О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
гр.София, 22.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесети юни две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 632/ 2012 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на З. В. Д. и на П. на Република България (П.) за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 610 от 23.12.2011 г. по гр.д.№ 1188/ 2011 г. С атакуваното решение е потвърдено решение на Хасковски окръжен съд по гр.д.№ 371/ 2011 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на З. Д. по иск, квалифициран по чл.2 ал.1 т.2 от ЗОДОВ, обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер 1 000 лв и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер 150 лв, като за разликата до пълните предявени размери съответно от 40 000 лв и 1 000 лв претенциите на ищцата са отхвърлени.
Жалбоподателката З. Д. оспорва решението в частта, отхвърляща исковете. За да обоснове искането за допускане на касационно обжалване, тя поддържа, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС материалноправният въпрос има ли съпричиняване по чл.5 ал.2 от ЗОДОВ, когато не са установени недобросъвестни действия на пострадалия, а се изхожда от негативни данни за личността му. Повдига също така процесуалноправните въпроси 1. допустимо ли е гражданският съд да ползва мотивите от присъда на наказателния съд като доказателствено средство за релевантните за спора факти и 2. процесуално нарушение ли е липсата на отчетен процент съпричиняване и глобален размер на дължимото обезщетение, в случаите на прилагане на чл.5 ал.2 от ЗОДОВ. Счита, че в противоречие с установената практика е разрешен въпросът как се определя размерът на дължимото обезщетение и влияе ли върху него обстоятелството на водени по същото време други наказателни производства срещу пострадалия.
П. атакува въззивното решение в осъдителната му част. Твърди, че при постановяване на решението въззивният съд, в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, не изложил мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Повдига и въпрос за определяне на справедливия размер на обезщетението, като счита, че по този въпрос въззивният акт противоречи на решения на ВКС по гр.д.№ 1650/ 2009 г., ІІІ г.о., № 539/ 2010, ІV г.о., № 372/ 2010 г., ІV г.о. и на ППВС № 4/ 1968 г.
Съдът намира жалбите за допустими, но исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението са неоснователни.
Материалноправният въпрос има ли съпричиняване по чл.5 ал.2 от ЗОДОВ, когато не са установени недобросъвестни действия на пострадалия, не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Представеното от жалбоподателката решение на ВКС, ІV г.о. по гр.д.№ 327/ 2010 г. не съдържа извод, който да е в противоречие с въззивния акт. То изяснява някои хипотези, в които е налице принос на пострадалия, включително недобросъвестно създаване на предпостави за повдигане и поддържане на обвинение. Въпрос на конкретна преценка е кога поведението на пострадалия създава такива и решението на ВКС не претендира за изчерпателност на изброяването. Поради това не може да се направи извод за противоречиво разрешаване на поставения въпрос в двата съдебни акта.
Процесуалноправните въпроси не се твърди, да са решени в противоречие с практика на ВКС или с установената практика, липсва позоваване на конкретни съдебни актове и такива не са представени. Поради това следва да се приеме, че според ищцата тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. По смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК е налице, когато разглеждането на правния въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й, а при непълни, неясни или противоречиви закони – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. Тези предпоставки не са налице. Относно въпроса допустимо ли е гражданският съд да приема изцяло мотивите от присъда на наказателния съд и да ги ползва като доказателствено средство, законът е ясен (срв. чл.300 от ГПК), а практиката по него – установена. Съдът е обвързан от присъдата относно авторството на деянието, противоправността и неговата виновност. Всички други констатации в присъдата могат да бъдат оспорвани, но ако такъв спор няма, съдът може да ги възприеме. Наличието на установена практика (а въззивното решение е съобразено с нея) изключва наличието на предпоставките по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Изложеното важи и по въпроса процесуално нарушение ли е липсата на мотиви за процента на съпричиняване. По него има установена практика, според която съдът може, но не е длъжен да сочи процент на съпричиняване в мотивите си.
По въпроса за размерът на дължимото обезщетение и влияе ли върху него обстоятелството на водени по същото време други наказателни производства срещу пострадалия, не се установяват твърденията на касатора – ищец, че има противоречива практика. Цитираното от него решение на Апелативен съд – Варна по гр.д.№ 7/ 2005 г. не третира повдигнатия въпрос, то е постановено при съвсем различни фактически и правни предпоставки и не е сходно с казуса по настоящето производство. Съдът е съобразил установената практика (включително задължителната такава – ППВС № 4 от 1968 г.), според която размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя въз основа на конкретно установени по делото обстоятелства, сочещи степента на засягане на емоционалната сфера на пострадалия. Фактът, че едновременно с наказателното производство, за което пострадалият е оправдан, срещу него са водени и други наказателни и дисциплинарни производства, въздействащи в емоционалната му сфера, съставлява именно такова конкретно обстоятелство, което подлежи на съобразяване при определяне на размерът на обезщетението за неимуществени вреди.
Поради това по никой от повдигнатите от ищцата въпроси няма основание за допускане на касационно обжалване.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на П.. Въпросът за справедливия размер на обезщетението, не е разрешен в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г и с решенията на ВКС по гр.д.№ 1650/ 2009 г., ІІІ г.о., № 539/ 2010, ІV г.о., № 372/ 2010 г., ІV г.о тъй като въззивното решение е съобразено с дадените в тези актове указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението срещу ищеца и негативния ефект върху живота му. Няма противоречие с ТР № 1/ 2001 г. по въпроса за мотивирането на съдебния акт. Въззивният съд е посочил кои вреди намира за установени, че стоят в причинна връзка с незаконното обвинение и поради това подлежат на обезщетяване. Вредите, за които причинна връзка не е установена (включително тези, търпени от водене на други дисциплинарни и наказателни производства срещу ищцата по същото време), са изключени от обхвата на дължимото обезщетение. Що се касае до това дали наистина причинна връзка е налице, тези доводи не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 от ГПК. Касае се за твърдения за порок на съдебния акт по чл.281 т.3 от ГПК, които не могат да бъдат разглеждани като основание за допускане на касационното обжалване.
Поради това съдът приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за допускането на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 610 от 23.12.2011 г. по гр.д.№ 1188/ 2011 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: