O П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 07.02.2019 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в закрито съдебно заседание на двадесет и първи януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 3076 /2018 година и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано по касационната жалба вх.Nо 18718/21.06.2018 год. на А. Е. А. от [населено място] , заявена чрез процесуалния представител- адв. Д. К. –АК В. срещу въззивно Решение No 816 от 08.05.2018 година постановено по гр. възз.д. Nо 592/2018 година на ОС- Варна.
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията си на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК, е потвърдил Решение № 4950/28.11.2017г. по гр.д. № 2511/2017 год. на ВРС, 19 св. с което е отхвърлен иска на А. А. срещу Н. Е. У. с правно основание чл. чл. 124 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, за приемане за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик, на основание давностно владение, на недвижими имоти, находящи се на партерния етаж на сграда в [населено място], [улица], построена в УПИ ***, в кв. 120, 28 микрорайон по плана на [населено място], а именно: Ателие № 1 за индивидуална творческа дейност, с площ от 18 кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност, антре, складово помещение и санитарен възел, при граници: коридор и от две страни двор, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята, и Ателие № 2 за индивидуална творческа дейност, с площ от 20 кв.м., състоящо се от помещение за творческа дейност, антре и санитарен възел, при граници: стълбищна клетка, от две страни двор и изба, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху земята.
За да постанови решението си , въззивният съд е приел, аналогично на първата инстанция , че претендиращият да е придобил собствеността на основание чл. 79, ал.1 ЗС ищец , не е доказал да е извършил действия , с които категорично да е демонстрирал спрямо собственика на имота- ответника Н. У. промяна на намерението с което е осъществяване фактическата власт на имота за времето 02.2005 година до дата на подаване на исковата молба 22.02.2017 г.
С касационната жалба се поддържа , че въззивното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон и в нарушение на съществени процесуални правила, основания за отмяна по см. на 281 т.3 ГПК.
Искането за допускане на касационното обжалване се поддържа по чл. 280 ал.2 ГПК с доводи и в изложението , че по въпросите, свързани с преценката на гласните доказателства по делото , а именно : „Следва ли въззивният съд да обсъди наведените от въззивника твърдения за нарушение на чл. 166, ал.3 ГПК – свидетелите по делото не могат да бъдат пълномощници на страните по същото дело, и ако биха били обсъдени възможно ли е да бъдат изключени от доказателствата и би ли съдът постановил същия резултат? Следва ли въззивният съд да приложи разпоредбата на чл.175 ГПК относно свидетелските показания на св. М. и св.У., който са в противоречие с показанията на останалите свидетели по делото, както и на писмените доказателства?следва ли въззивният съд да остави без движение делото, до потвърждаване действията на процесуалния представителна ответната страна лично от представляваното лице когато пълномощното е подписано и защитата е ангажирана от негов пълномощник в смисъла на чл. 42, ал.2 ЗЗД ? въззивното решение е произнесено като очевидно неправилно.
На същото основание се подържа и искане по въпроса (номер 5) : „Доколко се е отразило върху решението на окръжния съд неправилното обсъждане на факта , кой и кога е заплащал данъците , както и неправилното възприемане на фактическата обстановка, в смисъла , в който са поддържани доводите на ищеца.
Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, обусловил изхода на спора; „Следва ли да се счита , че окръжният съд приема , че въззиваемият е оборил презумпцията на чл. 69 ЗС и какво е значението на отговорите на въззивника по чл. 176 ГПК, зададени по почин на съда, след като в тежест на заинтересованите лица , които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си, е да докажат факти доколкото презумпцията размества доказателствената тежест ? с довод, че в хода на делото заинтересованата страна не мога да обори презумпцията с недопустимите гласни доказателства и в противоречие с Решение Nо 31 от 08.02.2016 год. по гр.д. Nо 4539/2015 год. на ВКС-I г.о.
На същото основание- чл. 280, ал.1 т.1 ГПК се поддържа искането да се допусне касационно обжалване по въпроса :Следва ли окръжният съд да обсъди по какъв начин ще се извърши манифестирането на промяната в намерението, при доказано постоянно местоживеене на собственика-ответник в чужбина (САЩ ) и никакви връзки между тях или с пълномощника му , с довод , че е налице противоречие със изразено становище на ВКС по Решение Nо 214 от 28.10.2015 год. по гр.д. Nо 1919/ 2015 год. на ВКС-I г.о.
В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Н. У., чрез процесуалния му представител адв. В. Д. – АК В. , с който се излагат обстойни доводи за липсата на законови предпоставки за допускане на касационното обжалване , както и за неоснователност на касационната жалба в случай , че бъде допуснато касационно обжалване. Претендират се разноски за касационното производство в размер на сумата 1500 лв.( хиляда и петстотин лева).
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. ал.2 ГПК , намира :
Касационната жалба е процесуално допустима от гл.т. спазване срока по чл.283 ГПК, така и с оглед предмета на спора- а именно спор за собственост.
След преценка на наведените основания и с оглед на данните и приетите правни тези от въззивния съд , настоящият състав на ВКС намира касационното обжалване , че не може да бъде допуснато.
Очевидна неправилност по чл. 280, ал.2 предл. 3 ГПК като основание за служебно допускане на касационното обжалване би била налице, когато е може да се констатира такова процесуално нарушение , при постановяване на въззивното решение , което не може да бъде оставено като законосъобразен съдебен акт в правния мир – грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила , гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес.
Очевидната неправилност, като основание или като общ критерий за селекция на касационната жалба, се обуславя от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъде констатирани без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, който страда от видимо нарушение на общите принципи на правото в степен, че законът да е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдебното решение почива на несъществуваща или отменена правна норма, при несъобразяване на императивни процесуални правила .
В конкретния случай , не може да се приеме , че обжалваното въззивно решение страда от тежък , очевиден порок, доколкото това решение е постановено ( като валидно и процесуално допустимо) в съответствие на закона и практика на ВКС по приложението му. Доводите и мотивите на страната –касатор да поддържа, че е налице очевидна неправилност са свързани с по въпросите, касаещи неточната , според страната , преценка на гласните доказателства по делото , тяхното обсъждане , приобщаване или изключване от доказателствения материал по делото в контекста на чл. чл. 166, ал.3 ГПК – свидетелите по делото не могат да бъдат пълномощници на страните по същото дело. Доколкото цитираната процесуално-правна норма касае императивно формулирано правило , съгласно което едно лице-участник в исковия процес не може да съвместява две качества – на свидетел и процесуален представител на страна по делото, допуснато в тази насока нарушение би могло да се цени в контекста на очевидната неправилност, но само ако има налични за това данни по делото. Братът на ответника – П. У. , не е имал посочените две качества, след като е пълномощник на страната само в материално-правния аспект т.е. съобразно правомощията на чл. 42, ал.2 ЗЗД , който не включват процесуалното представителство.
Изложените от защитата на касатора съображения за начина как да се ценят свидетелските показания на родствениците на ответника – майката – св. М. и св.У. и приложението на разпоредбата на чл.175 ГПК също не дават основание за се направи извод за наличие на явен и тежък порок на обжалвания съдебен акт.
Въпросите , как следва да процедира решаващия съд в определени хипотези , като тези : „Следва ли въззивният съд да остави без движение делото, до потвърждаване действията на процесуалния представителна ответната страна лично от представляваното лице когато пълномощното е подписано и защитата е ангажирана от негов пълномощник в смисъла на чл. 42, ал.2 ЗЗД ?“ или: „Доколко се е отразило върху решението на окръжния съд неправилното обсъждане на факта , кой и кога е заплащал данъците , както и неправилното възприемане на фактическата обстановка, в смисъла , в който са поддържани доводите на ищеца.“ са некоректно зададени и неотносими към дейността на касационният съд в етапа на селекция.Това са въпроси които не касаят конкретно решения или разрешение на съда по спора, а изискват отговор ‚по принцип“. Правният въпрос следва да е произнесен от въззивния съд и съответно следва да бъде изведен в изложението към касационната жалба като конкретен правен проблем , следва да съставлява конкретно формулиран въпрос от материално правно или процесуално естество, който въпрос е бил в рамката на предмета на спора и по който въпрос въззивният съд е дал своето правно разрешение , а не искане да се получи отговор извън контекста на предмета на въззивното обжалване.
Не може да се приеме , че е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК поради противоречие с практика на ВКС.
Решенията на ВКС по чл. 290 ГПК са решения на отделни състави на ВКС, постановени след влизане в сила на ГПК/2007 год. , в изпълнение на възложената от законодателя задача „при правораздаването по отделни дела да уеднаквява съдената практика и да допринася за развитие на правото, тълкувайки нормативни актове осъвременявайки собствената си практика” т.е. решения , при които ВКС се е произнесъл в правомощията си по чл. 291 ГПК ( вече отменен)/, или е изложим мотиви , имащи обобщаващ , по поставения правен въпрос , характер.
Въпросът „следва ли да се счита , че окръжният съд приема , че въззиваемият е оборил презумпцията на чл. 69 ЗС и какво е значението на отговорите на въззивника по чл. 176 ГПК, зададени по почин на съда, след като в тежест на заинтересованите лица , които възразяват, че владелецът не държи вещта за себе си, е да докажат факти доколкото презумпцията размества доказателствената тежест ? не може да се квалифицира като правен въпрос по смисъла на закона . Доводите на защитата на касатора, че в хода на делото заинтересованата страна не е мога да обори презумпцията с недопустимите гласни доказателства , е констатация на касатора и носи неговя оценъчен прочит , но не и оценка на касационния съд , тъй като такава може да се даде само ако обжалването е допуснато и се налице предпоставките на закона да се упражни касационния правораздавателен контрол. Ето защо този въпрос по скоро носи характеристиката на оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствени правила.
С мотивите на Решение Nо 31 от 08.02.2016 год. по гр.д. Nо 4539/2015 год. на ВКС-I г.о. се приема , че „установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се нуждае от доказване, освен ако презумпцията не бъде оборена.“
Без съмнение следва да се сподели тезата , че презумпцията ползва претендиращият собственост владелец в отношенията му с лицето- собственик към началния момент на давностния срок и доказателствената тежест да установи факта , че е това владение е осъществено за друго го т.е. за собственика е за последния. Когато именно в тази насока на разсъждение е постановеното от въззивния съд решение , възраженията за тяхната правилност или неправилност не могат да бъдат предмет на преценка в хода на селекцията.
Въпросът „ следва ли окръжният съд да обсъди по какъв начин ще се извърши манифестирането на промяната в намерението, при доказано постоянно местоживеене на собственика-ответник в чужбина ( САЩ) и никакви връзки между тях или с пълномощника му , няма също качеството на въпрос по см. на чл. 280, ал.1 ГПК. Съдът цени установените в хода на съдебното дирене факти за възникване на претендираното право в хипотезиса на конкретна правна норма , а не дава указания за начина по който е следвало да се случат фактите. От друга страна в цитираната съдебна практика – Решение Nо 214 от 28.10.2015 год. по гр.д. Nо 1919/ 2015 год. на ВКС-I г.о., касационният съд е взел отношение по проблема „ задължителен елемент ли е от фактическия състав на придобивната давност демонстрирането на промяната в намерението, с което един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху частите на останалите от съсобствената вещ, когато това е обективно невъзможно“ , т.е.с мотивите си е отговорил на въпрос в хипотеза на придобиване по давност части на съсобственици , напълно различна от спорната хипотеза, поради което същото се явява неотносимо като източник за селекция.
По направеното искане на ответника по касация за присъждане на разноски : Искането почива на закона и с оглед изводите на касационния съд за недопускане на касационното обжалване то се явява основателно и следва да се уважи – чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал.3 ГПК.Представените писмени доказателства- Договор за правна защита и съдействие Б 332078/11.07.2018 година ( л.17) обосновават извод за доказването им в пълен размер , за сумата от 1500 лв. ( хиляда и петстотин лева).
По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280 ал.1 т.1 ГПК и чл. 280, ал.2 ГПК , ВКС- състав на второ отделение на гражданската колегия
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване касационната жалба вх.Nо 18718/21.06.2018 год. на А. Е. А. от [населено място], заявена чрез процесуалния представител – адв. Д. К. –АК В. срещу въззивно Решение No 816 от 08.05.2018 година постановено по гр. възз.д. Nо 592/2018 година на ОС- Варна.
ОСЪЖДА А. Е. А. от [населено място] да заплати на Н. Е. У. с постоянно местоживеене САЩ, Ню Йорк представляван от адв. В.Д.- АК В. сумата 1500 лв. ( хиляда и петстотин лева ) разноски за защита пред касационния съд.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: