2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№755
гр. София, 27.12.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и пети семтември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 839 по описа за 2018г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. В. Н., [населено място], представляван от адв. К. Р., срещу решение № 2564 от 07.12.2017г. по в.гр.д. № 3685/2017г. на САС, 7 състав, с което, след частична отмяна на решение № 233 от 13.01.2017г. по гр.д. № 7219/2015г. на СГС, І-21 състав, е отхвърлен предявеният от касатора против „Дженерали Застраховане” АД иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 150 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, представляващи душевни болки и страдания в качеството му на родител заради травматични увреждания на неговото дете А. А. Н., настъпили в резултат на ПТП, реализирано на 05.06.2010т. по вина на Г. С. А. при управлението на лекотоварен автомобил марка „Пежо”, модел „Партнер”, с рег. [рег.номер на МПС] , а в останалата част, в която е отхвърлен предявеният от касатора против А. „Пътна Инфраструктура” иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 150 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.
Касаторът поддържа, че при постановяване на решението си въззивният съд не е обсъдил доводите му и събраните във връзка с релевантните за спора обстоятелства в следните насоки: налице ли са виновни действия или бездействия на ответника ИА „Пътна инфраструктура”, които самостоятелно или в съчетание с виновните действия на третото лице Г. А. да са станали причина за процесното ПТП; фактът, че на малолетната А. е определена група инвалидност 100% с чужда помощ пожизнено и отражението на този здравен статус върху душевното състояние на баща й и върху неговия личен и професионален статус; доводите му, че цитираното ППВС № 4/1968г. не третира въпроса за неимущствените вреди, предмет на процесното притезание. Поддържа, че нито в ЗЗД, нито в някой друг нормативен акт от законов порядък, регулиращ материята на облигационните правоотношения, не се съдържа легална дефиниция на понятието „пряка и непосредствена последица”, нито такова тълкуване е направено в задължителната практика на ВС и ВКС. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че претендираните неимуществени вреди не подлежат на обезщетяване, тъй като не са пряка и непосредствена последица от деликта, като се позовава на чл.8 от Всеобщата декларация за правата на човека, приета от ООН и на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи. В изложението си по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касаторът моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, тъй като въззивният съд се е произнесъл по следния материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – въпросът относно това подлежат ли на обезщетяване неимуществени вреди, търпени от него, а именно мъката и душевните болки и страдания, както и лишаването му от личен и професионален живот в резултат на това, че неговото дете е инвалидизирано напълно с чужда помощ и то доживот, изискващо всекидневна 24-часова грижа от родителите на осакатеното дете, като това състояние е настъпило в резултат на деликт. Твърди, че отговорът на този правен въпрос е свързан с тълкуването на правното понятие „пряка и непосредствена последица” по смисъла на чл.51, ал.1, изр.1 ЗЗД. Излага съображения, че разглеждането на въпроса ще допринесе до осъвременяване на създадената съдебна практика с оглед изменение на обществените условия и настъпили промени в нормативната рамка и обществените условия.
Ответникът „Дженерали застраховане” АД не изразява становище по касационната жалба.
Ответникът Агенция „Пътна инфраструктура” оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като липсва категоричност при формулирания материалноправен въпрос, а същият е неясен и неточен, както и не е обосновано наличието на специфичното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.
Третото лице-помагач Г. С. А. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение в осъдителната му част и да отхвърли предявения иск, е приел, че в българската правна система обезщетение за неимуществени вреди за душевни болки и страдания, източник за които са чужди неимуществени вреди, се присъждат само при смърт на пострадалото лице. Посочил е, че обективните обстоятелства, които съгласно ППВС № 4/1968г. следва да бъдат взети предвид от съда при присъждане на обезщетение за телесни увреждания, касаят болките и страданията, понасяни от самото пострадало лице, и е изложил съображения, че тези вреди са лични и обезщетение за тях може са претендира само пострадалото лице. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният от ищеца иск за обезщетяване на претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в душевни болки, страдания и мъка, както и ограниченията, които търпи и ще търпи до края на дните си, в резултат на трайното и необратимо увреждане, водещо до пожизнено осакатяване и невъзможност за съзнателен и самостоятелен живот на дъщеря му, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващите му изводи. Не е налице обаче поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което съгласно указанията в т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС предполага произнасянето на Върховния касационен съд по разрешения в обжалвания акт правен въпрос да допринася за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по прилагането на непълни, неясни или противоречиви закони. В случая по поставения въпрос е формирана постоянна съдебна практика, която настоящият състав споделя. В Постановление № 4 от 23.12.1968г. по гр.д. № 2/68г. на Пленума на ВС е прието, че на обезщетяване подлежат всички вреди, които са настъпили или ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане, като при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. В мотивите на постановлението са посочени критериите, въз основа на които следва да се определи обезщетение по справедливост, като във връзка с приложението им е формирана и постоянна практика на ВКС, обективирана в множество решения по чл.290 ГПК. От така възприетите критерии се налага извод, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, търпени от самия пострадал поради нанесените му телесни увреждания, както и неимуществените вреди, търпени от близките на пострадалото лице при настъпила негова смърт. Това разрешение не е в противоречие и с европейското законодателство. Директива 72/166/Е. на Съвета от 24 април 1972г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава и Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009г. относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка задължават държавите членки за предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. На държавите членки е предоставена свободата да определят в рамките на режима на гражданската отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Държавите членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване на правото на Съюза и разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетяване при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат Първа, Втора и Трета Директива от тяхното полезно действие /в този смисъл Решение от 24 октомври 2013г. по дело Katarina Haasova, С-22/12, Решение от 24 октомври 2013г. по дело Vitalijs Drodovs, С-277/12/. Уредбата на обема на гражданската отговорност в българското право и постоянната съдебна практика по приложението му, според която на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, търпени от самия пострадал поради нанесените му телесни увреждания, и неимуществените вреди, търпени от близки на пострадалия поради смъртта му, настъпила в резултат на деликта, не е в противоречие с европейското законодателство. Съгласно чл.16 от Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/П. на Съвета, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Понятието “жертва“ е дефинирано в чл.2, параграф 1, буква „а“, според който за целите на Директивата „жертва“ означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето.
С оглед наличието на формирана постоянна съдебна практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана и от която възивният съд не се е отклонил, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски. На основание чл.78, ал.8 ГПК на ответника Агенция „Пътна инфраструктура“ следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция в размер на 200 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2564 от 07.12.2017г. по в.гр.д. № 3685/2017г. на САС, 7 състав.
ОСЪЖДА А. В. Н., ЕГН [ЕГН], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.2, адв. К. Р. да заплати на Агенция „Пътна инфраструктура“ сумата 200 лева /двеста лева/ – юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: