1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 754
гр.София, 03.06.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на деветнадесети май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 2852 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по подадени от [община] и К. Т. К. жалби срещу въззивно решение №41/12.02.2014г., постановено по възз.гр.д.№1212/2013г. на Русенския окръжен съд.
С касационната жалба на [община] – [населено място] се атакува решението на ОС – Русе в частта, с която е потвърдено решение №1737/24.10.2013г. по гр.д.№5116/ 2013г. на РС – Русе и са уважени предявените от К. Т. К. обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от КТ.
В касационната жалба се поддържа, че решението на ОС – Русе е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа, че касационното обжалване следва да се допусне по процесуалноправни и материалноправни въпроси, свързани със: задължението на въззивия съд да формира собствени решаващи мотиви по спора; по приложението на чл.190 ал.1 т.3 КТ и конкретно – достатъчно ли е да се установят три или повече нарушения на трудовата дисциплина, за да се наложи на работника наказание „дисциплинарно уволнение”; по приложението на нормата на чл.189 ал.1 КТ – за съответствието на дисциплинарното наказание с тежестта на извършеното нарушение; при допуснато от работника нарушение, изразяващо се в неявяване на работа, кой е съставомерният елемент – неявяване на мястото на работа, или на работното място. По отношение на тези въпроси касаторът счита, че са налице касационните основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК.
В срока по чл.287 ГПК ответникът по касация К. К. е представил писмен отговор, в който поддържа, че жалбата е неоснователна и не са налице предпоставки за допускане на касационния контрол.
С касационната жалба на К. К. се атакува решението на ОС – Русе в частта му за разноските. Страната посочва, че в тази част съдебният акт е необоснован и незаконосъобразен, като се иска отмяната му и присъждане на дължимите за производството разноски, съобразно положителния за ищеца К. изход по спора с пр.осн.чл.344 ал.1 т.1 – т.3 КТ.
В писмен отговор [община] излага становище, че жалбата, имаща за предмет решението в частта му за разноските, е недопустима и следва да се остави без разглеждане, или като неоснователна да се остави без уважение.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, приема следното:
1. По жалбата на [община] – [населено място]:
Касационната жалба е допустима – подадена е от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд.
Съставът на Върховния касационен съд, ІV г.о., намира, че не са налице условия за допускане на касационния контрол.
С въззивното решение е прието, че при издаването на атакуваната уволнителна заповед е спазена процедурата по чл.193 – чл.195 КТ, но че ищецът не е извършил описаните в заповедта нарушения на трудовата дисциплина, в условията на системност по чл.190 ал.1 т.3 КТ, а именно – неявяване на работа на 29, 30 и 31.05.2013г., както и на 10, 11, 17 и 18.06.2013г. Анализирайки поотделно и в съвкупност събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът е приел, че същите установяват само факта, че за посочените дни ищецът е закъснял, или преждевременно напуснал с 15 минути преди началото и края на работното време, но не и че не се е явил въобще на работа. Същевременно изяснено е, че К. е с ампутирани долни крайници, като с решение на ТЕЛК му е призната 100% трайно намалена работоспособност с чужда помощ, а придвижването му е възможно само с инвалидна количка. Предвид това физическо състояние на ищеца, съдът е приел, че достъпът до работното място е бил невъзможен преди изграждането на рампа и парапет /което станало в последните дни на м.май 2013г./; а впоследствие, че трудовите си функции К. изпълнявал не в определената му, а в друга стая на общината, където не е имал ограничения и затруднения в придвижването си с инвалидната количка. В обобщение е прието, че събраните по делото писмени и гласни доказателства не установяват ищецът да е допуснал описаните от работодателя нарушения на трудовата дисциплина, което обуславя незаконосъобразност на издадената уволнителна заповед и уважаване на предявените обективно съединени искове по чл.344 ал.1 т.1 – т.3 ГПК.
При така възприетото от въззивния съд, по първия поставен в изложението на касатора въпрос – за задължението на въззивия съд да формира собствени решаващи мотиви по спора, решението не противоречи на задължителната съдебна практика, обективирана в т.19 от ТР №1/ 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС и т.2 от ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Според тази практика, във въззивното производство, съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска и трябва да изготви собствени мотиви. Това задължение произтича от характеристиката на дейността на въззивната инстанция като решаваща. В случая, тази инстанция не е нарушила процесуалните си задължения по чл.235 ал.2 и ал.4 и чл.236 ал.2 ГПК. Решението съдържа изложение на приетата от въззивния съд фактическа обстановка, обсъждане и анализ на събраните по делото доказателства и собствени правни изводи по съществото на спора.
Вторият, поставен в изложението въпрос, свързан с приложението на чл.190 ал.1 т.3 КТ, също не може да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Представените от касатора решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, касаят тълкуването на понятието „системни нарушения” на трудовата дисциплина, допуснати от работника, или служителя. В случая, въззивният съд не се е произнасял по въпроса дали описаните в уволнителната заповед нарушения се характеризират с признака „системност”, или не, а е приел, че ищецът не е извършил въобще релевираните от работодателя нарушения на трудовата дисциплина – неявяване на работа за дните 29, 30 и 31.05.2013г., както и на 10, 11, 17 и 18.06.2013г. Съдът е направил извод, че от доказателствата по делото не се установява служителят да е отсъствал безпричинно от работа за посочените дни, т.е., че не е осъществен състава на нарушението, за което е ангажирана дисциплинарната му отговорност и е издадена уволнителната заповед. Допуснатите евентуално други нарушения на трудовата дисциплина /закъснения, или преждевременно напускане на работното място/, са ирелевантни за спора и не могат да обосноват законосъобразност на уволнението, щом за тях работодателят не е открил дисциплинарна процедура и не ги е посочил в оспорената заповед като основание за прекратяване на трудовото правоотношение.
Третият, изведен в изложението въпрос, касаещ приложението на чл.189 ал.1 КТ – за съответствието на дисциплинарното наказание с тежестта на извършеното нарушение – е неотносим, тъй като по него въззивната инстанция не се е произнасяла. Решаващият извод, че посочените в заповедта за уволнение нарушения на трудовата дисциплина не са извършени от ищеца, логически изключва необходимостта съдът да излага мотиви и да извършва преценка спазени ли са критериите за налагане на дисциплинарно наказание, визирани в нормата на чл.189 ал.1 КТ.
Неотносим за спора е и четвъртият въпрос в представеното изложение – при допуснато от работника нарушение, изразяващо се в неявяване на работа, кой е съставомерният елемент – неявяване на мястото на работа, или на работното място. Съдът е приел, че с оглед физическото състояние на ищеца, налагащо ползването на инвалидна количка, че той се е явявал на работа и е изпълнявал трудовите си функции в стая, различна от определената му, тъй като в последната имало няколко бюра, било тясно и придвижването с количката било практически невъзможно. При така възприетото, поставеният от касатора въпрос, не е обуславящ за решаващите изводи на съда. Въззивната инстанция не се е произнасяла дали нарушението на трудовата дисциплина – „неявяване на работа” – се изразява в неявяване на мястото на работа, или на работното място. Изводът за липса на извършено нарушение е мотивиран с констатирано изпълнение на трудовите задължения на ищеца в помещение, до което е бил възможен достъп с инвалидна количка.
Предвид изложеното, не са налице поддържаните от касатора основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение.
Ответникът К. К. е направил искане за присъждане на разноските, направени за защитата му по касационната жалба на [община], което е основателно и доказано за сумата 300 лева – платено адвокатско възнаграждание, съгласно представения договор за правна защита и съдействие.
2.По жалбата на К. К.:
Предмет на обжалване е въззивното решение само в частта за разноските. Жалбоподателят излага доводи за неправилност на въззивното решение в тази част и моли за неговата отмяна. С жалбата е представено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК, в което е обосновано приложното поле на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира следното:
Приетият през 2007 г. Граждански процесуален кодекс не съдържа разпоредба, аналогична на чл. 70 от отменения ГПК от 1952 г., която да предвижда възможност за самостоятелно обжалване на съдебното решение в частта за разноските. В случай на несъгласие с решението за разноските /което в тази част има характер на определение/, страните следва да осъществяват защитата си по реда на чл. 248 ГПК, като поискат изменение на решението в частта за разноските от съда, който го е постановил. Определението, с което съдът се произнася по искането с правно основание чл. 248 ГПК, подлежи на обжалване с частна жалба по реда на чл. 274 ал. 2 ГПК /т. 24 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълкувателно дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС/.
Предмет на обжалване с касационната жалба на К. К. е въззивното решение в частта, с която Русенският окръжен съд се е произнесъл по отговорността на страните за разноски по делото. Преди да подаде жалбата, касаторът не е сезирал въззивния съд с искане за изменение на решението в частта за разноските, което налага извод, че образуваното пред ВКС производство по обжалване на съдебния акт в частта за разноските е недопустимо. При тези обстоятелства следва да се приеме, че жалбата неправилно е администрирана от въззивния съд до касационната инстанция, тъй като по естеството си тя представлява искане по реда на чл.248 ал.1 ГПК за изменение на решението в частта му за разноските. Поради това производството пред ВКС следва да бъде прекратено, а касационната жалба да бъде изпратена по компетентност на Русенския окръжен съд за разглеждането й по реда на чл. 248 ГПК.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА по касационна жалба с вх.№3159/20.03.2014г. на [община] – [населено място] касационно обжалване на въззивно решение №41/12.02.2014г., постановено по възз.гр.д.№1212/2013г. на Русенския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение №1737/24.10.2013г. по гр.д.№5116/ 2013г. на РС – Русе по предявените от К. Т. К. срещу [община] – [населено място] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от КТ.
ОСЪЖДА [община] – [населено място], представлявана от Кмета Г. Г., на осн. чл.78 ал.3 ГПК, да заплати на К. Т. К. от [населено място], [улица], сумата 300 лева разноски за защитата му в производството пред ВКС.
ОСТАВЯ без разглеждане касационна жалба с вх.№3207/21.03.2014г. на К. Т. К., чрез адв.П.А., против въззивно решение №41/12.02.2014г., постановено по възз.гр.д.№1212/2013г. на Русенския окръжен съд в частта за разноските.
ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.
ИЗПРАЩА жалба с вх.№ 3207/21.03.2014г. на К. Т. К. по компетентност на Русенския окръжен съд за разглеждане по реда на чл.248 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта за прекратяване на производството по делото подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на ВКС, в едноседмичен срок от съобщаването му, а в останалата част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.