О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 750
София, 30.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание 08.10.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 511 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.422 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Ю. В. И., чрез адв.Ч.Д., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2872 от 06.12.2018г., по гр.д.№ 3730/2018 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 3401/30.05.2018 г., по гр.д.№ 8599/2017 г., е уважен предявеният от „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за следните суми: 10 000 лв. – главница, ведно със законната лихва върху същата, начиная от 20.04.2016 г. до окончателното й изплащане; 17 998.36 лв. – договорна лихва за периода 19.04.2011 г. -13.04.2016 г.; 10 475.17 лв. – наказателна лихва за периода 06.04.2011 г. – 19.04.2017 г. и 78 лв. – такса поддръжка, които са предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК, по ч.гр.д.№ 21 834/2016 г. на СРС и в тежест на касатора е възложена отговорността за деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основният довод на касатора е, че при постановяване на съдебния акт въззивната инстанция не е съобразила вида на процесния кредитен договор, който сключен от физическо лице и за лични негови нужди – потребител по см. на § 13, т.1 З., се явява потребителски и подчинен както на режима, създаден със Закона за потребителския кредит( сега отм.), действал в периода 2006-2010 г., така и на Закона за защита на потребителите. Последните, според жалбоподателя, въобще изключват прилагане на неравноправни клаузи, като основание за ангажиране договорната отговорност на длъжника, а санкцията за съществуването им е прогласена с чл.146 З..
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени и групирани от състава на касационната инстанция, в съответствие със задължителните постановки в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свеждат до задължението на въззивния съд да определи, съобразно вида на сключения договор, качеството на ответника, на потребител с произтичащите от същото правни последици, посочени в чл.143, т.8а З.; за приложението на чл.143, т.8а З. и възможността потребител да се счита за уведомен за ОУ на Банката- кредитор, съобразно конкретна договорна разпоредба, когато липсват доказателства за връчването им, а клаузата за автоматично подновяване на договора е определена като неравноправна, съобразно чл.143, т.8а З.; за допустимостта Банката- кредитор едностранно да изменя договорните условия по потребителски договор, без изрично уведомяване на потребителя и получено от него писмено съгласие, когато автоматичното подновяване на договора е обявено за неравноправна клауза по см. на чл.143, т.8е З.; за възможността ищецът да се позовава на автоматично подновяване на договора за издаване на кредитна карта и съответно за настъпила предсрочна изискуемост, при липса на доказателства за индивидуално уговорена клауза за автоматично подновяване на договорните условия, за наличие на законова възможност да се присъжда договорна и наказателна лихва за един и същи период при твърдяна от Банката- кредитор предсрочна изискуемост на цялото вземане и води ли това до неоснователното и обогатяване; за възможността вземанията за лихви да са погасени по давност, на основание чл.111, б.”в”1 ЗЗД, към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, отчитайки посочените от ищеца по- горе дати; за възможността потребителски договор за кредит да се счете за автоматично подновен и да настъпят предпоставките за предсрочна изискуемост на задължението, когато същият с № 51 РКО-А-1440/08.11.2004г. и със срок на действие 08. 11. 2008 г., включва индивидуално уговорени клаузите между страните, ответникът- кредитополучател е декларирал изрично запознаването си с действащите към 29.09.2006 г. и към 27.03.2007г. ОУ на кредитодателя, невключващи клауза за автоматично подновяване на договора и фиксиращи, че срокът за ползване на овърдрафта е определен в договора.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за достъп до касация, излагайки подробни писмени съображения за неоснователността му, поради бланкетност на доводите за наличие на пред поставките по чл.280, ал.1 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи във вр. с инвокираните оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съден акт, е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивната инстанция, след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, своевременните въведените в процеса доводи и възражения, е приела за доказано твърдяното в исковата молба облигационно правоотношение между страните, породено от сключен помежду им договор за издаване на кредитна карта № 51РКО-А-1440 / 08.11.2004 г. Като безспорно установен в хода на делото е възприет и факта, че по силата на процесния договор Банката –кредитор е открила на името на Ю. В. И. картова разплащателна сметка, с издадена към нея кредитна карта „V. Класическа” и предоставен кредит – овърдрафт, с лимит до 5 000 лева( пет хиляди лева), увеличен впоследствие на 10 000 лева и усвоен изцяло от кредитополучателя.
Съобразявайки допълнително определената, по общо съгласие на страните, крайната дата до която ответникът е следвало да погаси задълженията си, предвидените условия в т.36.1 от ОУ на Банката-кредитор за автоматично удължаване срока за ползване на предоставения овърдрафт, волеизявлението на длъжника в т.3 от всеки един от сключените на 30.10. 2006 г. и на 01.10.2007 г. анекси и липсата на отправено от страна на последния предупреждение, че прекратява сключения договор в посочения в ОУ текущ срок, въззивният съд е извел правен извод, че съществуващата между страните облигационна връзка не е била прекратена с настъпване на уговорената дата – 08. 11. 2008 г.. Поради това и към датата на отправеното от Банката – кредитор волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 13. 04. 2016 г.,обусловено от безспорната длъжникова забава, процесният договор е обвързвал страните. Следователно целените с него правни последици са надлежно осъществени, което, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, обуславя правен извод, че при подаване заявлението по чл. 417, т.2 ГПК кредиторът е разполагал с ликвидно и изискуемо вземане в заявения размер.
Възприетото разрешение е допълнително аргументирано и със създадената с чл.298, ал.1 ТЗ възможност търговецът да установи отнапред общи условия за сключваните от него сделки – задължителни за насрещната страна, ако последната е заявила писмено, че ги приема.
Съобразявайки горното и доказателствената тежест на Банката- кредитор да докаже уведомяването на длъжника за настъпила в ОУ промяна, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че това процесуално задължение на ищеца е изпълнено, предвид наведените в тази насока и неоспорени от ответника фактически твърдения и предвидения в чл.40 от ОУ специален начин на тяхното оповестяване на последния. Изложени са и съображения, че доколкото нормата на чл.16, ал.3 ЗЗД, с която е установен начин на уведомяване длъжника за настъпила промяна в ОУ на кредитора в срока на действие на конкретния договор е диспозитивен, то изрично договорените с действалите към датата на сключването му ОУ на Банката – кредитодател за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип от 17.04.07 г. специални условия са могли успешно да го дерогират. Обстоятелството, че ответникът нито е оспорил в срока за отговор на исковата молба договорения специален начин за уведомяването му, като длъжник, за променените ОУ на Банката, респ. на обвързаността му от същите, нито е ангажирал в хода на процеса доказателства за направено от него изрично изявление за прекратяване на сключения с ищцовата банка договор преди изтичане на текущия срок, настъпилата промяна с изменените от 24.07.2007 г. ОУ, обективирана в т.19.1, предвиждаща автоматично удължаване срок за една година, според Софийски апелативен съд, обвързва длъжника – безспорно получил и свързаната именно с така продължения срок новоиздадена му кредитна карта, поради което и действието на договорната връзка е до момента на връчената на 28.03.16 г. нотариална покана рег.№ 5069 на нотариус М.Г. за предсрочна изискуемост на необслужваното задължение.
С оглед обвързаността на страните от действието на процесния договор до 28.03.2016 г. и датата на предявяване иска по чл.422, ал.1 ГПК пред съда – 05.07.2017 г. Софийски апелативен съд е преценил като неоснователно и въведеното от ответника правопогасяващо възражение за давност.
Съдържанието на решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Съгласно задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/ или процесуалноправен въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение , за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
В случая формулираните от касатора въпроси не отговаря на посоченото изискване. В същността си част от същите – извън свързаните с приложението на чл.143, т.8а З., със задължението на въззивния съд да определи, съобразно вида на сключения договор, качеството на ответника, на потребител и за приложението на чл.111, б.”в” ЗЗД, са израз на въведеното с касационната жалба оплакване за неправилна интерпретация на събраните по делото доказателства от страна на въззивния съд.
Доколкото, обаче законодателят изрично е разграничил основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК от предпоставките за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК, дори и евентуално основателна твърдяната неправилност на приетите от въззивната инстанция за установени факти, водещи до необоснованост на обжалвания съдебен акт, не се обхваща от приложното поле на касационното обжалване и не е предмет на производството по чл.288 ГПК.
Що се касае до първите три въпроса, относими към приложението на чл.143, т.8а З., те макар и важни правни въпроси, нямат претендираното значение, тъй като не са единствено обуславящи изхода на делото. Видно от решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт въззивният съд се е позовал не само на произтичащото от изменените ОУ автоматично подновяване на процесния овърдрафт и на липсата на направено от ответника изявление за прекратяване на процесния договор преди изтичане на текущия срок, но и на изрично приетия и усвоен от последния увеличен размер на отпуснатия кредит, безспорно необслужван към датата на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, както и на получената с изрично писмено волеизявление от длъжника (протокол от 10.04.2009г.) новоиздадена кредитна карта, обусловена именно от автоматичното подновяване на същия.Следователно дори и да се възприеме тезата на жалбоподателя за неравноправния характер на визираната договорна клауза в ОУ на кредитодателя, касаеща начина на уведомяване на длъжника за тяхната промяна, която е в пълно съгласие с практиката на СЕС, част от която цитирана с касационната жалба, сам по себе си положителният отговор на поставените в тази вр. правни въпроси не би могъл да доведе, предвид събраните по делото доказателства, до различен правен резултат.
Въпросът за приложението на кратката погасителна давност по чл.111, б.”в” ГПК има обуславящо значение за крайния изход на делото, тъй като попада в предмета на произнасяне на въззивния съд и формираните решаващи правни изводи по съществото на спора.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.Извършената от въззивната инстанция съпоставка между крайната датата на обвързаност на страните от процесния кредитен договор(овърдрафт) и датата на заявената установителна искова претенция е в съгласие с трайно непротиворечивата практика на ВКС. Що се касае до обосноваността на същата, която всъщност се оспорва от жалбоподателя, то тя не подлежи на обсъждане в производството по селектиране на касационните жалби.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски –възнаграждение за осъществената негова защита от юрисконсулт. С оглед изхода на делото в производството по чл.288 ГПК и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал. 3 ГПК тези деловодни разходи ме се следват, но в размер на сумата 100 лв.( сто лева), определена съгласно чл.25а, ал.3 от Наредба за заплащането на правната помощ и чл.37 Закон за правната помощ, а не в заявения размер от 450 лв..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2872 от 06.12.2018г., постановено по гр.д. № 3730/2018 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА Ю. В. И. с ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ПЪРВА ИНВЕСТИЦИОННА БАНКА”АД,гр.София сумата 100 лв. (сто лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: