9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
гр. София, 11.10.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 3551 по описа за 2015г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника [фирма], [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт А. И. П. срещу решение № 1718 от 29.07.2015г. по т. дело № 1171/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав в частта, с която след частична отмяна на решение № 317 от 21.02.2012г. по т. дело № 650/2011г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-5 състав ответникът „Б. В. И. Г.”, [населено място] е осъден да заплати на ищеца [фирма], [населено място] на основание чл. 208, ал. 1 КЗ сумата 49 280 лв., представляваща застрахователно обезщетение по застрахователен договор съгласно застрахователна полица № 59280487 от 13.09.2009г. за застрахователно събитие кражба, настъпило на 25.03.2010г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска – 22.02.2011г. до окончателното изплащане на сумата, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 4 374,92 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от 15.04.2010г. до 22.02.2011г., както и сумата 6 900,85 лв. – деловодни разноски за двете инстанционни производства.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложеното към касационната жалба изложение поддържа доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС и които се решават противоречиво от съдилищата:
1. Допустимо и законосъобразно ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото след неговото връщане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК да даде възможност на страна по спора да ангажира нови доказателства, намиращи се извън указаните за събиране от ВКС? – противоречие с т. 11 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК.
2. Допустимо ли е въззивният съд при повторно разглеждане на делото след неговото връщане по реда на чл. 293, ал. 3 ГПК да не допусне доказателства по реда на чл. 195, ал. 1 ГПК в съответствие със задължителните указания на ВКС и да извежда основания за недопускане на експертиза в съдебното решение, съответно да не се възприеме указанията на ВКС по тълкуването и прилагането на закона? – противоречие с решение № 294/18.10.2013г. по гр. д. № 1276/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о. и т. 10 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000г. на ВКС, ОСГК.
3. Допустимо и законосъобразно ли е съдът да се позовава в постановения съдебен акт и да извежда мотиви във връзка с обстоятелства, на които страната не се е позовала в обстоятелствената част на исковата молба и в предвидените в ГПК срокове за нейното допълване, предвидени в чл. 214, ал. 1, изр. 2 ГПК? – противоречие с решение № 5/20.02.2012г. по гр. д. № 658/2011г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 51/30.04.2014г. по т. д. № 1977/2013г. на ВКС, ТК, II т. о.
4. Дължи ли въззивният съд излагане на мотиви към съдебното решение в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК и трябва ли изведените мотиви да съдържат самостоятелно изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните, на които следва да бъде даден самостоятелен отговор? – противоречие с решение № 136/02.10.2014г. по т. д. № 4309/2013г. на ВКС, ТК, I т. о.
5. Може ли съдът да определи застрахователно обезщетение към момент, различен от момента на настъпване на застрахователното събитие и следва ли да се съблюдава този момент така, както е заявен в исковата молба, с оглед извършването на оценката на вредите? – противоречие с ППВС № 7/1977г.
Ответникът [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Ю. Д. оспорва касационната жалба и релевира възражения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаторът не е посочил основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК и приложените към изложението съдебни решения са неотносими и са тълкувани превратно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и инвокираните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея и изложението се съдържа твърдение за наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК.
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 294 ГПК след отмяна на въззивно решение № 10/04.01.2013г. по т. дело № 1569/2012г. на Софийски апелативен съд и връщане на делото на въззивната инстанция за ново разглеждане от друг състав. Касационната инстанция е върнала делото на САС за изследване и събиране на доказателства по реда на чл. 195 ГПК за определяне размера на реално претърпяната вреда, изразяваща се в разликата между стойността на застрахованите МПС към датата на отнемането им и тази в състоянието при намирането им. Във връзка с изпълнение на указанията за назначаване на автотехническа експертиза за определяне размера на реално претърпяната вреда и доколкото при първото разглеждане на делото са представени доказателства, че процесният автомобил е унищожен, въззивният съд е дал възможност на въззивника – ищец в първоинстанционното производство и предвид направеното оспорване от въззиваемия – ответник по иска да представи доказателства във връзка с изпратения имейл от официален орган, установяващ, че към 09.03.2012г. процесното превозно средство е отчуждено или унищожено, както и възможност на другата страна, т. е. въззиваемия, да представи доказателства, евентуално ако може да събере такива от италианските полицейски власти, за състоянието на автомобила към момента на неговото намиране, в срок до следващото съдебно заседание. Във връзка с дадените указания и изясняване на фактическата обстановка относно спорните в инстанционните производства факти относно реалните вреди въззивникът е представил отправеното от него запитване до Полицейското управление на [населено място], Италия и изпратения отговор – писмо изх. № 25275/14 от Местна полиция [населено място], Провинция М., които са приети като писмени доказателства.
Въззивният съд е приел, че между страните са възникнали правоотношения по сключен между тях валиден договор за застраховка Каско, обективиран в застрахователна полица № 59280487 за влекач Д., модел ХF95430, с ДК [рег.номер на МПС] и полуремарке Б. с ДК [рег.номер на МПС] , със срок на действие от 03.09.2009г. до 03.09.2010г. и за застрахователна сума в размер на 30 600 лв. за влекача и 13 020 лв. за полуремаркето. По време на действие на застрахователния договор е настъпило застрахователното събитие кражба на цялото МПС – покрит риск според Глава ІІ от Общите условия. Ищецът е изпълнил задължението си за уведомяване на застрахователя в законоустановения срок .
Въз основа на събраните по делото доказателства решаващият съдебен състав е установил, че е налице хипотезата на т. 1 от част V от Общите условия, предвиждаща, че при кражба на цялото МПС застрахованият получава обезщетение в размер на застрахователната сума за пълна загуба, като отношенията между съконтрахентите при намиране на МПС след регистрирането на кражба са уредени в раздел VІ на Общите условия. Приел е, че застрахованият е изпълнил визираното в т. 1 на този раздел задължение като е представил пълномощно с нотариална заверка на подписа, с което е упълномощил застрахователя да се разпореди с откраднатото МПС, ако същото бъде намерено преди плащане на обезщетението, като на основание даденото пълномощно застрахователят организира получаването на автомобила от компетентните органи, съгласно установения ред, с изготвяне на приемо-предавателен протокол, отразяващ видимите липси и повреди, а констатираните щети се обезщетяват по условията за изплащане на обезщетение при частични повреди. Въззивната инстанция е констатирала, че процесният автомобил е открит преди изплащане на застрахователно обезщетение на ищеца, но от страна на застрахователя не е изпълнено предвиденото в т. 2 на раздел VІ от Общите условия задължение да организира получаването на автомобила от компетентните органи и идентифицирането му съгласно установения от закона ред.
С отменителното решение на ВКС са дадени указания на въззивния съд при новото разглеждане на делото да се съберат доказателства относно действително претърпените щети от настъпилото застрахователно събитие, при съобразяване на предвидената в Общите условия уговорка за заплащане на обезщетение при частични повреди. Въззивният съд въз основа на събраните по делото доказателства, включително писмото, издадено от Полиция на [населено място], Италия, е приел за установено, че към 09.03.2012г. процесното МПС е било бракувано и унищожено, като при намирането му са констатирани значителни повреди по него, които не са позволявали същото да се движи на собствен ход.
Предвид установените факти и поради това, че по делото е невъзможно да бъдат установени нанесените по превозно средство щети към датата на намирането му, решаващият съдебен състав е направил извод, че отговорността на застрахователя следва да бъде ангажирана в пълен обем, тъй като поради неговото бездействие автомобилът след намирането му е унищожен, което следва да се приравни на тотална щета, подлежаща на обезщетяване по предвидения в договора ред. Изложил е съображения, че ответното дружество не е предприело никакви действия за връщането на автомобила в страната или при невъзможност за това за оценяване на щетите към датата на намирането му, въпреки че единствено е разполагало с документите и ключовете от него. Според въззивната инстанция, за да бъде реализирана процедурата за заплащане на обезщетение при частични повреди при намирането на автомобила, е било необходимо застрахователят на основание даденото пълномощно да организира получаването на автомобила от компетентните органи по установения ред, при задължително изготвяне на приемо-предавателен протокол с описание на видимите липси и повреди. Единственото задължение за застрахования в този случай е да уведоми своевременно застрахователя за намирането на откраднатото МПС, което е изпълнено. По изложените съображения и предвид изпълненото от страна на застрахования задължение да упълномощи застрахователя да организира получаването на автомобила, въззивният съд е заключил, че в полза на застрахования е възникнало правото да получи застрахователно обезщетение при кражба в пълен размер, а за застрахователя – задължението да обезщети застрахования за причинената щета вследствие настъпилото застрахователно събитие, покрито от условията на полицата.
На основание чл. 208, ал. 3 КЗ обезщетението е определено в размер 49 280 лв. съобразно размера на вредата към деня на настъпване на събитието – 24.03.2010 г., предвид заключението на автотехническата експертиза.
Искът за присъждане на мораторна лихва е уважен за периода от 15.04.2010г. /деня на изпадане в забава/ до 22.02.2011г. /датата на предявяване на иска/ в размер 4 374,91 лв., предвид акцесорния му характер, наличието на валидно, изискуемо и неизпълнено в срок основно парично задължение и изпадане на застрахователя в забава на 15.04.2010г. – 15 дни след деня, в който застрахованият е изпълнил задължението си да уведоми застрахователя за настъпилото събитие и да представи всички необходими документи съобразно чл. 207, ал. 3 КЗ.
Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Посочените от касатора първи и втори процесуалноправни въпроси са във връзка с дадените от въззивния съд при повторното разглеждане на делото от САС указания, приетото писмено доказателство за унищожаване на процесните МПС – писмо изх. № 25275/14 от Местна полиция [населено място], Провинция М. и неназначената автотехническа експертиза. В този смисъл въпросите са от значение за спора, но по отношение на тях не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съобразно постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 294/18.10.2013г. по гр. д. № 1276/2012г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 378/15.01.2016г. по гр. д. № 1629/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о. и посоченото от касатора Тълкувателно решение, съгласно императивната норма на чл. 294, ал. 1, изреч. 2 ГПК указанията, дадени с отменителното решение на ВКС, са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото, както относно тълкуването и прилагането на процесуалния закон, така и относно тълкуването и прилагането на материалния закон. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия на съда и страните са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди.
Дадените от съдебния състав указания на страните и предоставената им възможност в срок до следващото заседание да представят доказателства във връзка с изпратения имейл от официален орган, установяващ, че към 09.03.2012г. процесното превозно средство е отчуждено или унищожено /от ищеца/ и доказателства, евентуално събиране на доказателства от италианските полицейски власти, за състоянието на автомобила към момента на неговото намиране /от ответника/, са във връзка с необходимостта от изясняване на състоянието на процесните МПС и определяне размера на реално претърпяната вреда, предвид наличието на данни по делото за унищожаване на автомобила съобразно представеното при първото разглеждане на делото във въззивната инстанция писмо – имейл, изпратен от Помощник Комисар К. Г. – Заместник комендант на Местна полиция П. Б.. Установяването на състоянието на процесните МПС към датата на намирането им е от значение за определяне на размера на реално претърпяната вреда, т. е. за изготвяне на обективно заключение на автотехническата експертиза, и в този смисъл са в изпълнение на указанията, дадени с отменителното решение на ВКС. Поради това като е дал посочените указания на страните въззивният съд не е събрал ненадлежно доказателства и не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение въз основа на събрани по надлежния ред и обсъдени в тяхната взаимна връзка доказателствени средства, имащи доказателствена сила, и към установената фактическа обстановка е приложил относимите материалноправни норми съобразно тълкуването, дадено от ВКС.
При неустановяване от ответника на състоянието на процесните влекач и ремарке към момента на намирането им, както и при наличието на данни, че същите са унищожени и че застрахователят не е предприел действия за връщането им въпреки, че е притежавал нотариално заверено пълномощно – декларация, документи и ключове, не е необходимо допускане на автотехническа експертиза за установяване на размера на вреда, изразяваща се в разликата между стойността на застрахованите МПС към датата на отнемането им и тази в състоянието при намирането им. В този смисъл преценката на въззивната инстанция относно назначаването на посочената експертиза не е в противоречие с практиката на ВКС.
Третият процесуалноправен въпрос, посочен от касатора в изложението към касационната жалба, не съответства на данните по делото. Въззивният съд е установил фактическата обстановка като е обсъдил твърдените от страните факти и обстоятелства и релевираните своевременно възражения. Ищецът се е позовал на настъпилото застрахователно събитие кражба, на факта, че след намирането на автомобила в Италия същият е бил негоден за ползване и на неизпълнение на задължението на застрахователя да организира получаването на автомобила, поради което обсъждането им не е в противоречие с постоянната практика на ВКС.
Четвъртият процесуалноправен въпрос също не обосновава извод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., цитираното от касатора решение № 136/02.10.2014г. по т. д. № 4309/2013г. на ВКС, ТК, І т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ в съответствие с въведените с ГПК нови съдопроизводствени правила за въззивното производство е мотивирала решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като е изложила фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесла по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Решаващият съдебен състав е обсъдил въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания и доводите в отговора на въззивната жалба всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, установил е фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми.
Петият правен въпрос е материалноправен, но по отношение на него също не е налице твърдяното от касатора основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е решен в съответствие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, тъй като размерът на застрахователното обезщетение е определен към момента на настъпване на застрахователното събитие въз основа на заключението на съдебната автотехническа експертиза.
Неоснователен е и релевираният от касатора довод за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Съгласно т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК хипотезата на посочения законов текст е налице, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. При наличието на постоянна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, например решения по реда на чл. 290 ГПК, или тълкувателни решения, приемани на основание чл. 124 ЗСВ, или приемани от Върховния съд и Върховния касационен съд при действието на ЗСВ от 1994г. /отм. ДВ, бр. 64 от 07.08.2007г./, или тълкувателни постановления на Пленума на Върховния съд – чл. 59 ЗУС /отм. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994г./, противоречивата съдебна практика е уеднаквена и въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че при липса на твърдените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 2 ГПК, не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответника не се присъждат, тъй като не са поискани и не са представени доказателства, че такива са направени в касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1718 от 29.07.2015г. по т. дело № 1171/2014г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.