О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 06.02.2019 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 1753/2018г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. София срещу решение № 2178 от 04.04.2018 г. по в. гр. д. № 12071/2017 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав, с което е потвърдено решение № 181094 от 26.07.2017 г. по гр. д. № 65598/2016г. на Софийски районен съд, 126 състав. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от „Сони Солар“ ЕООД, гр. Враца срещу „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр. Софиямясто] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 22 226.11 лв.– заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество за периода м.09.2012 г. – м.06.2013 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба – 17.11.2016 г. – до окончателното й плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо поради отсъствие на процесуална легитимация на ищеца да предяви иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, произтичащо от факта на облигационната обвързаност на страните с източник сключен между тях договор относно същия предмет. Излага подробни съображения и за неправилност на акта с твърдението, че при постановяването му са допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, противоречие с материалния закон и необоснованост. Според него, съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства; неправилно е преценил доказателствата; нарушил е правилата за доказателствената тежест; неправилно е приложил материалния закон при преценката на нормативно предвидената възмездност при предоставяне на процесната услуга като по този начин се е намесил в равнопоставени договорни отношения; не е приложил правото на Европейския съюз, като не се е съобразил с Х. на основните права на Европейския съюз и Директива 2009/28/ЕО.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284 ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните (съставни) въпроси:
1. „Разполага ли с процесуална легитимация за предявяване на иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД лице, което към момента на предявяване на иска е обвързано от действието на договора, представляващ основание на престацията; Прилагат ли се правилата на т. 1 от ПП № 1/1979 г. на ВС на РБ към договорите по чл. 104 от ЗЕ, които не са прекратени към момента на предявяване на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД“
По отношение на този въпрос се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на ППВС №1 от 28.05.1979 г., както и на постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр. д. № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о, решение № 381 от 03.01.2012 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ВКС, II г. о. и решение № 246 от 27.05.2011 г. по гр. д. № 1265/2010 г. на ВКС. ІV г. о.
2. „Кой е източникът на облигационното задължение – Законът за енергетиката, Индивидуалният административен акт (Решение № Ц-33/14.09.2012 г.) на ДКЕВР или смесен фактически състав, на който Решението на ДКЕВР е елемент и представлява ли самостоятелно основание за плащане индивидуалният административен акт на ДКЕВР, с който, на основание чл. 32, ал. 4 във връзка с чл. 30, ал. 1, т. 1 от ЗЕ, са определени цени за достъп до електроразпределителната мрежа по договора за достъп до Е.; Представлява ли решението на ДКЕВР съществен елемент от договора за доставка на ежемесечна услуга – достъп до електроразпределителната мрежа и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на административния акт като такъв елемент.
За въпросите по т. 2 са заявени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК с твърдението, че са решавани противоречиво от съдилищата (с представени множество актове на въззивни съдилища), както и че са „от значение за точното прилагане на закона“.
3. „Елемент от смесен фактически състав ли е решението на ДКЕВР като единен източник на облигационни права и задължения, включващ договор за доставка на услугата достъп до мрежови услуги (гражданскоправен елемент) и индивидуален административен акт по определяне на пределна цена (административен елемент) и какво е правното значение на отпадането с обратна сила на единия от елементите (административния) върху валидността, съдържанието и действието на другия елемент – договора, изпълнените задължения по договора и погасените поради изпълнение правоотношения.
За посочения въпрос е релевирано основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по съображения, че същият се решава противоречиво от съдилищата, като касаторът се позовава на част от въззивните решения, представени във връзка с въпросите по т. 2.
4. „Представлява ли предварителното изпълнение /допуснато по силата на закона/ на невлязъл в сила административен акт юридически факт, който може да бъде заличен с обратна сила по отношение на сключените при неговото действие действителни, възмездни сделки за заплатените парични задължения до датата на отпадане на основанието”.
Според касатора, разрешаването на този въпрос „е от особено съществено значение за точното приложение на закона“, което обосновава допускането на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
5. „Има ли пряко и непосредствено действие върху правата и задълженията на страните по договора за достъп отмяната на решение на ДКЕВР за определяне на размера на цените и достатъчна ли е тя като основание за реституция на даденото по него; Има ли значение фактът на предоставянето на услугата и нейното заплащане от страните”.
За тези въпроси се поддържат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК с довода, че следва да се извърши „комплексна преценка на принципите на договорната отговорност и на същността на порока на административния акт, както е направено в мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. на ОСГТК на ВКС, относно влиянието на административното съдебно производство по отмяната му върху гражданските правоотношения“. В подкрепа на основанието по т. 2 касаторът се позовава на влезли в сила решения на въззивни съдилища.
6. „След като услугата достъп е предоставена и по икономическата си същност има себестойност по-голяма от нула, чия е доказателствената тежест да докаже с колко точно се е обогатил ответникът, в случай че ищецът иска връщане на платеното”.
За така поставения въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
7. „Допустимо ли е съдът да обоснове своите правни изводи от недоказани с допустими процесуални способи факти; Следва ли ищецът да докаже, че отмяната на общия административен акт от съда поражда права и по отношение на него”.
Твърди се, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК, тъй като въпросите са решение в противоречие с: ППВС № 1/1953 г. (раздел ІІ, ТРОСГК № 1/04.01.2000 г., ТРОСГТК № 1/2013 г. и решение № 4659 от 03.04.3013 г. по адм. д. № 13239/2012 г. на ВАС, потвърдено с решение № 8733 от 17.06.2013 г. по адм. д. № 6086/2013г. на ВАС, 5-членен състав.
8. „Противоречи ли на принципите на правната сигурност и защитата на оправданите правни очаквания отмяната на индивидуален административен акт /ИАА/ да води автоматично до отмяната на правните последици от допуснатото предварително изпълнение само за една от страните по действащ договор – цената за достъп, която е платена на законово и договорно основание следва да бъде върната, а насрещната престация – достъп (под формата на предоставени услуги) не; Представлява ли допуснато по силата на закона предварително изпълнение на невлязъл в сила индивидуален административен акт, с който се определят временни пределни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, конкретно, безусловно и непротиворечиво уверение, произтичащо от достоверен и оправомощен източник, което да породи оправдано правно очакване у оператора на електроразпределителната мрежа по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета да получи договорената цена за достъп до тази система“;
9. „Следва ли чл. 17, пар. 1 от Х. на основните права на ЕС да се тълкува в смисъл, че защитава законно придобит доход на оператор на разпределителна система по смисъла на Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и Съвета, изразяващ се в платена цена за достъп до разпределителната мрежа, в хипотезата на главния спор, при която цената за достъп е определена от националния регулатор с индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, като този индивидуален административен акт впоследствие е отменен с влязло в сила съдебно решение”;
10. „Допустимо ли е съгласно чл. 16, параграф от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2009 г. за насърчаване използването на енергия от възобновяеми източници и за изменение и впоследствие отмяна на директиви 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО операторите на разпределителната система да поемат, изцяло или частично, разходите за достъп до електроразпределителната мрежа, в случай че при транспонирането на директивата националният законодател не е предвидил изключението, установено в чл. 16, параграф 4 от същата директива“.
По отношение на въпросите по т. 8 – т. 10 касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – „Сони Солар“ ЕООД, [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е депозирана в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което е уважен предявеният от „Сони Солар“ ЕООД, гр.Враца срещу „ЧЕЗ Разпределение България” АД, гр.София иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата 22 226.11 лв. – заплатена такса за достъп до електроразпределителната мрежа на ответното дружество за периода м.09.2012 г. – м.06.2013 г., въззивният съд е споделил извода, че с отмяната на Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР, с което са определени временни цени за достъп до мрежата на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, е отпаднало основанието за заплатената от ищеца процесна сума. В тази насока е застъпено становището, че: решението на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната и електроразпределителната мрежи представлява индивидуален административен акт; решенето на съда за неговата отмяна, съобразно чл. 177, ал. 1 АПК, има действие по отношение на всички лица, независимо дали те са участвали в производството пред административния съд, като по аргумент от обратното на чл. 195 АПК, тази отмяна има обратно действие – определените от ДКЕВР временни цени за достъп, решението за които е отменено от административния съд, следва да се считат, че не са били определяни, а плащането им е лишено от основание и затова същите подлежат на връщане.
Като неоснователни са преценени доводите на електроразпределителното дружество, че задължението на ищеца за заплащане достъпа до електропреносната мрежа не е отпаднало. Въззивният съд е посочил, че това задължение се поражда от сложен фактически състав, съдържащ в себе си частно-правен елемент (сключен договор за достъп, който е задължителен съгласно чл. 84 и чл. 104 ЗЕ) и административно-правен елемент (решение на регулаторния орган ДКЕВР за определяне цената за достъпа), като липсата на който и да е от тези два елемента обосновава извод за липса и на задължение за заплащане на достъпа до мрежата. Според съдебния състав, страните не разполагат със свободата сами да определят тази цена, независимо че тя става елемент от договорното им правоотношение, тъй като определянето й е предоставено в правомощията на държавния енергиен регулатор.
Въззивната инстанция не е споделила и становището на „ЧЕЗ Разпределение България” АД, че доколкото дружеството е изпълнило задълженията си по процесния договор с ищеца, то не са налице условията на чл. 82 ЗЗД и сл. за връщане на заплатените му суми. Приела е, че доколкото предявените искове са за неоснователно обогатяване, а не за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, само по себе си, изпълнението на задълженията от страна на електроразпределителното дружество не е достатъчно, за да обоснове задържане на сумата.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
На първо място, следва да се отбележи, че за част от поставените въпроси касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията на разпоредбата преди изменението й с ДВ, бр. 86/2017 г. – противоречие с практиката на съдилищата, каквото основание към датата на подаване на касационната жалба (03.05.2018г.) вече не съществува. Това са въпросите по т. 2 (независимо че е посочена т. 1 на чл. 280 ГПК, твърдението е за противоречие в практиката на съдилищата и са представени само въззивни актове), по т. 3 и по т. 5. С оглед липсата на твърдяното от касатора основание, наличието на същото не следва да бъде обсъждано, а доколкото за въпрос № 3 това е и единственото заявено основание, не подлежи на обсъждане и самият въпрос, тъй като дори и да е релевантен за изхода на делото, по отношение на него не би било налице релевирано основание по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Конкретно по поставените въпроси:
Въпросите по т. 1 са свързани с допустимостта на обжалваното въззивно решение и се основават на твърдението на касатора, че наличието на договорни отношения между страните изключва възможността за предявяване на иск за неоснователно обогатяване. Настоящият състав намира, че не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, като основание за допускането му до касационен контрол, включително и по служебен почин на съда.
Въззивният съд е разгледал спора на предявеното с исковата молба правно основание – чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Искът по чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД за връщане на платената цена за достъп до електроразпределителната мрежа след отмяната на решение № Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР от Върховен административен съд, с което са били определени временни цени за достъп, е допустим с оглед формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС (решение №58/16.08.2016г. по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т. о., решение №126/16.08.2016г. по т.д.№1592/2015г. на ВКС, І т. о., решение №136/5.10.2016г. по т.д.№2727/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №138/5.10.2016г. по т.д.№2355/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №137/5.10.2016г. по т.д.№2327/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №164/4.10.2016г. по т.д.№160/2015г. на ВКС, І т. о., решение №178/14.11.2016г. по т.д.№2543/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №194/2.11.2016г. по т.д.№2706/2015г. на ВКС, ІІ т. о., решение №190/22.12.2016г. по т.д.№2738/2015г. на ВКС, ІІ т. о. и много други), която практика, макар да няма задължителен характер при действащата правна уредба, се споделя от съставите на Гражданска и Търговска колегии на ВКС, както е посочено и в Тълкувателно решение № 7 от 04.10.2018 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на въпросите по т. 2, т. 3 и т. 4 достатъчно за недопускане на касационното обжалване е обстоятелството, че едно от заявените за тях основания (което е единственото поддържано основание за въпроса по т. 3) – „противоречие с практиката на съдилищата“ понастоящем не съществува (както беше посочено по-горе), а основанието по т. 3 ГПК не е заявено надлежно. Съгласно указанията по т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо основание за допускане на касационното обжалване, докато в случая, с твърдението, че въпросите по т. 2 и по т. 4 са „от значение за точното прилагане на закона“, касаторът е заявил само част от това основание и то без да изложи конкретни доводи за обосноваване на същото, в какъвто смисъл са разясненията в цитираната задължителна съдебна практика.
Макар и значим за правния спор по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, въпросът по т. 5 не обуславя допускане на касационно обжалване поради липса на твърдените от касатора допълнителни предпоставки за това по чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК (основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 в предходната негова редакция не съществува и не подлежи на обсъждане). Въпросите са поставени в контекста на решаващите мотиви на съда, свързани с наличието на обратно действие на влязлото в сила съдебно решение, с което е отменен индивидуалният административен акт и с последиците от отмяната на решението на регулаторния орган за отпадане с обратна сила на основанието за заплащане на цена за достъп. По тези въпроси е формирана константна практика на ВКС, посочена по-горе, в която се приема, че: Влязлото в сила решение, с което е бил отменен индивидуален административен акт, какъвто е характерът на решение №Ц-33/14.09.2012 г. на ДКЕВР, има обратно действие; Регулаторният орган е оправомощен да вземе подходящи мерки за компенсация при отклонение на окончателните цени за достъп, пренос и разпределение от временните цени, но не и при съдебна отмяна на решението на ДКЕВР, с които тези временни цени са били определени; С отмяната на решението на регулаторния орган е отпаднало с обратна сила основанието за заплащане на цена за достъп, затова плащането на цената е лишено от основание и тя подлежи на връщане основание чл. 55 ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Съществуващата последователна практика на касационната инстанция (макар и незадължителна по своя характер) и съответствието на въззивния акт с нея изключва възможността за допускане на касационно обжалване както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (при това заявено чрез посочване само на правната норма, без каквато и да било аргументация), така и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По отношение на въпросите по т. 6 и т. 7 от изложението касационният контрол не може да бъде допуснат, тъй като същите не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла, разяснен в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно дадените с този тълкувателен акт задължителни за всички съдилища указания, материалноправният или процсуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Първият от посочените два въпроса не е обусловил правните изводи на въззивната инстанция за уважаване на иска. Съдът не е излагал съображения относно наличие на обогатяване на ответника и обедняване на ищеца и посочените обстоятелства са без значение за спора. С оглед правната квалификация на предявения иск – чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, от значение е дали ищецът е платил претендираната сума на ответника на определено основание и дали същото впоследствие е отпаднало. Разрешението от въззивния съд е в съответствие с постоянната практика на ВКС, съгласно която при предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и доказани от ищеца плащане и отпадане на основанието за плащането, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за задържане на получената сума. Що се отнася до втория въпрос, същият съдържа твърдението, че въззивният съд е основал решението си на факти, които не са установени с допустимите доказателствени средства. Това твърдение обаче представлява по своята същност оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в този смисъл е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК , но не и основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК не е осъществена и по отношение на последните три въпроса. Въззивният съд не е излагал съображения относно приложението на норми от Европейското право. Затова, тези въпроси, касаещи тълкуването на норми от Директива 2009/28/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2009 година и на Х. на основните права на Европейския съюз, нямат значение на обусловили изхода на правния спор и следователно не могат да обосноват и допускане на касационното обжалване. Освен това, въпросът дали при прилагането на националния закон съдът е следвало да съобрази и съдържащата се в директивите правна регулация е релевантен за правилността на въззивното решение, която обаче не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
С оглед всички изложени съображения, поставените от касатора въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2178 от 04.04.2018 г. по в. гр. д. № 12071/2017 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: