О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 75
София, 21.01.2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети януари, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮБКА БОГДАНОВА
СВЕТЛА ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 27 по описа за 2009 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ц. к. с. /., гр. С., представляван от председателя П. С. , чрез гл. юрисконсулт Е. Я. , против решение № 330 от 07.06.2008 г., постановено по гр.д. № 718 по описа за 2006 г. на Пловдивския апелативен съд, с което е отменено решение № 1* от 29.05.2006 г., постановено по гр.д. № 2189/2005 г. на Пловдивския окръжен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от Ю. С. С. от гр. П. до размера на сумата 17947,80 лв., от С. Й. С. от гр. П. до размера на сумата 32137,30 лв., от А. Й. П. от гр. П. до размера на сумата 7056,40 лв. и от Й. Й. П. до размера на сумата 7056,40 лв., с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, като исковете са уважени до тези размери. С обжалваното решение е оставено в сила първоинстанционното решение в отхвърлителната му част над тези суми.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо и неправилно, поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което касаторът сочи като основание за допускане на касационното обжалване хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, решени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Изведен е материалноправен въпрос – при присъждането на обезщетение за лишаване от ползване следва ли да се вземат предвид направените от отоветника разходи по поддържането на имота. Изведени са въпроси касаещи допустимостта на въззивното решение, а именно следва ли да се уважава иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, след като страните разполагат с иск по чл. 31, ал. 2 ЗС; следва ли да се уважава претенцията на ищец, който не е обжалвал първоинстанционното решение; следва ли съдът да се произнася за имот, различен от индивидуализирания с исковата молба. В подкрепа на твърденията си, касаторът посочва и представя съдебна практика, както следва : Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр.д. № 1/1979 г. на Пленума на ВС, решение от 23.03.2007 г. по т.д. № 542/2006 г. на І т.о. на ВКС, решение № 1* от 20.05.1954 г. по гр.д. № 4468/1954 г. на І г.о. на ВС, решение № 1* от 1995 г. на ІV г.о. на ВКС и решение № 1* от 14.06.1961 г. по гр.д. № 4538/1961 г. на І г.о. на ВС.
Ответниците по касационната жалба, Ю. С. С. , С. Й. С., Й. Й. П. и А. Й. П., чрез повереника си адв. Л от АК-Пловдив, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК оспорват жалбата, но не изразяват становище по допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд и е депозирана в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е основополагащ за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В конкретния случай като основание за допускане до касация на въззивното решение се сочи чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По допустимостта на обжалваното решение.
Не са налице релевираните от касатора основания за недопустимост на обжалваното решение. Правната квалификация на предявения иск се определя от съда. За да постанови своето решение ПАС е приел, че за процесния период страните не са били съсобственици, тъй регулационния статут на имота на ищците не е бил уреден в периода, за който се претендира обезщетение, за да може да се претендира възникнала съсобственост по регулация. Това е станало със заповед № О* от 07.09.2005 г., а обезщетение се търси за времето до 01.08.2005 г., поради това предявеният иск е квалифициран като такъв по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не като иск между съсобственици по чл. 31, ал. 2 ЗС.
Въззивният съд е приел, че претенцията на ищците касае имот в кв. 7, а не кв. 70, поради което е допуснал поправка на исковата молба в тази й част, а такава поправка е допустима във въззивното производство, тъй като не представлява изменение на иска.
Въззивният съд е приел, че въззивната жалба срещу първоинстанционното решение е подадена от четиримата ищци, така, както изрично е посочено в нея.
Настоящата инстанция споделя изводите на въззивния съд и счита, че постановеното от него решение е валидно и допустимо.
Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, следва атакуваното въззивно решение да е постановено в противоречие със задължителната съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ практика на Върховния касационен съд, както и на постановленията на Върховния съд. В конкретния случай се сочи от касатора, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, а именно при присъждане на обезщетение по чл. 59 ЗЗД следва ли да се вземат предвид разходите на ответника, направени за поддържането на имота. В тази връзка е и представеното решение № 1* от 14.06.1961 г. по гр.д. № 4538/1961 г. на І г.о. на ВС. Такова твърдение е изложено за първи път в касационната жалба, за него не са събирани доказателства от въззивната инстанция, поради което въззивният съд не се е произнесъл по него. Ако такова твърдение е било направено своевременно, въззивният съд е бил длъжен да се произнесе по него и тогава в зависимост от неговия извод, би било налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – въпрос, решаван противоречиво от съдилищата. Твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон се отнасят до основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК и не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 330 от 07.06.2008 г., постановено по гр.д. № 718 по описа за 2006 г. на Пловдивския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 3178/25.07.2008 г. на Ц. к. с. гр. С..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: