О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 756
гр. София,12.10. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3529/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 235 от 30.07.2015 г., постановено по в. т. д. № 362/2015 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е потвръдено решение № 35 от 24.02.2015 г. по т. д. № 10/2015 г. на Разградски окръжен съд, с което е отхвърлен искът на [фирма] с правно основание чл.694, ал.3 вр. с ал.1 ТЗ за установяване съществуването на вземане към [фирма] за сумата 70 000 лв., дължима по запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, предявено в производството по несъстоятелност на [фирма].
В касационната жалба се навеждат оплаквания за недопустимост, евентуално – за неправилност, на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна. Недопустимостта на решението е обоснована с доводи, че същото е постановено при участие по делото на лице – „Р. (България)” ЕАД, което не е пасивно легитимирано да отговаря като ответник по предявен от кредитор в производството по несъстоятелност положителен установителен иск по чл.694 ТЗ. Като основания за неправилност на решението се сочат необоснованост и нарушение на материалния закон при формиране на изводите на въззивния съд за несъществуване на спорното вземане поради симулативност, водеща до недействителност, на издадения от ответника – длъжник запис на заповед и отсъствие на произнасяне в мотивите по доводите във въззивната жалба на касатора за невъзможност записът на заповед да се атакува като симулативен по реда на чл.694 ТЗ.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
Ответникът по касация „Р. (България)” ЕАД със седалище в [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 25.11.2015 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от ответника [фирма].
В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са постъпили отговори от ответниците по касация.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Разградски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] против [фирма] и „Р. (България)” ЕАД положителен установителен иск за съществуване на предявено в производството по несъстоятелност на [фирма] вземане за сумата 70 000 лв., произтичащо от издаден от първия ответник запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Варненски апелативен съд е приел, че поради абсолютна симулация при издаването му записът на заповед е недействителен и не е породил целените правни последици, а оттук – и установяваното с иска на кредитора [фирма] вземане. Въззивният съд е приел, че въведената с възражение на ответника „Р. (България)” ЕАД абсолютна симулация е доказана, с оглед установените по делото факти, че записът на заповед е издаден след подаване на молба за откриване на производство по несъстоятелност на дружеството – издател [фирма] в полза на новоучреденото дружество – ищец [фирма], което е със заявен за вписване в търговския регистър идентичен адрес на управление, и при наличие на знание у издателя на записа на заповед за влошеното му икономическо състояние, с оглед на което е поискано откриване на производството по несъстоятелност. Преценявайки посочените факти и направеното пред първата инстанция признание на вземането по записа на заповед от ответника – длъжник, съдът е направил извод, че поради неговата симулативност и издаването му с намерение да увреди кредиторите на несъстоятелността записът на заповед не съставлява източник на валидно менителнично правоотношение и на вземането за сумата 70 000 лв.
По допускане на касационното обжалване :
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Посочването на значимия за конкретното дело правен въпрос и обосноваването на допълнителните изисквания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК е задължение на касатора. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС касационно обжалване се допуска и тогава, когато съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо или нищожно, като за недопустимостта и нищожността на решението Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК.
В първата част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът Е. са развити съображения за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол поради формирана противоречива съдебна практика относно определянето на легитимацията по дела, образувани по предявени установителни искове по чл.694 ТЗ. От съдържанието на изложението може да се приеме, че макар да не е формулирал конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, касаторът е поставил като значим за изхода на делото процесуалноправния въпрос дали кредитор, който е оспорил с възражение по чл.690 ТЗ вземането на друг кредитор, включено в списъка на приетите в производството по несъстоятелност на длъжника вземания, е пасивно легитимиран ответник по предявения от кредитора с оспорено вземане положителен установителен иск по чл.694 ТЗ. Посоченият въпрос, уточнен от състава на Върховния касационен съд съобразно разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е разгледал иска и е постановил решението си при участие като ответник в производството по чл.694 ТЗ на кредитора „Р. (България)” ЕАД, който е оспорил вземането на касатора и е въвел възражението за недействителност на записа на заповед, произнасянето по което е обусловило отхвърлянето на иска по чл.694 ТЗ. По отношение на този въпрос обаче не е осъществен поддържаният от касатора допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото по него е създадена задължителна практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 28 от 26.05.2015 г. по т. д. № 4569/2013 г. на ВКС, ІІ т. о. Според цитираното решение, при предявен положителен установителен иск от кредитор, чието вземане е изключено от списъка на приетите в производството по несъстоятелност на длъжника вземания по възражение, подадено по реда на чл.692 ТЗ от друг кредитор, ответници по иска по чл.694, ал.1 ТЗ, предявен от претендиращия вземането кредитор, са длъжникът и кредиторът, подал възражението; в този случай възразилият кредитор е необходим задължителен другар на длъжника в производството по иска по чл.694, ал.1 ТЗ, поради което пропускът да бъде конституиран като ответник пред първата инстанция е основание за обезсилване на постановеното без негово участие първоинстанционно решение и за прилагане на разрешението, дадено в т.6 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – обезсилване на решението като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия задължителен другар. Аналогичен подход при определяне на ответниците, легитимирани да отговарят по положителния установителен иск на кредитор, чието вземане е изключено от списъка на приетите в производството по несъстоятелност вземания по подадено от друг кредитор възражение, е използван и в соченото от касатора решение № 185/10.12.2014 г. по т. д. № 3199/2013 г. на ВКС, І т. о., но това решение е постановено след допуснато касационно обжалване по въпроса „може ли самостоятелен предмет на иска по чл.694 ТЗ да бъде съществуването на обезпечение на прието в производството по несъстоятелност вземане, когато с определението по чл.692, ал.4 ТЗ вземане, предявено от кредитора като обезпечено, е прието от съда по несъстоятелността като необезпечено, или кредиторът следва да осъществи защитата си по общия исков ред /чл.124, ал.1 ГПК/”, и е неотносима към релевантния за конкретното дело правен въпрос. Формираната с решение № 28 от 26.05.2015 г. по т. д. № 4569/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., задължителна практика не противоречи на сочената от касатора задължителна практика по чл.290 ГПК в решение № 88/05.06.2013 г. по т. д. № 1031/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 35/24.04.2012 г. по т. д. № 844/2010 г. на ВКС, І т. о., и решение № 155/13.10.2011 г. по т. д. № 155/13.10.2011 г. по т. д. № 652/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. В тези решения е прието, че ответник по предявен от кредитор с оспорено по реда на чл.692 ТЗ вземане положителен установителен иск по чл.694 ТЗ е длъжникът, но даденото разрешение касае само хипотезата, при която установяваното с иска вземане на кредитора – ищец е изключено от списъка на приетите в производството по несъстоятелност вземания по възражение на самия длъжник и не обхваща процесната хипотеза, при която вземането на касатора, предмет на установяване с иска по чл.694 ТЗ, е изключено от списъка по възражение на друг кредитор на несъстоятелността – ответникът „Р. (България)” ЕАД, конституиран в процеса по служебен почин на първоинстанционния съд. Наличието на непротиворечива задължителна практика на ВКС по релевантния за конкретното дело процесуалноправен въпрос изключва поддържаното от касатора основание за достъп до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Доводът на касатора, че „по тактически причини” не е обжалвал въззивно решение по друго дело на същия въззивен съд, в което съдът е „поправил елегантно процесуалната грешка на първостепенния съд /неправилно конституиране на възразилия кредитор като главна страна – съответник/” като „процесуалната роля е трансформирана от съответник на трето лице – подпомагаща страна”, не насочва към специфичния за основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК допълнителен селективен критерий. След като по правния въпрос, обусловил изхода на конкретното дело, вече е създадена задължителна непротиворечива практика по чл.290 ГПК, несъобразеното с тази практика въззивно решение по друго дело не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. В случая въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВКС като е разгледал положителния установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ с участие на възразилия по реда на чл.692 ТЗ кредитор, поради което касационното обжалване не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Във втората част на изложеното касаторът се е позовал бланкетно на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и е поискал въззивното решение да се допусне до касационен контрол, за да се даде „авторитетен отговор” на въпросите дали правилата относно привидните договори /чл.17 ЗЗД и чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД/ могат да се прилагат към записа на заповед, ако да – до каква степен в светлината на изискването за „съответност” по чл.44 ЗЗД. При отсъствие на аргументи в подкрепа на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационната инстанция не е задължена да го обсъжда и да се произнася по него. Независимо от това следва да се посочи, че дори да се счетат за значими за изхода на конкретното дело, така формулираните въпроси не могат да бъдат подведени под допълнителния критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС разрешеният с въззивното решение и обусловил изхода на конкретното дело правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. С разпоредбата на чл.44 ЗЗД законодателят ясно и точно е предвидил, че правилата относно договорите /сред които попадат чл.17 и чл.26 ЗЗД/ намират съответно приложение към едностранните волеизявления в случаите, когато законът допуска те да пораждат, изменят или прекратяват права и задължения. Записът на заповед е едностранна правна сделка, която по дефиниция от чл.535 ТЗ поражда задължение за издателя да плати определена сума пари на посоченото в текста на документа лице /поемател/ или на негова заповед. Предвид характера му на едностранна правна сделка записът на заповед е подчинен по силата на чл.44 ЗЗД на правилата относно договорите, а до каква степен тези правила следва да се прилагат спрямо него, е въпрос на преценка във всеки конкретен случай. Тази преценка зависи от фактите по делото и от подлежащите на прилагане законови правила, поради което на поставения от касатора въпрос не може да бъде даден еднозначен отговор, който да удовлетвори целта, заложена законодателно в основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и разяснена в т.4 от цитираното тълкувателно решение, а именно – чрез тълкуване на разпоредбата на чл.44 ЗЗД да осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона. Посочените аргументи мотивират съдебния състав на ВКС да приеме, че искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК е неоснователно.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. т. д. № 362/2015 г. на Варненски апелативен съд.
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 1 972.50 лв., изчислено съобразно чл.9, ал.3 вр. с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 235 от 30.07.2015 г., постановено по в. т. д. № 362/2015 г. на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], да заплати на „Р. (България)” ЕАД с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 1 972.50 лв. /хиляда деветстотин седемдесет и два лв. и петдесет ст./ – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 във вр. с ал.3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :