2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
гр.София, 02.10.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и шести септември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 1814/ 2018 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. (П.) с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 469 от 26.02.2018 г. по гр.д.№ 5860/ 2017 г. в частта му, с която е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 8024/ 2015 г. и по този начин П. е осъдена да заплати на Д. Д. П. 5 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени от неоснователно повдигнато обвинение за извършено престъпление по ДП № ЗМ 2559/ 2013 г. по описа на ІІІ РПУ – С..
Ищецът не е обжалвал въззивното решение в частта, в която искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв и в тази част то е влязло в сила. Като неподлежащо на обжалване, решението е влязло в сила и в частта, в която П. е осъдена да заплати на Д. П. 2 000 лв – обезщетение за имуществени вреди.
Касаторът П. обжалва решението в осъдителната му част и сочи като основание за допускането му до касационен контрол процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно съществуващи обективни обстоятелства, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД и да изложи мотиви по въпроса стоят ли вредите в причинна връзка с незаконното обвинение. Счита, че той е разрешен в противоречие с практиката, обективирана в Тълкувателно решение № 1/ 04.01.2001 г. по тълк.д.№ 1/ 2000 г., ОСГК, ВС и Тълкувателно решение № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д.№ 3/2004 г., ОСГК, ВКС. Повдига и материалноправен въпрос за приложението обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД вр. чл.4 ЗОДОВ при определяне на размер на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение, който също счита за разрешен в противоречие с практиката на ВКС (решения по гр.д.№ 1294/ 2011 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 4132/ 2016 г., ІV г.о. и гр.д.№ 1780/ 2017 г., ІІІ г.о.).
Ответната по касация страна Д. П. оспорва жалбата с доводи, че сочената от П. съдебна практика е неотносима към конкретния казус и че обжалваното решение не противоречи на практиката на ВКС. Излага доводи и по същество, като поддържа, че въззивното решение е правилно.
Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
За да уважи до размер 5 000 лв предявения иск, въззивният съд, излагайки собствени фактически и правни съображения, е приел, че ищецът е осъждан многократно за кражби и грабежи. На 09.06.2014 г. той бил привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл.199 НК. От същата дата е бил задържан за срок 72 часа, а впоследствие му била взета мярка за неотклонение „задържане под стража” и е пребивавал в място за задържане до 02.09.2014 г., когато мярката е била изменена в „парична гаранция” в размер 500 лв. Наказателното производство срещу ищеца продължило до 12.01.2015 г., когато било прекратено с постановление на прокурор от СГП. Предприетата срещу ищеца наказателна репресия довела до преживяване на значителни неудобства. Ищецът, след предходните му осъждания, бил постъпил в рехабилитационен център за освобождаване от наркотична зависимост, където му била поверена отговорна роля. Обвинението довело до съмнения доколко може изпълнява функциите, с които бил натоварен в центъра, което отчаяло ищеца. От правна страна съдът приел, че щом наказателното производство срещу ищеца е прекратено, всички действия по воденото срещу него дело са незаконно предприети и ангажират отговорността на държавата, която следва да обезщети причинените вреди от тези действия вреди. По отношение на размера на дължимото обезщетение посочил, че следва да се вземат предвид взетата тежка мярка за неотклонение (изпълнението на която е продължило около 3 месеца) и тежестта на повдигнатото обвинение. От друга страна съдът констатирал, че ищецът е в млада възраст и няма данни за негови близки, които да са съпреживявали случая; че обвинението не е стигнало до съд, а е прекратено още в досъдебна фаза, продължителността на наказателното производство в рамките на разумния срок, липса на увреждания, които са над обичайните. При съвкупната преценка на тези обективно съществуващи обстоятелства, съдът приел, че обезщетение от 5 000 лв е адекватно на търпените от ищеца неимуществени вреди.
С оглед тези мотиви на въззивния съд, поставеният като основание за допускане на касационното обжалване процесуалноправен въпрос е обуславящ, но той не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. При определяне на размера на обезщетението съдът е съобразил указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 г., а решението си е мотивирал съгласно изискванията на Тълкувателно решение № 1 от 2001 г. и Тълкувателно решение № 3 от 2005 г., ОСГК, ВКС. Взети са предвид конкретните установени по делото обстоятелства, които са релевантни за определяне на обезщетението в справедлив размер и същите са подложени на преценка в мотивите към съдебния акт. Съдът не е приел, че следва да се определи обезщетение за вреди, които не са в причинна връзка с незаконното обвинение. Изложил е съображения по доводите и на двете страни във връзка с размера на дължимото обезщетение и е посочил кои обстоятелства са релевантни за определянето му. Дали преценката му е правилна, в производството по чл.288 ГПК не може да се проверява, но даденото разрешение по поставения процесуалноправен въпрос е в съответствие с практиката на Върховния касационен съд.
Материалноправният въпрос също е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. П. се позовава на решения на Върховния касационен съд по гр.д.№ 1294/ 2011 г., ІІІ г.о., гр.д.№ 4132/ 2016 г., ІV г.о. и гр.д.№ 1780/ 2017 г., ІІІ г.о., но те не разрешават поставения въпрос по противоположен начин в сравнение с обжалваното въззивно решение. И трите съдебни акта изискват от съдилищата по същество да прилагат критерия „справедливост” по чл.52 ЗЗД след отчитане на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които имат значение за размера на дължимото обезщетение за търпени от неоснователно проведено наказателно преследване неимуществени вреди. Изискват също тези обстоятелства да бъдат подложени на анализ в мотивите на съдебното решение. Обжалваното решение е съобразено с така поставените изисквания и затова не може да се приеме, че противоречи на установената от ВКС съдебна практика. Обстоятелството, че по посочените дела е присъдено обезщетение в различен размер, е обусловено от различието в установените релевантни факти по всяко от тях, а не съставлява противоречие в практиката.
По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 469 от 26.02.2018 г. по гр.д.№ 5860/ 2017 г. в обжалваната част.
ОСЪЖДА П., [населено място], [улица], да заплати на адвокат Д. Т. Б., Е. [ЕГН], [населено място], [улица], 500 лв (петстотин лева) адвокатско възнаграждение на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата вр. чл. чл.9 ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: