13
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№754
гр. София, 15.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2646 по описа на съда за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 100, постановено на 17. 04. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 89 по описа на съда за 2014 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Добрички окръжен съд по т.д. № 303/2012 г., в неговата част, с която са уважени предявените срещу касатора от [фирма], ЕИК:[ЕИК] искове за осъждане на касатора да заплати на ищеца – ответник по касация, сумата 31449,74 лв. неплатено превозно възнаграждение, ведно със законната лихва, считано от 13. 09. 2012 г. до окончателното изплащане и 2781.66 лв. обезщетение за забавено плащане на главницата за периода 05. 11. 2011 г. до завеждането на исковата молба, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение – касационни основания по чл. 283, т.т. 2 и 3, от ГПК, като се твърди, че съдът е се е произнесъл по непредявен иск, доколкото ищецът изрично е посочил в исковата си молба, че претендира присъждане на сумата 31 449,74 лева по главния иск като част от дължимото му от ответника възнаграждение на основание сключен между страните превозен договор и издадени по него 2 бр. данъчни фактури с №№ [ЕГН]/03. 10. 2011 г. и [ЕГН]/04. 11. 2011 г. – общо за сумата 264 084,07 лева, по които „ответникът частично е погасил задълженията си, като към момента дължимата сума е в размер на 31 449,64 лв., с включен в тази сума ДДС”. Според касатора по делото било безспорно установено, че индивидуализираните по този начин и приети за разглеждане по делото задължения са погасени изцяло, поради което и така заявената претенция следвало да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана, вместо което въззивният съд, за да остави в сила обжалваното решение, я е приел за основателна. Последният извод на съда бил в явно противоречие с изложените в исковата молба твърдения на ищеца относно основанието (произхода) на исковата му претенция – неизплатена част от дължимото му от ответника възнаграждение по фактури №№ [ЕГН]/03. 10. 2011 г. и [ЕГН]/04. 11. 2011 г., а не и по издадените по-късно и описани в исковата молба 3 бр. фактури „на обща стойност 51 138,68 лева, с ДДС’’, една от които била (погрешно) преценената в обжалваното решение фактура № [ЕГН]/02. 05. 2012 г. за сумата 31 449,74 лева, по отношение на които ищецът твърдял, че са изплатени от ответника и той (ищецът) не ги претендира.
При условията на евентуалност се твърди неправилност на въззивното решение, като необосновано, постановено в противоречие с материалния закон, и при допуснати от въззивния съд, съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Решението било незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд не бил обсъдил изтъкнатите от касатора, включително и с въззивната ни жалба, доводи за погасяване на задължението по главния от процесните искове при условията на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, поради което стигнал до неправилни изводи. Необоснован и отново в противоречие с разпоредбата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, а и с принципите по чл. 1, ал 1 ЗСч., бил възприетият в обжалваното решение извод, че основанието за издаване на данъчна фактура № [ЕГН]/02. 05. 2012 г. за сумата 31 449,74 лева „е неплатеният остатък по фактура № 100000(1373)/04. 11. 2011 г. ”, поради което „различното осчетоводяване на процесната сума в счетоводството на страните, не променя характера на основанието и на задължението на сумата“. Обстоятелството, че въззивният съд е възприел и безкритично възпроизвел изводите на първоинстанционния съд по посочения по-горе начин, представлявало и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие със задължителната, и трайна съдебна практика, сочеща, че предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност при потвърждаване на решението въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, не дерогира изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение, а разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните – чл. 269 ГПК. Необоснован бил и възприетият в обжалваното решение извод, че процесната сума от 31 449,74 лева се дължи от ответника по силата на сключения между страните превозен договор, тъй като представлява неизплатена част от дължимото по този договор възнаграждение, този извод бил в противоречие със събраните по делото доказателства, а и с твърденията на самия ищец, който в обстоятелствената част на исковата молба, в която изрично се сочело, че след изпълнението на предвидените в процесния договор превози – общо за сумата от 264 084,07 лева, за които ответникът е останал задължен с исковата сума от 31 449,74 лева, „ответникът е възлагал още два пъти транспорт на товари, за което има издадени по надлежния ред фактури на обща стойност 51 138,68 лева с ДДС, които суми са изплатени от ответника.“ Съответстващият на така изложеното правен извод, според касатора, е не формираният от съдилищата, а че след изпълнение на превозите, предмет на сочения от него договор между страните, извън този договор и без между тях да е бил сключен друг превозен договор в незадължителната за него писмена форма, са възникнали две други самостоятелни превозни правоотношения, за които са били издадени описаните в ИМ 3 бр. фактури, на обща стойност 51 138,68 лева. една от които е фактура № [ЕГН] от 02. 05. 2012 г. за сумата 31 449,74 лева с ДДС. Особено съществено нарушение на съдопроизводствените правила представлявало обстоятелството, че при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд не бил обсъдил доводите на касатора във връзка с приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.
Иска се обезсилването на обжалваното въззивно решение, като недопустимо и връщане на делото на въззивния съд за произнасяне по предявения иск, евентуално – отмяна на въззивното решение, като неправилно и отхвърляне на предявените срещу касатора искове по същество, като неоснователни, претендират се разноски за трите съдебни инстанции.
Противната страна оспорва жалбата, претендира разноски.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд в обжалваното си решение е приел от фактическа страна, че не се спори в процеса (твърди се в исковата молба и в отговора на същата), че страните на 17. 09. 2011год. са сключили договор за превоз на товари (фендери), както и че ищецът е изпълнил задълженията си на превозвач по договора. Не се спори относно договореното възнаграждение по превозния договор – 112 520 евро без ДДС, както и че във връзка с изпълнението на възложения договор ищецът е издал фактури № [ЕГН]/03. 10. 2011 год. и № [ЕГН]/04. 11. 2011 год. И двете фактури са подписани и приети от ответника и са за равностойността на сумата по договора в лева – 264 084,07 лв. с ДДС. Представена е справка-извлечение от банковата сметка на ищеца, според което от посоченото задължение е останал непогасен остатък от 31 449,64 лв. с ДДС. Представени са от ищеца и фактури № 1390/18. 11. 2011 год., 1465/17. 02. 2012 год. и 1565/02. 05. 2012 год., издадени от ищеца на ответника за извършен транспорт на фендери, които са подписани от ответника. С фактурите са представени и международни товарителници, удостоверяващи извършените услуги. Представените писмени доказателства не са оспорени от ответната страна. Представен е договор за цесия, по който силата на който цедентът [фирма] е прехвърлил на цесионера – ответника–касатор ’’С” Е., свое вземане към ищеца в размер на 13 916,40 лв. По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза (ССЕ), чието заключение не е оспорено от страните. Според същото се установява, че е издадена данъчна фактура № [ЕГН]/04. 11. 2011 год., която е осчетоводена при ищеца като приходи от продажба на услуги до размер от 120 070,06 лв., ДДС в размер от 24 014,01 лв., като с общата стойност 144 084,07 лв. е възникнало вземане от ответника. Осчетоводени са погашения с плащане по банков път, частично от стойността по договор за цесия и частично по запорно съобщение до размера от 112 634,33 лв. Непогасеният остатък по фактурата е 31 449,74лв., като ВЛ е посочило изрично в заключението си и това, че счетоводната отчетност е водена редовно при ищеца. Отново според заключението на ВЛ по ССЕ се установява, че при ответника същата фактура № [ЕГН]/04. 11. 2011 год. е осчетоводена като разходи за външни услуги до размера от 120 070,06 лв., ДДС в размер на 24 014 лв., като с общата стойност от 144 084,07 лв. е възникнало задължение към ищеца. Регистрирани са обща стойност на извършените услуги с ДДС 315 222,75 лв., като са осчетоводени погашения до размера на 283 773,01лв., като непогасеният остатък от задължението към ищеца е в размер на 31 449,74 лв. ВЛ по ССЕ отново заключава, че счетоводната отчетност и при ответника е водена редовно. Пак според заключението, налице е идентичност на счетоводното отразяване на посочените фактури при страните, като размера на вземането при ищеца е в пълно равнение на отразеното счетоводство при ответника задължение към ищеца. В счетоводството на ищеца са отразени извършени плащания по издадените фактури, на траншове, на обща стойност 218 187,90 лв. Според заключението, в счетоводството на ищеца е отразено и погасяване на задължението чрез осчетоводяване на цесия на задължение към [фирма] от 11. 04. 2012 год. Въззивният съд сочи, че според доказателствата по делото, както и според заключението на ССЕ, се установява, че на основание Запорно съобщение № 51302/13. 06. 2012 год. е наложен запор на разплащателната сметка на ответника в [фирма] и са погасени публични задължения на ищеца към ТД НАП до размер на 51 668,71 лв. на 09. 07. 2012 год. Съобразно заключението, общата стойност на извършените от ответника [фирма] погашения – чрез плащане по банков път, чрез плащания по договора за цесия и по запорното съобщение е в размер на 283 773,01 лв., като при ищеца е отразено непогасено вземане до размера на сумата 31 449,79 лв. Според заключението, като основание за извършените погашения е записано -фактура за транспорт на фендери. Пак според вещото лице по ССЕ, при ищеца задължението се води като неплатен остатък по фактура № 1373/04. 11. 2011 год. в размер на 31 449,79лв. Според заключението, при ответника това задължение се води като задължение по последната фактура № 1565/02. 05. 2012 год.
При така приетото за установено от фактическа страна, въззивният съд е направил правни изводи, както следва: Тъй като превозният договор е неформален, изключването на представеното копие от същия от доказателствата по делото, не води до извод, че между страните не е съществувала твърдяната от тях облигационна връзка. Или, с оглед на останалите писмени доказателства, следва да се направи извод, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, представляващо сключен договор за превоз на товари, по който дружеството ищец в качеството си на превозвач е изпълнило своите задължения, като във връзка с извършените превозни услуги е издало пет броя фактури. С оглед изпълнението на задълженията на ищеца като превозвач по договора и на основание чл. 372, ал. 1 ТЗ, за ответното дружество в качеството му на товародател, е възникнало задължението за изплащане на договореното задължение, като не се спори относно размера на същото. С оглед на доказателствата по делото, според въззивния съд следва да се направи извод, че ответното дружество е останало частично задължено, за процесната сума от 31 449,74 лв., като това задължение е отразено в счетоводството на ищеца и на ответника, и е възникнало като неплатен остатък по процесната фактура № 1373/04. 11. 2011 год. Според обясненията, дадени от вещото лице в с.з., при ищеца е отразено по коя фактура се дължи сумата от 31 449,74 лв., а именно – № 1373/04. 11. 2011 год., а при ответника сумата е излизала като глобално задължение към ищеца. Въззивният съд сочи, че издаването на фактура от 28. 05. 2012 год. за сумата 31 449,74 лв. не променя основанието на задължението, тъй като не се твърди, че фактурата е издадена за друго задължение, поради което следва да се направи извод, че основанието за издаване на фактурата е неплатения остатък по фактура № 1373/04. 11. 2011 год. В този смисъл, според въззивния съд са обясненията на вещото лице, както и твърдението на процесуалния представител на ответното дружество, който изрично сочи, че фактура № 1565/02. 05. 2012год. е с конкретната стойност, която се води като задължение между двете дружества. С оглед на изложеното въззивният съд е приел, че различното осчетоводяване на процесната сума в счетоводствата на страните, не променя характера на основанието и на задължението на сумата. Явно и безспорно е за въззивния съд, че основанието на процесната сума е сключеният между страните превозен договор, по който ответното дружество е останало задължено с процесната сума, и това задължение е отразено в счетоводните регистри и на двете дружества. В допълнение въззивният състав излага, че следва да се има в предвид и обстоятелството, че счетоводството при ищеца е водено редовно, поради което и счетоводните записвания, доколкото и не са оспорени, представляват доказателство за дължимост на сумата 31 449,74 лв. от страна на ответното дружество, именно по фактура № 1373/04. 11. 2011год.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират въпросите:
1. Допустимо ли е въззивният съд да потвърди първоинстанционното решение, постановено по иск, който не е заявен в предмета на спора? Сочи се, че същият е разрешен в противоречие със задължителната и трайна съдебна практика на касационната инстанция (от което е видно, че по отношение на въпрос се претендира допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС), посочена като Решение № 89 от 15. 07. 2009 г. по т.д. № 700/2008 г. на ВКС, ТК – I т.о., Решение № 19 от 30. 05. 2011 г. по гр.д. № 262/2010 г. на ВКС, ГК – II г.о., Решение № 176 от 03. 11. 2010 г. по т.д. № 118/2010 г. на ВКС, ТК – II т.о.; Решение № 16 от 24. 03. 2011 г. по т.д. № 354/2010 г. на ВКС, ТК – I т.о.; Решение № 107 от 31. 05. 2013 г. по т.д. № 443/2012 г. на ВКС, ТК – II т.о.; Решение № 108 от 31. 05. 2013 г. по т.д. № 527/2012 г. на ВКС, ТК – II т.о.; Решение № 125 от 15. 07. 2013 г. по гр.д. № 14/2013 г. на ВКС, ГК – II г.о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Твърди се, че противно на приетото в така изброените решения, вместо да се произнесе в рамките на въведения от ищеца и приет за разглеждане по делото спорен предмет, за което е следвало да бъде изследван и изложения в исковата молба фактически състав относно основанието (произхода) на предявеното с нея вземане, съдът бил изменил (излязъл извън) параметрите на процесния спор, като основал решенията си на обстоятелства, които са неотносими към изложените от ищеца правопораждащи факти – Решение № 108 от 31.05.2013 г. по т.д. № 527/2012 г. на ВКС, ТК – II т.о.
2.1. Задължен ли е съда да се произнесе по предмета на спора, с който е сезиран, така както той е заявен (очертан) от ищеца в исковата молба? Твърди се, че въззивният съд е изградил вътрешното си убеждение по процесния спор, като е отговорил на този въпрос по начин, който е в противоречие с възприетата по него задължителна практика на ВКС (отново видно претендиран допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – въпросът да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС) – Решение № 89 от 15.07.2009 г. по т.д. № 700/2008 г. на ВКС, ТК -1 т.о.; Решение № 176 от 03.11.2010 г. по т.д. № 118/2010 г. на ВКС, ТК – II т.о., както и всички други, посочени по-горе в т. 1 решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
По тези първи два въпроса настоящият състав излага съображенията си общо, доколкото същите са с идентично съдържание и различията между тях са само редакционни.
Въпросите не отговарят на императивно законоустановените в чл. 280, ал. 1 от ГПК изисквания да съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, така както същите са разяснени с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. С оглед широката им формулировка, както и императивно законоустановеното в процесуалния закон, безспорно задължение на съда да се произнесе именно по предявения иск, същите въпроси биха се явили релевантни за изхода на всяко гражданско дело. Видно е обаче от възпроизведените в настоящото определение, решаващи изводи на въззивния съд в решението му, че същият изрично и еднозначно е приел осчетоводената в редовно водените, според заключението на ВЛ по ССЕ, счетоводства и на двете страни по делото (при ищеца – като задължение по фактура № 1373/04. 11. 2011 год. и при ответника – като общо, неконкретизирано по коя фактура задължение към ищеца), процесна сума по главницата от 31 449,74 лв., като неплатен остатък именно по фактура № 1373/04. 11. 2011 год., така както същата е осчетоводена в счетоводството на ищеца, и точно както същата е претендирана по делото от него в исковата му молба.
Видно е от изложеното, че така формулираните от касатора въпроси се явявят фактически необосновани, с оглед установимите по делото, действителни изводи на въззивния съд в решението му, поради което и не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, а преценката досежно правилността на изводите на въззивния съд в решението му, формирани и изложени по съществото на правния спор, е извън предмета на настоящото производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК за преценка само наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
2.2. Предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност, при потвърждаване на решението, въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение? На този въпрос въззивният съд, според касатора е отговорил отрицателно, като не само е възприел, а безкритично е възпроизвел в постановеното от него решение мотивите на първоинстанционния съд, което отново е в противоречие с възприета по реда на чл. 290 ГПК задължителна практика на ВКС – Решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК – II т.о. и с т. 19 от TP № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.
По отношение и на този въпрос важи изложеното по-горе относно принципната му релевантност за изхода на всеки граждански спор. Въпросът обаче отново е несъответен на установимите действителни обстоятелства по делото, поради което е и ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, вр. с т. 1 от ТР № 1/2010 г., доколкото в решението си въззивният съд, въпреки че е потвърдил първоинстанционното решение, и въпреки установената в процесуалния закон възможност за това, не е препращал към мотивите на първоинстанционното решение. Освен това, видно от мотивите на въззивното решение (възпроизведени и в настоящото определение), въззивният съд е подложил на собствен анализ твърденията на страните и събраните по делото доказателства, и е изложил в решението си собствени изводи, както за приетото от него за установено по делото от фактическа страна, така и правни такива, противно на твърденията на ищеца в изложението му, и в пълно съответствие със задължителната практика на касационната инстанция.
2.3. Относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Според касатора, въззивният съд е изградил изводите си по спора, без да обсъди изложените в жалбата му доводи във връзка с приложението на чл. 76, ал. 1 ЗЗД, което е в противоречие с указанията по т. 1 от ППВС № 7 от 27. 12. 1965 г. и т. 10 от ППВС № 1 от 10. 11. 1985 г., както и с постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 134 от 30. 12. 2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, ТК – II т.о., и много други.
2.4. Относно приложението в процесния спор на разпоредбата по чл. 76, ал. 1 ЗЗД, а именно: Ако при плащането не е означено за кой превоз се върши това плащане, както е в процесният случай, кредиторът може ли да го отнесе към избрани от него задължения или следва да съобрази погасителния му ефект с установената в чл. 76, ал. 1 ЗЗД поредност, респективно – при наличие на другите предвидени в посочения текст условия, да го отнесе към най-старото неплатено задължение? Разрешението на въззивния съд по този въпрос, според касатора е в противоречие както с каузалната практика на ВС – Решение № 2209 от 29. 09. 1956 г. по гр. д. № 5532/1956 г. на ВС, IV г.о., така и с възприетата от ВКС задължителна практика – Решение № 111 от 27. 10. 2009 г. по т.д. № 296/2009 г. на ВКС, ТК -I т.о.
По последните два въпроса, касационният състав отново излага общи съображения, доколкото вторият от тях съставлява основана на конкретните обстоятелства по делото, детайлизация на предходния. И двата, така формулирани въпроса, са несъответни на установимите по делото, действително да са упражнени, предоставени на страните от приложимия процесуален закон, техни процесуални права. Видно от материалите по делото, в отговора си на исковата молба и до даването на ход на устните състезания в първоинстанционното производство, касаторът въобще не се е позовавал в своята защита срещу иска, на неправилно приложение на разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД – както от страна на ищеца, при погасяването, респ. – осчетоводяването на вземанията му към ответника, така и от страна на ВЛ по ССЕ, при изготвянето на приетото по делото, негово заключение. В този смисъл, изложеното от ответника в отговора му на исковата молба досежно твърдяната неоснователността на иска, поради погасяването на заявената с него искова претенция, чрез плащане, не съставлява такова позоваване, доколкото последното по небходимост (включително във връзка с разпоредбата и на чл. 66 от ЗЗД, съобразно която кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части), предполага релевиране по делото на конкретни твърдения относно поредността и размерите на извършените, според касатора, частични плащания с погасителен ефект, по отношение на също конкретни (по размер, основание и падеж), едновременно съществуващи, непогасени и еднородни негови задължения към кредитора му, и не на последно място – съобразно цялостните, установими по делото, търговски и парични отношения между страните (вкл. с оглед твърденията, че издадените по-късно, извън процесните две фактури, основани на договора за превоз между страните от 17. 09. 2011 г., са отново и в цялост, изплатени). С оглед изложеното, както и на обстоятелството, че основаването от страна на ответника в защитата му срещу иска, на претендираната едва пред въззивната и касационната инстанция, приложимост на разпоредбата на чл. 76 от ЗЗД е направено за пръв път в писмените бележки на касатора пред първата инстанция или, (както се твърди и в самата касационна жалба, и изложението към нея на основания за допускане на касационно обжалване – едва във въззивната жалба), налага се извод, че така несвоевременно релевираната от ответника, негова защитна позиция по делото остава извън установимия по делото да е задължителен, като предмет на преценка от страна на въззивния съд, обхват на действително заявените по делото от страните, техни доводи и възражения.
Поради всичко изложено дотук доколкото по делото не се установява наличието на претендираните от касатора общ и допълнителни селективни критерии за допускане на касационно обжалване, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, а ответникът по касация има право на претендираните такива, но не доказва извършването им по делото.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 100, постановено на 17. 04. 2014 г. от Варненски апелативен съд по т.д. № 89 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: