9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
София, 11.11. 2019 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети октомври, през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1862 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Постъпили са касационни жалби с вх. № 11177 от 28.01.2019 г. и с вх. № 39035 от 21.03.2019 г. от Д. И. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. П. от АК-София, против въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. и въззивно решение № 1356 от 25.02.2019 г. за поправка на очевидна фактическа грешка и допълване на решението, постановени по в.гр.д. № 9526/2018 г. на Софийски градски съд, ВК, ІІ А състав. С въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. по делото като е потвърдено решение от 22.12.2017 г. по гр.д. № 39254/2015 г. на Софийски районен съд, 144 с-в, са отхвърлени исковете за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал.1, т. 1 от КТ, чл.344, ал.1, т.2 КТ и чл. 344, ал.1, т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал.1КТ, предявени от Д. И. И. срещу Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания/ИБЕИ/ към Б., [населено място], а именно: за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение на Д. И., извършено със Заповед № 147 от 16.06.2015г. и неговата отмяна; за възстановяване на Д. И. И. на заеманите преди уволнението длъжност „Главен асистент“; за заплащане на парично обезщетение за времето, през което е останала без работа след уволнението – 17.06.2015 г. до 17.12.2015 г., в размер на сумата от 4223,70 лв., със законните последици. С въззивно решение № 1356 от 25.02.2019 г. по делото, е оставена без уважение молбата на Д. И. за допускане поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 ГПК и допълване на основание чл. 250 ГПК на въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС. Релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС, касаторката поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, с твърдението че са обусловили изхода на делото и чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са: 1. Когато е установено, в условията на пълно и главно доказване, че искането за писмени обяснения по чл. 193, ал. 1 КТ е некоректно поради липса на посочване на точни дати на предполагаемо отсъствие на работника и това е установено от самата въззивна инстанция, следва ли да намери приложение ал. 2 на чл. 193 КТ или е допустимо да се приеме, че законоустановената процедура е спазена; 2. Следва ли да намери приложение разпоредбата на чл. 107з КТ/работа от разстояние чрез използване на информационни технологии/ когато работата, която се върши от разстояние е инцидентна и е вследствие на необезпечаване от страна на работодателя на необходимата материално-техническа база. Позовава се и на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 1356 от 25.02.2019 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС, постановено в производство по чл. 247 и чл. 250 ГПК, касаторката поддържа, че обжалваното решение на въззивния съд, с което е оставена без уважение молбата й допускане поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 ГПК и допълване на основание чл. 250 ГПК на въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС, е в противоречие с актове, признати от нас и от Съда на ЕС, а именно Всеобщата декларация за защита правата на човека и аналогичната й Европейска конвенция за защита правата на човека – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, както и че обжалването на решението е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са свързани с приложението на чл. 247 и чл. 250 ГПК.
Ответникът по касационната жалба Институт по биоразнообразие и екосистемни изследвания/ИБЕИ/ към Б. [населено място], не е изразил становище по касационните жалби в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са срещу подлежащи на обжалване актове на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и обусловен от първия, иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, както и производство по реда на чл. 247 и чл. 250 ГПК, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното основно решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение, като ищцата е заемала длъжността „Главен асистент“ в отдел „Растително и гъбно разнообразие и ресурси“, секция „Приложна ботаника“, ИГ „Фитохимичен анализ, биотичен и абиотичен стрес“ в ИБЕИ – Б.. Приел е, че с атакуваната заповед № 147/16.06.2015г. на директора на ИБЕИ на ищцата е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ като основание за издаването й се сочи разпоредбата на чл. 190, ал.1, т. 2 КТ – поради неявяване на работа в течение на два последователни работни дни – 25.05.2015г. и 26.05.2015г., с работно време от 8, 30 ч. до 17 ч. , без предварително да е поискала разрешение от прекия си ръководител или да уведоми своевременно ръководството на ИБЕИ – Б.. В заповедта са изложени съображения, че отсъствието на служителката на 25.05.2015г. е удостоверено от назначената със заповед 131/22.05.2015г. комисия за връчване на заповеди №№ 125/13.05.2015г. и 127/18.05.2015г., като в доклад на Комисията вх. № 610-РД – 08/26.05.2015г. е удостоверено, че ищцата не е била намерена на работното си място в 11. 30 ч., по-късно в 14.30 ч., както и в края на работния ден в 17 ч. Сочи се също, че на 26.05.2015г. ръководителят на секция „Приложна ботаника“ доц. С. и зам. директора проф. И. А. също са търсили ищцата на работното й място, но тя отново е отсъствала без да предупреди прекия си ръководител проф. Б. – ръководител на Изследователска група. В заповедта са обсъдени дадените от ищцата писмени обяснения вх. № 647-РД-08/03.06.2015г. по отправеното от работодателя писмено искане изх. № 616/29.05.2015г., но изложените от последната причини за отсъствието й от работа са приети са неоснователни. Заповедта е връчена на 17.06.2015г. при отказ, удостоверен с подписите на трима свидетели. В заповедта отделно се сочат и други нарушения – неспазване на актуализирания на заседание на НС от 12.05.2015г. Правилник за вътрешния ред във фитохимична лаборатория 330; отказ на ищцата да участва в подготовката на седмичен график за работа, за които обаче не са искани обяснения. В тази връзка съдът е приел, че оплакването на ищцата, че заповедта за уволнение е немотивирана, е неоснователно, тъй като процесната заповед отговаря на изискванията за мотивиране – посочени са нарушението и кога е извършено – неявяване на работа в два последователни дни. В тази връзка съдът се е позовал на установената съдебна практика на ВКС, а именно, че задължението на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за възможността на наказания работник или служител да се защити ефективно. В случая ищцата е имала знанието за нарушението, за което й се налага дисциплинарно наказание, поради което не е налице нарушение на нормата на чл. 195 КТ, рефлектираща върху правото й на защита. Приел е за неоснователно и възражението й за нарушаване на дисциплинарната процедура за изискване на писмени обяснения по чл. 193 КТ относно нарушението неявяване на работа. В случая работодателят е поискал от ищцата писмени обяснения за неявяването й на работа в два последователни дни и такива са дадени от нея с доклад вх. № 647-РД-08/03.06.2015г. В писмените й обяснения са развити подробни съображения за причините за неявяването й на работа в сградата именно на датите 25 и 25 май 2015г., същите са поискани на 29.05.2015г. и дадени на 03.06.2015г., преди налагане на наказанието и са обсъдени в уволнителната заповед, поради което е приел, че процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ е спазена. Във връзка с поддържания довод от ищцата, че процедурата по чл. 193 КТ е била опорочена, тъй като в поисканите писмени обяснения не били ясни датите на фактическо отсъствие от работа, съдът е приел, че действително в искането за писмени обяснения /л. 149 от делото/ е налице техническа непрецизност при описание на датите на неявяване на работа, тъй като е цитиран съставения на 25.05.2015г. доклад, но с дата на входиране 26.05.2015г. и се сочат като дати – „посочената дата“ и „следващия ден“, като става ясно, че се касае за датите 25 и 26 май от съдържанието на цитираните доклади, за които дати в писмените си обяснения ищцата е развила подробни съображения за причините за неявяването си на работа. Фактът, че тя е дала писмени обяснения и за отсъствието й от работа и на 27 май, не налага извод за наличие на нарушение на процедурата по чл. 193, ал. 1 КТ. В случая съдът е приел, че не е нарушено правото й на защита при налагане на атакуваното дисциплинарно наказание, тъй като ищцата е била наясно, че на процесните дати 25 и 26 май е отсъствала фактически от работното си място и същата е дала обяснения именно за процесните дати. Приел е също така, че нарушението по чл. 190, т. 2 КТ е безспорно установено по делото – фактическото отсъствие на ищцата от работното й място на двете процесни дати в рамките на работното време от 8.30 до 17ч. /продължителността му е установена с чл. 14 от представения Правилник за вътрешния трудов ред/ се признава от последната, а и е безспорно установено от представените доклади вх. №№ 610-РД-08/26.05.2015г. и 615-РД-08/28.05.2015г., както и от показанията разпитаната пред първоинстанционния съд свидетелка С.. Приел е за неоснователни възраженията на ищцата, че е предупредила работодателя си за отсъствието си от работа за 25.05.2015г., тъй като пише статия от личния си компютър, както и за посещение на лекар на 26.05.2015г. В случая, съгласно представената длъжностна характеристика работното място на ищцата е в помещение в сградата на ИБЕИ, не се твърди да е налице уговорка за извършване на работа от разстояние по смисъла на чл. 107з КТ или друг вид работно време и място. Не е налице различна уредба на работното време и място и в представения Правилник за вътрешния трудов ред, поради което е приел, че тези доводи на ищцата за работа извън работното й място в сградата от личния й компютър, т.е че е изпълнявала служебните си задължения от вкъщи, включително и за подаден доклад – контестация до Фонд „Научни изследвания“ на 25.05.2015г. от личния си компютър, не налагат извод за изпълнение на служебните й задължения по трудовия договор. Приел е за неотносими и неоснователни доводите й, че на 26.05.2015 г. й е бил извършен медицински преглед с издаден амбулаторен лист, но без издаден болничен лист, но тя не се позовава на разрешен отпуск поради временна нетрудоспособност към момента на уволнението, респ. на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ, както и тези, че работодателят не е изпълнил задължението си да й осигури подходящ служебен компютър, за липса на безопасни условия на труда с оглед радиационна среда, за личните отношения между ищцата и колегите й, за наличие на системен тормоз от страна на работодателя върху ищцата, освен че са недоказани, също са неотносими и не могат да обосноват причини за отсъствието й от работа в рамките на работното време на работното и място, съгласно трудовия договор, подписан от нея.
Съдът е приел, относно тежестта на извършените нарушения, че в случая е спазена разпоредбата на чл.189, ал.1 КТ, като при налагане на дисциплинарното наказание, органът на дисциплинарна власт е съобразил адекватно тежестта на нарушението, обстоятелствата при които е извършено и поведението на служителя като законосъобразно му е наложил най-тежкото наказание – дисциплинарно уволнение, поради което е отхвърлил като неоснователни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ.
С решение № 1356 от 25.02.2019 г. по делото, е оставена без уважение молбата на ищцата за допускане поправка на очевидна фактическа грешка на основание чл. 247 ГПК и допълване на основание чл. 250 ГПК на въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС, като неоснователна. Съдът е приел, че с молбата се иска допускане на поправка на технически грешки в мотивите на постановеното решение, както и допълването им като неясни, с искането да се заменят отделни думи в мотивите, поради неправилното им словесно изразяване, според ищцата. Приел е, че очевидна фактическа грешка по смисъла на чл. 247 ГПК е налице, при наличие на противоречие между формираната в мотивите и изявената воля на съда в диспозитива на решението. В конкретния случай ищцата твърди, че е налице техническа грешка на съда в мотивите на решението, но не и в диспозитива му, поради което съдът е приел, че не е налице очевидна фактическа грешка по см. на чл. 247 ГПК, а и липсва твърдяната техническа грешка в мотивите на решението. Приел е също така, че не е налице и непълнота по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по целия спорен предмет, предмет на първоинстанционното производство, а именно по всички предявени искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ. В тази връзка доводите на молителката касаят правилността на решението, но не рефлектират върху неговата пълнота.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В представените от касаторката изложения на основанията за допускане на касационно обжалване на основното и допълнително въззивни решения не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
В случая правният въпрос, свързан с приложението на чл. 193 КТ, е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в основното решение в съответствие с установената съдебна практика на ВКС, поради което по него не е налице релевираното от касаторката основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешаването му да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Така, съгласно решение № 106 от 25.04.2013 г. по гр.д. № 698/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 74 от22.04.2016 г. по гр.д. № 4792/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК е прието, че съгласно чл. 193 КТ преди да наложи дисциплинарното наказание работодателят е длъжен да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения. За да изпълни това свое задължение, работодателят трябва да покани работника да даде обяснения, като посочи релевантните обстоятелства – за кое поведение (действия или бездействия) на работника се искат обяснения, както и времето, през което работникът може да бъде изслушан или срокът, в който да представи писмените си обяснения. Работникът има право да даде обяснения и работодателят трябва да му осигури разумен, според обстоятелствата, срок да реализира правото си. Работникът не е длъжен да даде обяснения, той може да се въздържи. Затова задължението на работодателя се свежда до това да предостави на работника реална възможност да даде обяснения. Дали работникът ще се възползва от предоставената възможност, зависи от неговата воля. Недаването на обяснения от работника не опорочава наложеното дисциплинарно наказание, ако той е разполагал с реална възможност преди връчването на заповедта, но не се възползвал. В искането на обяснения работодателят не е длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние. Както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин. Искането и вземането на устни или писмени обяснения от работника не е подчинено на никакви формални изисквания, но е достатъчно работникът да е разполагал с възможност да даде обясненията си, след като се е ориентирал в обстоятелствата. В конкретния случай, в съответствие с тази установена съдебна практика, въззивният съд е приел, че с оглед на установените по делото данни, не е нарушена процедурата, съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, тъй като за извършеното нарушение на трудовата дисциплина на ищцата са поискани обяснения от работодателя за неявяването й на работа в два последователни дни и такива са дадени от нея с доклад вх. № 647-РД-08/03.06.2015г. Приел е, че процедурата по чл. 193 КТ не е била опорочена, независимо, че в искането за писмени обяснения от ищцата, не са били ясни датите на фактическото й отсъствие от работа, която техническа непрецизност на датите на неявяване на работа в искането обаче не е създала неяснота за ищцата за датите на дисциплинарното нарушение, тъй като в писмените си обяснения тя е развила подробни съображения за причините за неявяването си на работа на 25.05.2015 г. и на 26.05.2015 г., поради което и хипотезата на чл. 193, ал. 2 КТ се явява неприложима в настоящия случай. Вторият правен въпрос – следва ли да намери приложение разпоредбата на чл. 107з КТ/работа от разстояние чрез използване на информационни технологии/ когато работата, която се върши от разстояние е инцидентна и е вследствие на необезпечаване от страна на работодателя на необходимата материално-техническа база, се явява необуславащ за изхода на спора и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, тъй като съгласно представената длъжностна характеристика работното място на ищцата е в помещение в сградата на ИБЕИ, не се твърди да е налице уговорка за извършване на работа от разстояние по смисъла на чл. 107з КТ или друг вид работно време и място. Не е налице различна уредба на работното време и място и в представения Правилник за вътрешния трудов ред, поради което обстоятелството, че ищцата е изпълнявала служебните си задължения от вкъщи на 25.09.2015 г. от личния си компютър, не налагат извод за изпълнение на служебните й задължения по трудовия договор. Доколкото касаторката се позовава на очевидна неправилност на решението /чл.280, ал.2, пр.3 ГПК/, същата не е обосновала оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл.280 ал.1ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
Не са налице релевираните основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационото обжалване на въззивно решение № 1356 от 25.02.2019 г. по в.гр.д. № 9526/2018 г. на СГС, постановено в производство по чл. 247 и чл. 250 ГПК, по поставените правни въпроси, свързани с приложението на чл. 247 И ЧЛ. 250 ГПК. Това е така, тъй като, както се посочи по-горе, за да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, но не и на актове, признати у нас и от Съда на Европейския съюз, а именно Всеобщата декларация за защита правата на човека и аналогичната й Европейска конвенция за защита правата на човека, на които както твърди касаторката противоречи приетото от въззивния съд в допълнителното решение, но не сочи противоречие с актове на Конституционния съд или на Съда на ЕС, поради което това основание за допускане на касационното обжалване, не е налице. Приетото от въззивния съд, че молбата на ищцата за поправка на очевидна фактическа грешка и за допълване на основното въззивно решение, е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, тъй като в случая не е налице противоречие между формираната в мотивите и изявената воля на съда в диспозитива на решението/чл. 247 ГПК/, както и че не е налице непълнота по смисъла на чл. 250 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по целия спорен предмет, предмет на първоинстанционното производство, а именно по всички предявени искове по чл. 344, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 КТ. Този извод на съда съответства на установената съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 247 и чл. 250 ГПК, поради което не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следователно, по поставените правни въпроси в изложенията за допускане на касационното обжалване от касаторката в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на атакуваните въззивни решения, постановени по в.гр.д. № 9526/2018 г. на Софийски градски съд, ВК, ІІ А състав.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 8134 от 28.12.2018 г. и на въззивно решение № 1356 от 25.02.2019 г., постановени по в.гр.д. № 9526/2018 г. на Софийски градски съд, ВК, ІІ А състав, по касационни жалби с вх. № 11177 от 28.01.2019 г. и с вх. № 39035 от 21.03.2019 г. от Д. И. И. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: