6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№756
София,03.12.2009 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 17.09.2010 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Бобатинов
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Алексиева
Мария Славчева
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 192 /2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Д. И В.”, гр.С. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 184 от 20.10.2009 год., по в.т.д.№ 283 / 2009 год., с което е потвърдено решението на Варненския окръжен съд № 112 от 16.03.2009 год., по т.д.№ 229/2006 год. и е отхвърлен като неоснователен предявения от касатора срещу ”М. Х.” АД, гр.С. частичен иск по чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266 ЗЗД за сумата 113 951.88 лв., представляваща неплатено възнаграждение за извършени СМР на обект „Д.” в к.к.” Св.Св. К. и Е.” гр.В. по договор за изработка от 14.12.2001 год. и анекс към него № 1 от 22.04.2002 год.. Със същото решение въззивният съд е изменил първоинстанционния съдебен акт, възлагайки в тежест на касатора и направените от ответника деловодни разноски за двете инстанции в общ размер, след намаляване на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение общо от 23 090 лв. на 10 000 лева., от 14 618 лв..
По делото е постъпила и частна жалба от ”М. Х.” АД, гр. София срещу поставеното от Варненския апелативен съд по реда на чл.192, ал.4 ГПК/ отм./ определение № 581/18.12.2009 год.по в.т.д.№ 283/2009 год., с което е оставена без уважение молбата на настоящия частен жалбоподател за изменение на въззивното решение в частта му, относно деловодните разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон- чл.365 ЗЗД, чл.266, ал.1 ЗЗД и на съществените процесуални правила, поради което и на осн. чл.281, т.3 ГПК се иска отмяната му.
Във вр. с присъдения размер деловодни разноски са развити и допълнителни съображения относно неправилното приложение на Наредба № 1/2004 год. за минималните адвокатски възнаграждения.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Касаторът твърди, че съществува противоречие в практиката на съдилищата по разрешените от въззивния съд и обусловили крайния правен резултат по делото специфични за разгледания правен спор въпроси на материалното право, които уточнени от касационната инстанция в съгласие с дадените в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС задължителни за съдилищата в страната разяснения се свеждат до: а./ Възможността подписаният между страните споразумителен протокол от 14. 02. 2003 год., с който е договорен график и начин на разплащане на признатите за безспорно дължими по договор за строителство суми, да бъде възприет за спогодба по см. на чл.365 ЗЗД, уреждаща изцяло отношенията между съконтрахентите, вкл. и за непризнатите от длъжника суми б./ При наличие на съществуващи към момента на сключване на процесното споразумение счетоводни записвания при кредитора за непогасено длъжниково задължение, възможно ли е волята на страните по процесното споразумение да бъде тълкувана като не само за признатите до момента от последния суми, но и за всички, произтичащи от договора за изработка кредиторови вземания.
Като израз на визираното противоречиво разрешаване на така формулираните въпроси са цитирани и приложени: решения на ВКС, ТК: № 985/ 27. 12.2004 год., по т.д.№ 97/2004 год. на ІІ т.о. и № 691/ 14. 11. 2008 год., по т.д.№ 351/2008 год. на ІІ т.о..
Ответната по касационната жалба страна в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК е възразила по основателността на въведените оплаквания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба – редовна и подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна срещу въззивен съдебен акт, който не попада в изключенията по чл.280, ал.2 ГПК е процесуално допустима.
За да потвърди първоинстанционното решение по предявения от касатора, като ищец, иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266 ЗЗД Варненският апелативен съд е споделил изцяло, като основани на закона и доказателствения материал по делото изводите на Варненския окръжен съд относно предметния обхват на сключения между страните договор за спогодба, обективирана в подписания от същите споразумителен протокол с дата – 14. 02. 2003 год..
Позовавайки се на установената от законодателя с нормата на чл.365 ЗЗД правна характеристика на спогодбата, на договор на общ основание въззивният съд в съответствие със законовото правило на чл.20 ЗЗД е извършил тълкуване на отделните и клаузи относими към обема на приетите за извършени СМР и определените им от съконтрахентите стойности, като въз основа на същото е приел, че действителната обща воля на страните, формирана след взаимно направените отстъпки е цялото дължимо на изпълнителя възнаграждение да е в определения в споразумителния протокол размер.
Обстоятелството, че в този му размер вземането на ищеца, като кредитор е погасен чрез плащане от възложителя, според изложеното в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, изключва наличието на съществуващ в полза на ищеца остатък от същото, произтичащ от неизпълнено договорно задължение на ответника за заплащане на различен от възприетия със спогодбата размер възнаграждение за извършените на процесния обект непризнати от последния СМР по сключения договор за изработка.
При обосноваване на крайния си правен извод за недължимост на претендираните суми решаващият съд се е позовал на произтичащите от всяка спогодба установително и преобразуващо действие спрямо съществуващите до сключването и правоотношения между страните.
Следователно от мотивите на обжалваното решение следва, че поставените от касатора материалноправни въпроси, като включващи се в предмета на спора и обусловили крайния правен резултат по делото, попадат в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, с което главната предпоставка за допускане на касационно обжалване е доказана.
Неоснователно, обаче, е позоваването на основанието по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
В съответствие с посоченото и приложено към изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решение № 985 от 27.12.2004 год., по т.д.№ 97/2004 год. на ІІ-ро т.о. на ВКС, според което по своята правна същност споразумението представлява договор за спогодба по чл.365 ЗЗД, който като всеки друг договор има силата на закон за съконтрахентите, въззивния съд е разрешил релевираните от касатора въпроси относно предметния обхват на подписания между страните споразумителен протокол, приемайки, че съществуващите извън същия счетоводни записвания при ищеца, като кредитор са ирелевантни, щом не са изрично отразени като остатък от дълга на длъжника..
Или аргументирайки по този начин възприетото в случая разрешение относно размера на дължимото на ищеца, като изпълнител по договор за изработка/ строителство/ общо възнаграждение с произтичащото от всяка спогодба не само установително, но и преобразуващо действие по отношение на съществуващите до подписването и правоотношения между страните, въззивният съд е съобразил изцяло практиката на съдилищата по приложението на чл.365 ЗЗД, обективирана и в горепосочения съдебен акт, на който се е позовал.
Що се касае до визираното решение № 691/2008 год., по т.д.№ 351/ 2008 год. на ВКС,ІІ –ро т.о., то обстоятелството, че същото е постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК само по себе си е достатъчно, за да бъде отречено твърдяното противоречие по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК- арг. от т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Дори и да се възприеме, че в случая се касае до неточно дадена от страната квалификация на приложимия селективен критерий, то не е налице противоречие и по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обусловено от различното разрешение на въпросите, свързани с приложението на чл.365 ЗЗД и на чл.20 ЗЗД в съпоставяните съдебни акта.
Именно в съответствие с изразеното разбиране на ВКС относно правната характеристика на сключената под формата на споразумение спогодба между страните и приложимостта на общото правило на чл.20 ЗЗД при неяснота в предметния обхват на същата, въззивният съд , позовавайки се на противоречивост в употребените термини, е изградил крайния си правен извод за недължимост на претендираните от касатора, като ищец, суми, въз основа на извършено тълкуване на относимите към дължимия обем СМР и тяхната стойност, клаузи, договорени от съконтрахентите.
Следователно съществуващото различие в крайния правен резултат в случая е обусловено не от противоречие в практиката на съдилищата, респ. с практиката на ВКС по приложение на чл.20 ЗЗД и чл.365 ЗЗД, обуславящо приложение на основанието по т.1, съответно по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК , но от различните факти и обстоятелства по делата.
Що се касае до правилността на изводите на въззивния съд, обусловени от приложението на материалния закон и тяхната обоснованост, то те като относими към основанията по чл.281, т.3 ГПК не подлежат на обсъждане в настоящето производство по селекция на касационните жалби въз основа на формални и изчерпателно установени от законодателя процесуални предпоставки.
С оглед гореизложеното касационната жалба не следва да бъде допусната до разглеждането и по същество.
ІІ. По частната жалба на ”М. Х.” АД:
Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК от надлежна страна, срещу подлежащ, съгласно чл.248, ал.3, изр.2 ГПК на инстанционен контрол пред ВКС въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
Правилно въззивната инстанция е счела, че доколкото съдебното решение на въззивния съд, предмет на касационната жалба на ДП ”С. И В.”, гр.С., в частта, с която по искане на въззивника са намалени присъдените на ”М. Х.” АД от първоинстанционния съд деловодни разноски представлява произнасяне по нарочна частна жалба на противната страна, то възраженията на молителя за неправилно приложение на процесуалния закон – чл.64, ал.4 ГПК/ отм./ при определяне материалния интерес и сложността на спора могат да бъдат релевирани единствено по реда на чл.248, ал.3, изр.2 ГПК, но не и с молба, основана на чл.192, ал.4 ГПК/ отм./, поради което извън правомощията на решаващия съд е да се произнесе по същество на така наведените от страната оплаквания.
Що се касае до направените и претендирани от ”М. Х.” АД деловодни разноски за въззивното производство, то процесуално законосъобразно е разбирането на Варненския апелативен съд, че доколкото въведеното твърдение от молителя на ”М. Х.” АД е за фактически пропуск от страна на въззивната инстанция, молбата, основана на чл.192, ал.4 ГПК/ отм./ в тази и част е допустима и следва да бъде разгледана.
Обстоятелството, че представеното пълномощно в полза на процесуалния представител на настоящия частен жалбоподател удостоверява учредена представителна власт до окончателното приключване на спора, който факт е взет предвид от въззивния съд при приложение на процесуалното правило на чл.64, ал.4 ГПК/ отм./, правилно е възприет с обжалваното определение за изключващ възможността за повторно присъждане на направените за възнаграждението на адв.М. Р. деловодни разноски в размер на заплатения общ хонорар на последния, поради което законосъобразно същата е оставена без уважение.
Водим от гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 184 от 20.10.2009 год., по в.т.д.№ 283 / 2009 год., по касационната жалба на Д. И В.”, гр.С. с вх. № 5289 /01.12.2009 год..
ПОТВЪРЖДАВА определение № 581/18.12.2009 год., по в.т.д.№ 283/2009 год. на Варненския апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: