 901/2009 г., І т.о., които не представя. Релевираните основания за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси са по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Жалбоподателката сочи също като основание за допускане на касационно обжалване основанието по чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение, без обосновка.
Ответницата по касационната жалба З. П. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. Й. от АК-София, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорва касационната жалба като неоснователна, но не изразява становище по основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид, че решението е въззивно, с което е потвърдено първоинстанционно решение по разгледан иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено по делото, че между ищцата и ответницата касатор е валидно сключен договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка с нотариален акт № 15/15.01.1993 год. на Самоковския районен съд. Прехвърлителката е изправна страна по отношение на поетото от нея задължение по договора за прехвърляне правото на собственост върху имота, предмет на договора. Задължението на приобретателката – ответница, по силата на договора, е да поеме гледането и издръжката на майка си З. И., като й осигури спокоен и нормален живот. Доколкото в нотариалния акт задължението на приобретателката е описано бланкетно /като издръжка и гледане/, то издръжката включва изцяло храна, режийни разноски, дрехи и други според нуждата на прехвърлителя/без оглед на възможността да се издържа сама от имуществото и доходите си/, и полагане на грижи за здравето, хигиената и домакинството на кредитора според нейната нужда и възможностите й да се справя сама. Поетото задължение за издръжка и гледане е единно и неделимо и следва да се осъществява чрез престиране на грижа и издръжка ежедневно, редовно и в пълен обем, докогато е необходимо. Без значение е обстоятелството, че и друго лице е поело задължението да гледа и издържа прехвърлителя, в случая – сестрата на ответницата – В. П.. Въззивният съд е приел, че напълно споделя и препраща към мотивите на районния съд в обжалваното решение на основание чл. 272 ГПК, затова, че независимо от поетото и от страна на В. П. задължение за гледане и издръжка на ищцата, по силата на договора й с ответницата, изпълнението на това задължение не освобождава ответницата И. Г. от нейните задължения за гледане и издръжка по силата на договора, сключен с н.а. № 15/15.01.1993 год. Позовавайки се на разрешението, дадено в
Тълкувателно решение № 96 от 28.VI.1966 г. по гр.д. № 65/66 г., на ОСГК на ВС, съгласно което, в случай, че неизправна страна по договор за прехвърляне на вещни права срещу задължение за даване на издръжка в натура е длъжникът – приобретател, т.е. той не изпълнява задълженията си точно, кредиторът има право на основание чл. 79, ал. 1, пр. второ ЗЗД във форма на компенсаторно обезщетение да иска вместо изпълнение в натура, заплащането на паричния му еквивалент. Такова право кредиторът има както за минало време, така и за бъдеще, щом длъжникът не изпълнява точно задължението си и с поведението си е направил невъзможно прякото изпълнение на поетото задължение за издръжка в натура като тежестта на доказване изпълнението на задължението е за ответника. От фактите по делото съдът е приел, че ответницата не е ангажирала доказателства затова да е изпълнявала поетите с договора задължения по отношение на ищцата лично или чрез трето лице през процесния период, въпреки дадените от съда указания относно разпределението на доказателствената тежест с доклада по делото, поради което е приел, че предявеният иск е основателен. Относно размера е приел също така, че паричният еквивалент на дължимата издръжка, съгласно изслушаната икономическа експертиза, възлиза на сумата общо 13 762 лв., за периода 04.03.2015 год. – 20.12.2017 г., в която сума са включени необходимите разходи за храна, облекло, отопление, осветление, лекарства и др. битови потребности. Съдът е приел, че от тази сума не следва да се приспада получаваната от ищцата пенсия през процесния период, позовавайки се на установената съдебна практика, съгласно която при липса на изрично уговорено в договора ограничение на обема на дължимата издръжка се приема, че приобретателят е длъжен да осигурява на прехвърлителя цялата му необходима издръжка, независимо дали той има собствени средства и дали е в състояние да се издържа сам от имуществото и доходите си.
С оглед на установеното по делото от фактическа и правна страна, съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД е основателен и доказан до размера на сумата от 13 762 лв., представляваща паричната равностойност на дължимата на ищцата от ответницата издръжка, за периода 04.03.2015 год. – 20.12.2017 год., в който размер го е уважил.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 272 ГПК, за задължението на въззивния съд за цялостна преценка на събраните по делото доказателства с оглед разпоредбите на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и да изложи собствени мотиви, когато потвърждава решението на първата инстанция и приложението на чл. 272 ГПК, са от значение за изхода на делото, но те не са решени от въззивния съд в противоречие както със задължителната, така и с установената съдебна практика на ВКС, в т.ч. и тази посочена от касаторката, а са в синхрон с нея. В тази връзка въззивният съд е изложил собствени мотиви защо искът по чл. 79, ал. 1 ЗЗД е основателен, като е обсъдил събраните по делото и относими доказателства съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК и в съответствие с разпоредбата на чл. 272 ГПК е препратил към част от мотивите на първоинстанционния съд, които са изложени подробно и аргументирано, в която част го е потвърдил. В случая въззивното решение е постановено в съответствие с установената съдебна практика по приложението на чл. 12, чл. 235,ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, съгласно която съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право и да изложи собствени мотиви затова. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения като съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права. При постановяване на обжалваното решение тази практика, че в мотивите на решението съдът следва да обсъди всички доказателства относно правнорелевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани, е съобразена, поради което по процесуалноправните въпроси няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол. Що се отнася до приложението на чл. 176, ал. 1 ГПК следва да се подчертае, че в конкретния случай въззивният съд е допуснал ищцата да се яви лично и да отговори на поставени въпроси от ответницата, но поради невъзможност тя да се яви в съдебно заседание/напреднала възраст/над 90 годишна жена/ и влошено здравословно състояние/, той не е приложил разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК, тъй като неявяването й е по основателна причина, поради което този въпрос не се явява обуславящ и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В конкретния случай по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ГПК материалноправните въпроси относно това какво е правното значение на изпълнението на задълженията на ответника от трето лице и как се отразява на основателността на исковата претенция; при определяне на действителната воля на съдоговорителите по договора за издръжка и гледане, не следва ли да се вземе предвид и наличието на още един договор за издръжка и гледане в полза на ищцата, сключен по същото време и място и безспорно с нейно знание, не се явяват обуславящи за изхода на този спор, поради което и по тях не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая при постановяване на въззивното решение съдът е съобразил задължителната съдебна практика, съдържаща се в
Тълкувателно решение № 96 от 28.VI.1966 г. по гр.д. № 65/66 г., ОСГК на ВС, съгласно която, в случай, че неизправна страна по договор за прехвърляне на вещни права срещу задължение за даване на издръжка в натура е длъжникът – приобретател, т.е. той не изпълнява задълженията си точно, кредиторът има право на основание чл. 79, ал. 1, пр. второ ЗЗД във форма на компенсаторно обезщетение да иска вместо изпълнение в натура, заплащането на паричния му еквивалент. Такова право кредиторът има както за минало време, така и за бъдеще, щом длъжникът не изпълнява точно задължението си и с поведението си е направил невъзможно прякото изпълнение на поетото задължение за издръжка в натура като тежестта на доказване изпълнението на задължението е за ответника. И тъй като ответницата касатор не е доказала изпълнение на задължението си за издръжка и гледане спрямо ищцата, съдът е уважил предявения иск.
Следва да се подчертае, че релевираните в изложението твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, са касационни основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като касаят правилността на обжалваното въззивно решение при разглеждане на касационната жалба по същество и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Тъй като по поставените правни въпроси, обусловили изхода на делото, е налице задължителна и установена практика на ВС и ВКС, в случая, както се посочи по-горе, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, която не се нуждае от промяна, по тях не е налице и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не се установява и соченото от касаторката основание за селекция на жалбата по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, което е заявено бланкетно. За пълнота следва да се отбележи, че очевидната неправилност, за разлика от неправилността по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК е много тежък порок на решението, съпоставим с нищожността и недопустимостта му, за които съдът следи и служебно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. В случая, както бе посочено по-горе, във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, не се установява противоречие на въззивното решение с практиката на ВС и ВКС, с императивна материалноправна норма и необсъждане на свързаните с прилагането й доказателства по делото, поради което нито от съдържанието на касационната жалба, нито от изложението ВКС може да изведе служебно правен въпрос, обуславящ допускането на касационния контрол в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК..
При този изход на делото пред касационната инстанция, на ответницата по жалбата следва да се присъдят направените разноски за касационното производство на основание чл. 78, ал.1 ГПК, в размер на 500 лв. адвокатско възнаграждение, които във връзка с направеното възражение от касаторката за прекомерност, не са прекомерни по см. на чл. 78, ал. 5 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 219 от 17.06.2019 г. по в.гр.д. № 366/2018 г. на Софийски окръжен съд, втори състав, по касационна жалба с вх. № 6544 от 26.07.2019 г. от И. Б. Г. от [населено място].
ОСЪЖДА И. Б. Г. от [населено място] да заплати на З. П. И. от [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 500 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: