5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
гр.София, 26 октомври 2016 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЕРИК ВАСИЛЕВ
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2628 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от Апелативна прокуратура – В.Т. срещу въззивно решение №56 от 16.03.2016г., постановено по възз.гр.д.№23/2016г. на Великотърновския апелативен съд, с което като е потвърдено решение №216/06.11.2015г. по гр.д.№64/2015г. на Окръжен съд – Габрово, прокуратурата е осъдена да заплати на П. Д. Н. обезщетение за неимуществени вреди, причинени му от незаконно обвинение в извършване на престъпление, в размер на сумата 4 500 лева. Съдебният акт в частта, с която претенцията с правно основание чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ е отхвърлена за разликата до предявения размер от 60 000 лева, не е обжалван и е влязъл в сила.
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на решението на въззивния съд в обжалваната част, аргументирани с определянето на необосновано завишен размер на обезщетението за морални вреди.
В изложението си по допускане на касационното обжалване жалбоподателят поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото правни въпроси, свързани с приложението на принципа за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД и за критериите, от които следва да се ръководи съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; както и за задължението на съда да извърши цялостна преценка на конкретните факти, които са от значение за установяване на причинната връзка между незаконното обвинение и претърпените вреди и да изложи свои собствени решаващи мотиви. Сочи се основанието за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/23.12.1968 г., т.19 от ТР№1/2001г., ТР№3/2004г. на ОСГК на ВКС и решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Ответникът по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, не е подал писмен отговор и не е взел становище по основателността й.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283ГПК, от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение, предвид следното:
Въззивният съд е приел, че на П. Н. в продължение на три години и шест месеца / от 15.02.2011г. до 12.08.2014г./ е било повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпления по чл.321 ал.3 вр. с ал.2 НК, по чл.213а ал.3 т.3 вр. с ал.2 т.2 вр. с ал.1 НК и чл.210 ал.1 т.3 и т.5 вр. с чл.209 ал.1 вр. с чл.26 ал.1 НК; както и че по отношение на лицето е била взета мярка за неотклонение задържане под стража за срок от 3 месеца и 20 дни, впоследствие заменена с парична гаранция от 1 000 лева. Наказателното производство срещу Н. е окончателно прекратено с влязло в сила на 12.08.2014г. постановление на прокуратурата. При така установеното, съдът е направил извод, че е налице основанието по чл.2 ал.1 т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за вредите, причинени на лицето за повдигнатото и поддържано обвинение в извършване на няколко престъпления, наказателното производство за които е приключило с постановление за прекратяване. Съобразно характера и степента на установените конкретни негативни последици в личната и социалната сфера на ищеца, на последния е определено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4 500 лева, а претенцията за разликата до сумата 60 000 лева е отхвърлена като неоснователна. Преценката си за този размер обезщетение съдът е обосновал, съобразявайки срока на наказателното преследване, вида, тежестта и продължителността взетите мерките за неотклонение; характера на престъпленията, в извършването на които Н. е бил обвинен; чистото съдебно минало на лицето; обстоятелството, че случаят получил и широка медийна разгласа; а като резултат, че упражнената процесуална принуда е предизвикала силни негативни изживявания, стрес, несигурност, страх, притеснения, неоснователни ограничения на личната свобода и обичайния начин на живот, както и че в хода на наказателното преследване са засегнати честта, достойнството и правото на лична неприкосновеност на ищеца. Обсъждайки в съвкупност релевантните за спорното право факти, обстоятелства и представени по делото доказателства, въззивният съд е приел, че справедливият размер обезщетение, с който в случая следва да се репарират претърпените от лицето морални вреди, възлиза на сумата от 4 500 лева.
При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, поставеният в изложението материалноправен въпрос, касаещ критерия за справедливост, визиран в чл.52 ЗЗД, не обуславя приложното поле на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. По приложението на чл.52 ЗЗД има установена задължителна съдебна практика на ВКС с ППВС № 4/68 г., ТР№3/2004г., ТР № 5/15.06.2015г. на ОСГК на ВКС и редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК. Константно е разбирането, че държавата отговаря за вредите, пряка и непосредствена последица от увреждането, които са в причинна връзка с незаконното обвинение за извършено престъпление, а паричният еквивалент на моралните вреди зависи от вида, интензитета, обема и продължителността на преживените болки и страдание, които за всеки конкретен случай са различни.
При формиране на преценката си за подлежащите на обезщетяване вреди и размера на обезщетението, въззивният съд е спазил изискването да подходи конкретно съобразно установеното по делото. Справедливото обезщетяване, каквото изисква чл.52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи възможно най-точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. При това, не е в тежест на пострадалия да доказва отделните си негативни изживявания. Щом са доказани увреждащите действия и бездействия, искът е установен в своето основание и съдът е длъжен да определи неговия размер по своя преценка, или като вземе заключението на вещо лице съгласно чл.162 ГПК. В този смисъл са – решение № 407/26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ВКС, III г. о., решение № 708/14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 г. на IV г. о., решение № 29/05.03.2012 г. по гр. д. № 170/2011 г. на III г. о., решение № 48/ 22.03.2016 г. по гр. д. № 3537/2015 г., IV г. о., решение № 105/20.04.2016 г. по гр. д. № 4006/2015 г., IV г. о. на ВКС и др., постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е даден отговор на въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено като принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл.52 ЗЗД и относимо към паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените морални вреди.
Обжалваното решение не противоречи в правните си изводи на задължителната практика, доколкото съдът се е съобразил с изискването за конкретна преценка на събраните по делото доказателства при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и се е ръководил от общоприетите принципи за морал, начина по който увреденото лице субективно е понесло вредата, преценявайки стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател.
По процесуалния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени решаващи мотиви, атакуваното решение не противоречи на приетото по т.2 от ТР№1/2013г. на ОСГТК и т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, респ. субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд има задължение да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход, може да потвърди, или да отмени решението на първата инстанция. Съгласно чл.272 ГПК, когато има съвпадение с фактическите и правни констатации на първоинстанционното решение, въззивният съд може да препрати към мотивите на първостепенния съд и по този начин да ги направи свои. Въз основа на приетите фактически и правни изводи, включително и чрез препращане към мотивите по чл. 272 ГПК, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. В случая въззивната инстанция е изградила свои собствени решаващи мотиви, включително и чрез препращане /чл.272 ГПК/ към тези на първоинстанционния акт, като по този начин е дала отговор на въведените в процеса твърдения и възражения на страните.
Мотивиран така, Върховният касационен съд на РБ, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №56 от 16.03.2016г. по възз.гр.д.№23/2016г. на Великотърновския апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.