О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 752
София, 30.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание 26.11.2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
ГАЛИНА ИВАНОВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1226 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. И. А. и М. Т. А., двамата от [населено място], чрез адв. Е. А., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 202 от 24.01.2019 г., по т.д.№ 3050/2018 г., с което е потвърдено решение № 43 от 29.03.2018 г., по т.д.№ 68/2017 г. на Врачанския окръжен съд за отхвърляне на предявените от настоящите касатори, като законни наследници на б.ж. на [населено място] Ц. А., в качеството му на едноличен търговец, упражнявал търговска дейност под фирма „ТИХОМИР АНГЕЛОВ –МАКАТИ”, с адрес на управление в [населено място] срещу ОБЩИНА БЯЛА СЛАТИНА обективно кумулативно съединени частични искове по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.327, ал.1 ТЗ за сумата 25 000 лв., представляваща част от общо дължимите 449 594.80 лв.- неплатена цена с вкл. ДДС по договор за възлагане на обществена поръчка за доставка чрез покупка, подписан на 14.06.2007 г. за три броя специализирани за сметосъбиране автомобила по ф-ра № 342 от 25.09.2007 г., поради разваляне на сключения договор от възложителя и по ф-ра № 343 от 25.09.2007 г. за 536 бр. контейнери тип „Бобър” и на 67 бр. контейнери тип „Мева”, както и за 19 бр. контейнери тип „Бобър” и за 3 991 бр. кофи тип „Мева” по ф-ра № 344/ 25. 09.2007 г. и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 25 000 лева, част от общо дължимата 62 158.47 лв. – лихва за забава върху главницата на задължението, обхващаща периода 09.10.2007 г. – 16. 07. 2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от 449 594.80 лв., начиная от 16. 07.2010 г. до окончателното и изплащане и за оставяне без разглеждане заявените с допълнителна искова молба вх.№ 8991 / 14.11.2017 г. евентуални искове по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за присъждане на претендираните с първоначалната искова молба суми, като дадени на отпаднало основание, поради разваляне на сключения договор за възлагане на обществена поръчка.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основание по чл.281, т.3 ГПК.
Позовавайки се на предприетото от страна на праводателя им пълно изпълнение на задълженията по възложената обществена поръчка към датата на изпратеното им от възложителя предизвестие от 14. 06. 2007 г. за прекратяване договорната им обвързаност в частта за доставка на сметосъбиращи и сметоизвозващи машини, както и на съдържащото се в обявлението на процесната обществена поръчка предложение внесената гаранция за участие в същата да се трансформира в гаранция за изпълнение, жалбоподателите основано възразяват срещу извода на въззивния съд, че поради отсъствие на доказано в процеса внасяне от изпълнителя – ЕТ на определената в чл. 3.1 от договора гаранция и предвид императивната норма на чл. 42, ал.1, т.3 и чл.59, ал.1 ЗОбП( отм.) уговореното между страните отлагателно условие е останало несбъднато, което изключва и процесният договор да е породил валидно действие, обвързващо страните, за да са дължими от ответната Община претендираните с исковата молба суми на поддържаното основание – неизпълнение на поети договорни задължения.
Излагайки подробни правни доводи за процесуална незаконосъобразност касаторите изразяват несъгласие и с приета от въззивната инстанция недопустимост на предявените с допълнителна искова молба евентуални претенции, основавани на чл.55, ал.1 ЗЗД.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право: 1.”Допустимо ли е да се приеме, че договор, сключен след проведена обществена поръчка между възложител и изпълнител, без да е предоставена гаранция за изпълнение към датата на подписване на същия, е породил валидно правно действие и обвързва страните?”; 2. „В тази вр. и при условие, че в тръжната документация възложителят изрично е допуснал трансформацията на гаранцията за участие в гаранция за изпълнение, произвел ли е договорът действие и дължи ли ответникът заплащане по договора за обществена поръчка от 14.06.2007 г. на ищците?” ; 3. „ Как следва да се приеме недобросъвестното поведение на ответника умишлено да въведе в заблуда съда по отношение на това изискване за влизане в сила на договора, което е довело до неизясняване на фактическата обстановка по случая?”; 4. „Може ли да се приеме, че ответникът е приел изпълнението по договора за обществена поръчка въпреки забраната за изменението, съгласно ЗОбП(отм.) при условие, че доставените по него вещи и моторни превозни средства, макар в отклонение от договореното, са били използвани от последния по предназначение?”;5.”Може ли възложителят по договор за обществена поръчка едностранно да развали договора поради неточно изпълнение, без наличие на такава клауза в същия и след като е изпълнен договора – доставката по него е била приета с двустранно подписани протокол без възражение от възложителя?”; 6.”Може ли да се приеме, че ответникът е приел изцяло изпълнението по договора за обществена поръчка с подписване на приемо- предавателните протоколи между страните, с регистриране на доставените моторни превозни средства в КАТ, като собствени и с други конклудентни действие, тъй като не е било направено възражение от възложителя за неточно изпълнено от изпълнителя в посочения в протоколите срок и е продължил да използва всички доставени вещи и моторни превозни средства по предназначение и да откаже плащането им?”;7. „Дължи ли възложителят възнаграждение на изпълнителя, ако при приемане на изпълнението не е направил възражение за неточно изпълнение?”; „В същата хипотеза –дължи ли се възнаграждение за частта от доставката, която е била полезна за възложителя и същият я е използвал по предназначение?”
За илюстрация на визираното противоречие е цитирана казуална практика на ВКС, формирана по реда на чл.290ГПК: решение № 120 от 20. 06.2017 г., по т.д.№ 1032/2016 г. на І т.о.; решение № 250 от 11. 01. 2011 г., по т.д.№ 535/2010 г. на ІІ т.о. и решение № 231 от 13. 07. 2011 г., по т.д.№ 1056/2009г. на ІІ т.о.
Позовавайки се на задължителната съдебна практика относно задълженията на въззивната инстанция да събере доказателства, необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма и на задължението на въззивната инстанция да изложи собствени мотиви по съществото на спора – ТР №1/13 г. на ОСГТК на ВКС и на последвалото я решение № 134 от 30.12.2013 г., по т.д.№ 34/2013 г. жалбоподателите твърдят и наличие на специалното основание за достъп до касация, въведено с чл.280, ал.2, пр.3 ГПК( ред. ДВ бр.86/2017г.) – „очевидна неправилност” на съдебния акт на Софийски апелативен съд.
Насрещната по касационната жалба страна – [община] в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване и евентуално по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни писмени съображения.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид доводите на страните и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд, след самостоятелна преценка на ангажираните по делото доказателства, доводите и възраженията на страните, е приел за недоказано съществуването на твърдяното в исковата молба задължение на ответната Община към наследодателя на ищците, на посоченото в исковата молба основание – валидно сключен на 14.06.2007 г. договор за възлагане на обществена поръчка в претендирания размер. Позовавайки се на процедурата по ЗОб.П(отм.), при която е проведена процесната обществена поръчка, както и договорните клаузи на чл.4.2 и на чл.10.01 от този договор, с първата от които съконтрахентите са определили срок за доставка на стоката – предмет на същата и за предаване на договорената документация – 25 дни, считано от момента на подписване на договора, а с втората изрично са уговорили условията за влизането му в сила – от момента на подписването му, но ако е внесена/ представена банкова гаранция за изпълнение в пълно съответствие с договореното и са налице документите от съответните компетентни органи, удостоверяващи отсъствието на обстоятелства по чл.47 ЗОб.П, въззивният съд е изградил правен извод, че безспорното отсъствие на платена банкова гаранция от страна на ЕТ, праводател на ищците, договореното по общо съгласие отлагателно условие е останало несбъднато, което изключва и подписаният договор да е породил валидно действие и да обвързва страните.
Липсата на договорна връзка между б.ж. на [населено място] Ц. А., като едноличен търговец, упражнявал търговска дейност под фирма „ТИХОМИР АНГЕЛОВ –МАКАТИ и ОБЩИНА БЯЛА СЛАТИНА изключва да е налице и основание за ангажиране договорната отговорност на ЮЛ за неизпълнение, съобразно общото правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, а отношенията между страните, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, следва евентуално да бъдат уредени чрез института на неоснователното обогатяване.
Според решаващия състав на въззивния съд императивният характер на разпоредбата на чл. 43, ал.1 ЗОб.П(отм.) в редакция до изм. в ДВ бр.93/2011 г., според която страните по договор за обществена поръчка не могат да го изменят, изключва да са приложими общите правила на договорното право, поради което са правно ирелевантни и не обосновават различен от изградения краен правен извод , осъществените приживе от ЕТ А. и от ответната Община, чрез оправомощените да я представляват лица, фактически действия по предаването и приемането на движимите вещи, предмет на договора, обективирани в двустранно съставени документи и осъществени частични плащания за същите.
По съображения, че заявените алтернативни искови претенции, черпещи своето правно основание в нормата на чл.55, ал.1 ЗЗД са заявени от ищците едва с допълнителната искова молба, т.е, извън определения с чл.372, ал.2 ГПК предметен обхват на същата, оплакването на касатора за процесуална незаконосъобразност на първоинстанционния съдебен акт, в частта, с която са приети за процесуално недопустими и е прекратено производството по делото в тази му част, е преценено от Софийски апелативен съд като неоснователно. Позовавайки се на осъществените от първостепенния съд процесуални действия във вр. с доклада по делото, на отсъствие на направено от настоящите касатори, като ищци, възражения по същия и заявени във въззивното производство конкретни доказателствени искания, Софийски апелативен съд е отхвърлил като неоснователни и оплакванията във въззивната жалба за процесуална незаконосъобразност на решението на Врачанския окръжен съд, поради допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.146 ГПК.
Съобразени решаващите мотиви на въззивния съд позволяват да се приеми, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Достъпът до касационен контрол, уреден по действащия ГПК като факултативен, е предпоставен от разрешен с въззивния съдебен акт материалноправен и/или процесуално правен въпрос, по отношение на който е налице някое от допълнителните селективни основания по т.1- т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните указания в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който включен в предмета на спора, е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Съгласно приетото в мотивите на цитираното Тълкувателно решение материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се обосновава общото основание за достъп до касация, трябва да е от значение за изхода на делото, но не и за правилността на обжалването решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Преценени в съответствие с горепосочените критерии формулираните от касаторите въпроси не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК.
Първият и четвъртият от тях в същността си повтарят въведените с касационната жалба оплаквания за необоснованост на обжалвания съдебен акт, поради несъгласието на касаторите с изградените от въззивния съд, въз основа на приетата за установена фактическа обстановка, правни изводи. Относими към правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по чл.288 ГПК, тези въпроси, дори и да са важни, не притежават характеристика на правни по см. на чл.280, ал.1 ГПК – да са обуславящ за изхода на делото. Отделен в тази вр. е въпросът, че именно защото разпоредбата на чл.43, ал.1 ЗОб.П(отм.) е от императивен порядък, общите правила на договорното право намират само съответно приложение – доколкото не са изключени от създадената специална регламентация, с което въззивният съд изцяло се е съобразил, игнорирайки осъществените от съконтрахентите конклудентни действия във вр. с предаването и приемането на конкретните движими вещи, предмет на проведената обществена поръчка.
Въпрос № 2 ,№ 3,№ 5, № 6 и № 7 са изцяло хипотетични, тъй като решението на Софийски апелативен съд изобщо не се съдържа отговор на същите. Видно от изложеното в съобразителната част на обжалваното решение въззивният съд не е обсъждал дали в тръжната документация е била допусната трансформация на гаранцията за участие в гаранция за изпълнение, която да обуслови и настъпване на произтичащите от това правни последици – сбъдване на предвиденото в договора условие за неговото действие, нито дали поведението на ответната Община спрямо съд в образуваното исково производство е добросъвестно или не, както и предпоставките, при които ответникът е могъл успешно да развали процесния договор, респ. да откаже изпълнение на основното си задължение, като възложител – плащане на уговорената цена, въпреки приетия без възражение трудов резултат (изработеното).
Нещо повече, приемайки, че договорната връзка между страните въобще не е възникнала между подписалите го страни, поради неосъществяване на договореното помежду им отлагателно, влизането му в действие, условие, Софийски апелативен съд, за разлика от мотивите на В., е отрекъл да е налице и основание за ангажиране отговорността на ответника за неизпълнение на конкретните поети договорни задължения,като възложител, каквото е и плащането на уговореното възнаграждение. Правилността на този извод, с който касаторите всъщност изразяват несъгласие под формата на въпроси, подлежи на инстанционен контрол при разглеждане на касационната жалба по същество, но не е предмет на производството по селектиране на касационните жалби. Поради това и същите тези въпроси, нямащи обуславящо значение за постановения краен правен резултат по делото, не обосновават общата предпоставка за достъп до касация. Липсата й, според задължителните постановки в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, сама по себе си е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се обсъждат поддържаните допълнителни процесуални предпоставки.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че при наличие на формирана съдебна практика,по отношение на която няма доказана обществена и правна необходимост от промяна, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, е неприложимо – арг.от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Обжалвания съдебен акт на въззивния съд не е и очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Аргументирано с оплакване за изградени от Софийски апелативен съд правни изводи в несъответствие с цитирана казуална и задължителна практика на касационната инстанция във вр. със задълженията на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, да изложи свои собствени мотиви и във вр. със значението на извършено от възложителя приемане на изработеното без възражения , визираното селективно основание за достъп до касация- квалифицирана форма на неправилност, не отговаря на вложеното от законодателя съдържание в същото. Според приетото в практиката на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, за да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване е необходимо визираният порок да е съществен до степен, че да може да бъде констатиран от състава на касационната инстанция без необходимост от анализ или обсъждане доводите на страните за наличие или не на допуснато нарушение на материалния закон, на съществено основополагащо за правовия ред процесуално правило или необоснованост. Поради това като очевидно неправилен се възприема съдебен акт, постановен „contra legem“, т. е. когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или който е постановен „extra legem“, т. е., делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е налице явна необоснованост на изведените правни изводи поради грубо нарушаване правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на ангажираните доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване само при условията и реда, предвидени в чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК. В случая въззивното решение, предмет на подадената касационна жалба не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала заплащане на направените деловодни разноски, които с оглед процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК и изхода на делото в касационната инстанция и се следват в размер на сумата 2 160 лв. – заплатено по банков пъти, съгласно приложено заверено ксероксно копие на извлечение от банкова сметка на АД” „М. и И.” и не оспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК адвокатско възнаграждение, с включен ДДС,договорено с приложен в заверено ксероксно копие договор за правна защита и съдействие № 45 от 02.05.2019 г.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 202 от 24.01.2019 г., по т.д.№ 3050/2018 г.
ОСЪЖДА К. И. А. с [ЕГН] и М. Т. А. с [ЕГН], двамата от [населено място] да заплатят общо на ОБЩИНА БЯЛА СЛАТИНА сумата 2 160 лв.( две хиляди сто и шестдесет лева), деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: