1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 753
гр.София, 03.06.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2982 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], представлявано от изпълнителния директор Г.Д., срещу въззивно решение от 17.12.2013г. постановено по възз.гр.д.№12477/2013г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено Решение от 22.04.2013г. по гр.д.№48105/2011г. на РС-София. С първоинстанционното решение жалбоподателят е осъден да заплати на основание чл.59 ЗЗД обезщетения за ползването на недвижим имот, както следва: на С. Б. – 25 000 лева; на Ц. М. и Н. Д. – по 6 974 лв.; на М. И., И. Б. и С. Б. – по 4 649.32 лв.
В касационната жалба се сочи, че решението на въззивния съд е недопустимо, незаконосъобразно и необосновано – основания за отмяна по чл.281 т.2 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът поддържа, че са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК и по чл.281 т.2 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение. Евентуалната недопустимост на съдебния акт се аргументира с произнасянето на съда по непредявен иск, с оглед дадена погрешна правна квалификация на спорното право, респ. с разглеждането на недопустимия субсидиарен иск по чл.59 ЗЗД, вместо специалния – по чл.73 ал.1 ЗС. На следващо място се твърди, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационното обжалване по следните въпроси:1/ „Как се определя моментът, от който ползвателят на недвижим имот дължи обезщетение на собственика на имота“ – дали това е моментът, посочен от собственика на имота /т.е. конкретна дата, от която се претендира заплащане на обезщетение/, или е този, в който ползвателят е узнал, че упражнява права върху чужд имот, получавайки писмена покана за заплащане на обезщетение; 2/„Допустимо ли е с уведомлението, отправено до едноличния собственик на капитала на търговско дружество, да се счита за уведомено и самото дружество, че владее без правно основание даден недвижим имот“; 3/ От кой момент „общозадължителният характер на правило, съдържащо се в мотивите на тълкувателно решение има действие по отношение на правните субекти“ – страни в производства, които към датата на постановяване на ТР са приключили и делата са обявени за решаване.
От ответниците по жалбата, в срока по чл.287 ГПК, писмен отговор са представили Ц. М. и С. Б.. В него страните излагат становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от активно легитимирана страна, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд и е допустима.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
За да уважи предявения иск, въззивният съд е приел, че представеният констативен нотариален акт № **/04.10.20**г. по нот.д.№ 430/20**г. за собственост върху недвижим имот, придобит по реда на ЗСПЗЗ, легитимира ищците като собственици, в качеството им на наследници на В. Б. и И. Б., на ПИ № **** в кв.20 по плана на [населено място], СО, р. „И.“, идентичен с имот с пл.№ *****, възстановен по реда на ЗСПЗЗ с Решения №№52 и 53/19.09.1991г. на ПК „М.“, целият с площ от 1 876 кв.м. Счел е за неоснователни възраженията на ответната страна, че процесният имот е собственост на общината, а част от него и на ответното дружество, като е посочил, че съставеният А. №***/01.07.1998г. не доказва съществуването на право на собственост в полза на посочените в акта субекти. Като недоказано е преценено и възражението за придобиването на недвижимия имот от общината по давност за периода 1998г. – 2008г. В тази връзка съдът е изложил мотиви, че още през 2002г. ищците са заявили правото си на собственост пред СО, подавайки молба за отписването му от актовите книги; през 2003г. имотът е отписан като общински, а впоследствие са нанесени и измененията в регулационния план. Анализирайки събраните писмени, гласни доказателства и приетите съдебно-технически експертизи, съдът е приел за доказано твърдението на ищците, че имотът се ползва без правно основание от ответника; че е осъществен фактическия състав на чл.59 ал.1 ЗЗД и на ищците се дължи обезщетение, съобразно квотите им в съсобствеността, в предявените размери и за периода, посочен в исковата молба – 01.03.2008г. – 01.10.2011г. Възражението на ответника, че той фактически ползва само част от имота /470 кв.м./, е счетено за неоснователно и недоказано.
С оглед на така изложените решаващи мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Д. за евентуална недопустимост на атакуваното решение /релевирано основание за допускане на касационното обжалване по чл.281 т.2 ГПК/ се основава на дадена, според касатора, погрешна правна квалификация на спорното право от съда, а оттам се твърди, че решението е произнесено по непредявен, респ. по недопустим иск – по чл.59 ЗЗД, вместо по чл.73 ал.1 ЗС. В своята задължителна и константна практика В. съд и Върховният касационен съд последователно са се придържали към становището, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. За да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и приложи съответния материален закон. Аналогични са задълженията и на въззивната инстанция – т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и т.1 от ТР №1/2013г. ОСГТК на ВКС. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на съдебния акт и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.270 ал. 3, изр. 3-то от ГПК. При постановяване на обжалваното решение съставът на СГС е процедирал законосъобразно, като е изпълнил задължението си да определи действителното правно основание на исковата претенция на база съдържащите се в исковата молба фактически твърдения и заявеното в петитума искане, достигайки до извод, че искът за заплащане на обезщетение за ползването без основание, на реституирания по реда на ЗСПЗЗ, имот на ищците от ответното дружество, се основава на разпоредбата на чл.59 от ЗЗД.
Поставеният процесуалноправен въпрос за правната квалификация на предявения иск, във втората си част, е аргументиран от жалбоподателя с разрешението по т. 9 от Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Според него, когато правоимащият може да защити правата си с предвиден от закон точно определен иск, недопустимо е да си служи с иска по чл. 59 ал. 1 ЗЗД. Касае се до задължителна съдебна практика, уреждаща някои въпроси на неоснователното обогатяване. Недопустимостта на неоснователното обогатяване е принцип в гражданското право и поради това той е развит в поредица законови разпоредби. На принципа на неоснователното обогатяване почива и правото на владелеца по чл. 70 ал.3, чл. 72 и чл. 74 ЗС да иска стойността на подобренията. В настоящия случай собствениците на имота претендират от държателя обезщетение за ползването, от което са били лишени. И. на това облигационно отношение е общият фактически състав на чл. 59 ЗЗД, тъй като ответникът се намира в имота без правно основание и се обогатява неоснователно за сметка на собственика, като си спестява разходи за наем. Ищецът не разполага с друга правна възможност да възстанови обедняването си, освен чрез предявения иск. Разпоредбите на чл. 70, чл. 71, чл. 72 и чл. 73 ЗС касаят правата на ответника, като подобрител и имат отношение към евентуалните му възражения за прихващане, но не и към правната квалификация на иска по чл. 59 ЗЗД. Поставеният процесуалноправен въпрос не е разрешен в противоречие с посочената задължителна съдебна практика, относно субсидиарния характер на общия състав на неоснователно обогатяване по чл. 59 ЗЗД, поради което липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 281 т.2 ГПК, или по 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
Следващият въпрос в изложението – „как се определя моментът, от който ползвателят на недвижим имот дължи обезщетение на собственика на имота“ – дали това е моментът, посочен от собственика на имота /т.е. конкретна дата, от която се претендира заплащане на обезщетение/, или е този, в който ползвателят е узнал, че упражнява права върху чужд имот, получавайки писмена покана за заплащане на обезщетение – не е разрешен от съда в противоречие със задължителната съдебна практика. Поначало, фактическият състав на нормата на чл.59 ал.1 ЗЗД, не изисква отправянето на покана, или „уведомление“, от обеднелият към обогатилият се за негова сметка, за да възникне и да е изискуемо връщането на неоснователно полученото. Съгласно разрешението, дадено по т.7 от ППВС №1/1979г., неоснователността на преминаването на блага от имущество на едно лице в имущество на друго съществува при самото преминаване, а не в някой последващ момент. С оглед на това, изводът на съда, че ищците, легитимиращи се като собственици на имота от 2001г., имат право да получат обезщетение за посочения в исковата молба период, обхващащ времето от 2008г. – 2011г., е в съответствие със задължителната съдебна практика.
Останалите, формулирани в изложението на касатора, въпроси – „допустимо ли е с уведомлението, отправено до едноличния собственик на капитала на търговско дружество, да се счита за уведомено и самото дружество, че владее без правно основание даден недвижим имот“; и от кой момент „общозадължителният характер на правило, съдържащо се в мотивите на тълкувателно решение има действие по отношение на правните субекти“ – не осъществяват общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК. Същите са неотносими за спора, по тях въззивната инстанция не се е произнасяла, което изключва обсъждането дали са налице основанията по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.
Ответникът по жалбата С. Б. е направил искане за присъждане на разноските по делото, което е основателно и доказано за сумата 600 лева – заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 17.12.2013г., постановено по възз.гр.д.№12477/2013г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено Решение от 22.04.2013г. по гр.д.№48105/2011г. на РС-София.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място], със седалище и адрес на управление – [населено място], район „Т.”, [улица] ет., представлявано от изпълнителния директор Г. Д., на основание чл.78 ал.3 ГПК да заплати на С. В. Б. от [населено място], [улица], направените за тази инстанция разноски в размер на сумата 600 лева.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.