О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.754
гр. София, 22.12.2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 02 декември , две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА БОЯН БАЛЕВСКИ
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №1379/14 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.
С касационна жалба от страна на пълномощника на И. Ч. И. [ЕГН] е обжалвано решение №2404 от 30.12.2013 г. по гр.д. № 3322/13 на САС, ГК, с което е отменено решение № 7405/09.11.2012 , поправено с решение №1517/04.03.2013 г. и с решение №4595/26.06.2013 г. и трите постановени по гр.д. № 1543/2011 на СГС, ГК, Първо гр. отд. в съответните части и вместо тях , въззивният съд се е произнесъл като е отхвърлил иска на касатора предявен на основание чл.134 ал.1 ЗЗД , с който се претендира да бъде осъден ЗД Б. И. АД-София да заплати на А. М. Л. Е.-гр. София сумата от 32 500 лева –обезщетение по застраховка автокаско от 12.06.2006 г. , и е оставил без разглеждане евентуалния иск на касатора срещу А. М. Л. Е. за сумата от 26 152 лева-разлика между дължимото застрахователно обезщетение, предмет на косвения иск и дължимите от ищеца суми-вноски по лизинговия договор.
Ответната страна по жалбата изпраща писмен отговор, в който изразява становище за липса на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК, както и евентуално за неоснователността на касационната жалба.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване жалбоподателят сочи, че е налице основание за това по чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над минималния размер по чл.280 ал.2 от ГПК намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното въззивното решение, съставът на САС е приел, че между ищеца И. Ч. И. като лизингополучател и А.М. Л. Е.-лизингодател са възникнали правоотношения основани на договор за лизинг №2010/ 24.06.2012 г. на лек автомобил Ауди , модел А6 с рег. № 4609 ХТ. Последният е бил застрахован срещу риск „кражба” в ответното застрахователно дружество в полза на лизингодателя. По силата на изричната уговорка в т.10 от договора за лизинг, в случай на кражба или погиване на автомобила лизингополучателят продължава да дължи плащането на лизинговите вноски към лизингодателя. Лизингодателят обаче, след получаването на застрахователно обезщетение от застрахователя по имуществената застраховка- ответника БУЛ ИНС АД-София и след прихващане на дължимите лизингови вноски от страна на лизингополучателя следва да преведе на последния остатъка от полученото обезщетение по имуществената застраховка, което е и основанието да се приеме, че ищецът е активно легитимиран по чл.134 ал.1 ЗЗД да предяви правото на застрахователно обезщетение на лизингодателя към дружеството-застраховател. Не се спори, а и се установява по делото, че автомобилът е бил откраднат на 07.07.2006 г.. За да счете, обаче, самата претенция за заплащане на застрахователно обезщетение за неоснователна, съдът се е позовал на изричната уговорка в самата застрахователна полица № [ЕГН] /24.06.2005 г. изд. от ЗД Б. И. АД ,че не се покрива риска от грабеж и кражба на цяло МПС до поставяне на аларма, извършване на пасивна маркировка „С. М.” и подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка, каквото подновяване не се доказва да направено. Съдът е преценил, че покритието на тези рискове може да се уговори под условие и отделно от останалите рискове покрити с общата застраховка „Автокаско” , при положение, че самата уговорка за това е във формата , изискуема съгласно чл.184 ал.1 КЗ, което в случая е налице. Ето защо при положение, че това отлагателно условие не е осъществено към датата на настъпване на застрахователното събитие кражба, то изискуемостта на вземането за застрахователно обезщетение не е настъпило и искът се явява неоснователен, което пък от своя страна изключва разглеждането на евентуалния иск на ищеца срещу самия лизингодател, предявен при условие, че се уважи главният иск застрахователят за присъждане на обезщетение в полза на лизингодателя.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като правни въпроси : дали неподновяването на информационното обслужване на пасивната маркировка”С. М.” е основание за отказ от плащане на застрахователно обезщетение при настъпване на застрахователното събитие кражба, за нарушаване приложението на правилата за тълкуване на договорите, съгласно чл.20 ЗЗД и дали отказът от изплащане на застраховката е законосъобразен.
Всичките тези въпроси нямат характеристиката на правни по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, т.е. такива по тълкуването на правна разпоредба, с оглед приложението на съдържащата се в нея съответна общозадължителна правна норма. Това е така, доколкото отговорите им са обусловени от конкретните факти по конкретния спор. В този смисъл и според самата формулировка става въпрос за оплаквания за допуснати нарушения по прилагането на материалния закон към конкретните факти и до необоснованост на изводите на решаващия съд, което обаче не обосновава наличие на основание по чл.280 ал.1 ГПК за допускане до касация, а на основанията за касационно обжалване по чл.281 т.3 ГПК, които са ирелевантни във фазата на преценка по реда на чл.288 ГПК. Липсата на конкретно формулиран правен въпрос, който да се явява от значение за изхода на конкретния правен спор, съгласно ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК, само по себе си е основание за отказ от допускане на касационно обжалване.
Само с оглед правна яснота и убедителност на мотивите следва да се отчете, че обжалваното въззивно решение не противоречи с посочената от самия касатор практика на ВКС по чл.290 ГПК-Р №173 /22.11.2013 по т.д. № 727/12 на Второ т.о. , доколкото отговорът в това решение касае съвсем друга хипотеза: невъзможността при липса на изрична писмена уговорка в самия застрахователен договор, да се дерогира приложението на ОУ, а в процесния случай е налице изричната уговорка в самата застрахователна полица, че не се покрива рискът от грабеж и кражба на цяло МПС до поставяне на аларма, извършване на пасивна маркировка „С. М.” и подновяване на информационното обслужване на пасивната маркировка. Особено съществена е отликата и относно това, че имуществената застраховка по другия спор предмет на Р №173 /22.11.2013 по т.д. № 727/12 на Второ т.о. е покривала един единствен риск-кражба и преценката на ВКС е била относно приложението на чл.187 КЗ, с оглед сключването на договора и плащането на застрахователните вноски единствено за покриване вредите от този риск и възможността, въпреки това застрахователят при настъпване на събитието да откаже плащането на застрахователно обезщетение, докато в процесния случай е налице покритие на множество рискове/ клауза Р-разширено каско по ОУ /. С оглед изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване.
С оглед изложеното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №2404 от 30.12.2013 г. по гр.д. № 3322/13 на САС, ГК
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.