О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
С., 07.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на двадесет и шести ноември през две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Дария Проданова
ЧЛЕНОВЕ: Емил Марков
Ирина Петрова
при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков търг. дело № 216 по описа за 2012 г., за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба с вх. № 9194 от 19.ХІІ.2011 г. на едноличния търговец от [населено място], [община] Ж. И., действащ с едноименна фирма, подадена чрез неговия процесуален представител по пълномощие от АК-С., против решение № 99 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 15.ХІ.2011 г., постановено по т. д. № 244/2011 г., с което спрямо него е било признато за установено по иск на бургаското [фирма] с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК, че последното има вземане в размер на сумата 50 980 лв. по издаден от ЕТ И. запис на заповед от 10 май 2010 г., ведно със законната лихва върху тази главница, считано от завеждането на установителния иск /19.І.2011 г./ и до окончателното й изплащане, както и 1 019.60 лв. разноски.
Оплакванията на ЕТ касатор са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно решение, поради което се претендира касирането му /като неправилно/ и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, идентичен с отмененото решение на първостепенния съд: за отхвърляне на положителния установителен иск на бургаското д-во с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК – като неоснователен и недоказан.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът П. Ж. И. обосновава приложно поле на касационното обжалване с наличието на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение въззивната инстанция се е произнесла по три материалноправни и един процесуалноправен въпрос: „в противоречие с практиката на ВКС и с практиката на съдилищата”, а и „допускането на касационното производство” щяло да е от значение за точното прилагане на закона. Конкретно формулираните от касатора И. въпроси са следните:
1/ Дали ако дадено изявление за прихващане е било инкорпорирано в съдържанието на платежен документ /фактура/, „за който няма данни да е предаден на адресата на хартиен носител”, но му е бил съобщен с факсимилно писмо, какъвто бил изрично уговореният между страните начин за това, можело да се приеме настъпване на условията по чл. 103 и 104, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД?
2/ Дали следва да се счита ликвидно задължение по каузална сделка, което не се оспорва нито по основание, нито по размер, „но изпълнението му се поставя в зависимост от други договорни клаузи”?
3/ Дали в полза на поемателя по ценна книга /запис на заповед/ съществува вземане, ако издаването й е обезпечавало изпълнение на парично задължение по каузална сделка, в случай че последното е било погасено чрез прихващане с насрещно задължение на ремитента по менителницата към издателя й по друга каузална сделка между същите страни?
4/ Дали позоваването на практика „на върховните съдилища” в мотивите на обжалваното въззивно решение е достатъчно условие за правилността му, „ако тя е приложена несъответно на обстоятелствата по делото”?
Ответното по касация [фирма]-Б. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на развитите в жалбата на ямболския едноличен търговец П. Ж. И. оплаквания за неправилност на въззивното решение.
Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Бургаския апелативен съд, касационната жалба на едноличния търговец П. Ж. И. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.
Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:
Бургаският апелативен съд е отказал обсъждане на основателността на защитното възражение на ответника настоящ касатор, констатирайки, че то е имало за свой предмет единствено твърдението му за вече настъпила извънсъдебна компенсация /с най-късен възможен момент до получаването на неговия отговор по иска на [фирма] с правно основание по чл. 422, ал. 1 ГПК/, т.е. установена е била преди всичко липсата на същинско процесуално възражение за прихващане – такова, каквото ЕТ И. да е предявявал в процеса дори и под условието на евентуалност. Ето защо по нито един от трите релевирани от този касатор материалноправни въпроси в изложението към жалбата му не е налице произнасяне на въззивната инстанция. Напротив, нейният решаващ извод, обусловил изхода на делото, е, че щом естеството на престацията на ЕТ П. Ж. И. по процесния договор № 55С2904190 е доставката на определено количество рапица, „не е допустимо изпълнението му да бъде обезпечавано със заместващо парично задължение по абстрактната сделка” (процесният запис на заповед от 10 май 2010 г.).
В заключение, щом не е било отправяно до решаващия съд надлежно изявление за прихващане под формата на процесуално възражение срещу иска по чл. 422, ал. 1 ГПК, обжалваното решение на Бургаския апелативен съд е в точно съответствие със задължителната практика на ВКС, изразена в Р. № 215/28.VІІІ.2012 г. на ІІ-ро т.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК в пр-вото по т. д. № 895/2010 г., което е в смисъл, че за разлика от изявление за настъпило извънсъдебно прихващане /компенсация/, което винаги предпоставя ликвидност на насрещните вземания, процесуално възражение за прихващане е допустимо и основателно „даже когато тези вземания или едното от тях е неликвидно” и поради това погасителният ефект на последното е винаги занапред. Доколкото постановеното по реда на чл. 290 от сега действащия процесуален закон решение на ВКС също съобразява цитираното в мотивите към обжалвания акт на въззивния съд предходно Р. № 3289/15.ХІІ.1978 г. на V-то г.о. на ВС /до 1996 г./, касаторът не обосновава приложно поле на касационния контрол и на плоскостта на релевирания в изложението му процесуалноправен въпрос: ако практика на върховните съдилища /ВКС, респ. ВС – до 1996 г./ била приложена „несъответно на обстоятелствата по делото”, достатъчно условие ли е позоваването върху нея „за правилността на решението”. Ноторно е, че произнасянето на въззивния съд по релевантните за изхода на делото въпроси, по никакъв начин не се отнася до правилността на неговия съдебен акт.
Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 99 на Бургаския апелативен съд, ТК, от 15.ХІ.2011 г., постановено по т. д. № 244/2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1
2