О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
гр. София, 26.10.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 50034 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1204/08.06.2015 г., постановено по т.д.№ 1003/2015 г. от 11-ти състав на Апелативен съд – София.
Ответникът оспорва касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, съдът се е произнесъл по основателността на предявен иск с правно основание чл.92 ЗЗД, както и по предявените обективно съединени искове с правно основание чл.190, ал.2 ЗЗД и чл.191, ал.1 ЗЗД. Съдът е приел, че предявените обективно съединени искове са основателни.
По направеното от ответника възражение, че не е налице осъдително решение по отношение на ищеца в процеса, оттам не е и налице евикция, тъй като решението от 09.01.2012г. по гр.д. № 8/2010 г. на Софийски градски съд, TO, VI-14 състав е постановено по установителен иск за собственост, а не по осъдителен(ревандикационен) иск, съдът е приел същото за неоснователно. Възприето е в тази насока, че под съдебно отстранен купувач по смисъла на чл.191, ал.1 ЗЗД, се разбира не само купувач, спрямо когото е уважен свлязло в сила решение предявен от трето лице собственик на вещта ревандикационен иск, но и купувач, спрямо когото е уважен с влязло в сила решение установителен иск за собственост на третото лице, независимо дали в този случай купувачът осъществява фактическата власт, предмет на продажбата. Прието е, че с предявения установителен иск по цитираното гр.д. № 8/2010 г. на СГС е признато правото на собственост на трето лице върху претендираната част от имотите, предмет на продажбата, поради което е осъществена евикция по отношение на купувача.
Тъй като в производството по гр.д. № 8/2010 г. на СГС като трето лице помагач на страната на ответника е привлечен ответника по делото в настоящия процес, въззивният съд е приел, че съгласно нормата на чл.221, ал.1 от ГПК конституираното като подпомагаща страна, трето лице, има право да извършва всички съдопроизводствени действия, с изключение на действията представляващи разпореждане с предмета на спора, а постановеното по делото решение има сила на пресъдено нещо в отношенията между третото лице и ищеца в процеса, а в отношенията между третото лице помагач и подпомаганата страна се проявява обвързващото действие на мотивите. Въз основа на горното, въззивният съд е приел, че не може да бъде споделена тезата, че последиците от привличането на третото лице помагач са неприложими, защото същото не било активно по време развилия се граждански процес. Възприето е, че качеството на трето лице не ограничава правата на тази страна да представя доказателства, да излага собствени тези и твърдения вкл. и във връзка с твърдяна симулация на процеса в който участва като подпомагаща страна, след като твърди, че именно по време на процеса е извършено разпореждане с процесния имот, който като новонастъпил факт(09.09.2011г.) в развиващия се процес е следвало да бъде отчетен при постановяване на решението(09.01.2012г). Съдът е направил извод, че след като самият въззивник твърди, че мажоритарните акционери на третото лице и на ответника били едни и същи лица, това означава, че към датата извършеното разпореждане с имота 09.09.2011г. до датата на постановяване на решението 09.01.2012г. всички страни в процеса, включително и подпомагащата са знаели за действителните договорки, евентуални споразумения и евентуална симулация на водения процес. Въз основа на това, съдът е приел, че е неоснователен довода, че санкцията по чл.299, ал.3 от ГПК по отношение на трето лице помагач не следва да се прилага, още повече, че съгл. нормата на чл.221, ал.1 от ГПК то има право да извършва всички съдопроизводствени действия, като по арг. на чл.221, ал.2 ГПК неговите действия и обяснения имат самостоятелна стойност. Въз основа на горните съображения, състава на въззивния съд е приел, че решението на първоинстанционния съд, с което са уважени предявените искове, следва да се остави в сила.
В изложенията на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че са налице основанията по чл.280, ал.1 ГПК, относно допускането на обжалването.
Първия правен въпрос, поставен от касатора е, има ли право купувач да търси правата си по чл.190 ЗЗД, без да е поискал разваляне на договора за продажба. Съдът не е разгледал иска на основание сочената правна хипотеза на чл.190 ал.1 ЗЗД, съгласно която е предвидена възможността да се иска разваляне на договора, а на предвидената в разпоредбата на чл.190, ал.2 ЗЗД, съгласно която не се разваля договора, като така поставен, правният въпрос е изцяло неотносим както към предявения иск, така и към произнасянето от страна на въззивния съд, доколкото не е квалифициран от него по сочената правна разпоредба.
Втория, третия и четвърти правни въпроси, касаят евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения. Поставя се правният въпрос, относно задължението на съда да отстрани допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка с доклада по делото. Правният въпрос е относим дотолкова, доколкото действително въззивният съд, при констатирани нарушения във връзка с доклада, извършен от първоинстанционният съд и доводи в тази насока във въззивната жалба, е задължен да изготви нов доклад по делото, отстранявайки допуснатите нарушения. В конкретния случай, въззивният съд се е произнесъл по оплакванията във въззивната жалба, като е приел, че не са допуснати процесуални нарушения във връзка с доклада, като в тази насока не е отрекъл задължението си за отстраняване на нередовности по доклада, но е приел, че такива не са допуснати. Поставения правен въпрос в тази насока, представлява оплакване за допуснато процесуално нарушение от въззивният съд, чието наличие е недопустимо да се преценява на етапа по проверка наличието на основания относно допустимостта на касационното обжалване, а доколкото е касационно основание чл.281 ГПК, евентуалното наличие на това нарушение, следва да се провери при разглеждането на касационната жалба по същество. Същите доводи следва да се отнесат и към поставените останали процесуални въпроси /трети и четвърти по изложението на касационните основания/, касаещи твърдения на касатора, за необсъждане на доказателства по делото и за допускането на доказателства пред въззивния съд.
Поставя се правен въпрос, относно нищожността на клауза за неустойка поради противоречие с добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна финкции. Твърди се, че по този правен въпрос, съдът се е произнесъл вд противоречие със задължителна съдебна практика – ТР № 1/2010 г. на ОСТК на ВКС – касационно основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В обосновката на въпроса, касаторът се е позовал на обсъждането в тази насока от страна на първоинстанционния съд, като видно от въззивната жалба, подобни оплаквания не са правени пред въззивната инстанция, като в тази насока следва извода, че въззивната инстанция не е дължала произнасяне по този правен въпрос и не се е произнесла по него. Разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК изисква във връзка с поставения от касатора правен въпрос, на първо място, въззивният съд да се е произнесъл по него, за да се направи преценката доколко неговото произнасянето е в някоя от хипотезите на чл.280, ал.1 т.1-3 ГПК. Липсата на сезиране от страна на въззивника на въззивният съд с оплакване в насоката, в която е поставен пред касационния съд правния въпрос, води до неговата неотносимост в настоящото производство.
Поставен е въпрос относно действията на съда при тълкуване волята на страните по договора. Така поставен общо, въпросът касае оплакване по съществото на спора, предвид тълкуването на договора от страна на въззивният съд и евентуално, при друго тълкуване на волята на страните, води до необоснованост или неправилност на решението, но не е касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване, тъй като касае фактите по спора, а не правните изводи на съда. Формулирания следващ правен въпрос, относно тълкуването на договора, касаещ дължимостта на неустойката тогава, когато не е договорена при частично неизпълнение, касае тълкуването на договора и фактите по спора, поради което също е неотносим в настоящото производство.
Въпросът за отвод на съдия, при съмнения за неговата безпристрастност касае първоинстанционното производство, а преценката относно наличието на основания за отвод на съдията, разгледал първоинстанционното производство не може да бъде направена в настоящото. Основанията за отвод на съдията са фактически и въпрос на преценка от съда, както пред който е направен отвода, така и по реда на инстанционното производство, но доколкото касае фактите по спора и връзката им с конкретния съдия или съдебен състав, то тази проверка не би следвало да се прави в производството по чл.288 ГПК, а при разглеждането на касационната жалба по същество, доколкото касае факти по спора.
Нормата на чл.223, ал.2 ГПК, както и тази на 299, ал.3 ГПК са ясни и безспорни в съдебната практика, като доводите на касатора в тази насока водят до извод за друг път на защита, с която страната разполага, но не и с тълкуване дали третото лице-помагач е страна в процеса и дали тази страна се ползува с пълните права на главните страни от процесуална гледна точка и дали може да прави възражение за привиден процес. В тази насока, правният въпрос не води до наличието на основанието по чл.280, ал., т.3 ГПК, на която се позовава касаторът.
По последният правен въпрос, относно възможността да се прекрати производство по дело при настъпило правоприемство между страни и вземане на контролирани решения, съдът не е формирал правни изводи, поради което същият е неотносим към настоящото производство.
Предвид изложеното, не са налице основанията за допустимост на касационното обжалване.
В хода на касационното производство е постъпила молба от [фирма] с направено искане за спиране на производството по делото, поради наличието на преюдициален спор, доколкото в друго производство е приет за разглеждане насрещен иск за прогласяване нищожност на клаузата за неустойка в договорните правоотношения между страните.
Ответникът по молбата оспорва същата, като твърди че е неоснователна.
Настоящият състав на ВКС приема, че подадената молба е неоснователна.
Наличието на друг спор относно вземането, конкретно действителността на клаузата за неустойка е неотносимо към производството по чл.288 ГПК, имащо за цел проверка на основанията за допустимост на касационното обжалване, по вече постановеното въззивно решение, предмет на касационното обжалване. Обстоятелството, че в друго производство е налице спор относно действителността на клаузата не е от значение за наличието на основания за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, по постановеното въззивно решение, като следва да се отбележи, че при противоречие между влезли в сила решения /евентуално/, за страните съществува друг процесуален ред за защита. Освен изложеното, налице са данни по делото, представени от ответника по молбата, че производството по делото, по което е приет за разглеждане насрещен иск за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка, е било спряно, до приключването на настоящия спор.
Предвид изложеното, поради липса на преюдициален спор относно сочените основания за допустимост на касационното обжалване, посочени в разпоредбата чл.280, а.1 ГПК, искането за спиране на производството по делото е неоснователно.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1204/08.06.2015 г., постановено по т.д.№ 1003/2015 г. от 11-ти състав на Апелативен съд – София.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на [фирма] за спиране на производството по гр.д.№ 50034/2016 г., по описа на ВКС, ІV гр.отд., като неоснователно.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.