1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 756
гр.София, 04.06.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести май през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ОЛГА КЕРЕЛСКА
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 3087 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по жалба на П. г. по с. с. /П./ „Ц.Й.“ – [населено място], представлявана от адв.Л.С., срещу Решение №107/10.03.2014г., постановено по възз.гр.д.№124/2014г. на Окръжен съд – Пазарджик, с което е отменено Решение №101/18.02.2013г. по гр.д.№5296/2012г. на РС-Пазарджик и са уважени предявените от З. Г.Н. обективно съединени искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ.
В жалбата се сочи, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен, необоснован и постановен при съществено нарушение на процесуалните правила – основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК.
В изложението на основанията за касационно обжалване са релевирани доводи за допускане на касационния контрол в хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК по следните /уточнени от състава на ВКС, съгласно т.1 от ТР №1/2009г. ОСГТК/ въпроси: 1/ За правомощията на въззивната инстанция да приложи императивна правна норма, когато във въззивната жалба липсва подобно оплакване, или то се извежда от твърдения на страната, направени за първи път пред въззивния съд и преклудирани за разглеждане, съгласно правилото на чл.266 ал.1 ГПК; 2/Валидна ли е клауза със срок за изпитване, уговорен в полза на работодателя, по чл.70 ал.1 КТ към трудов договор, сключен с трудоустроен работник по реда на чл.314 КТ за длъжност, определена за заемане от трудоустроено лице.
В изложението се сочи, че касационното обжалване следва да се допусне и по въпроса, по който е допуснат касационен контрол при предишното разглеждане на делото от ВКС, тъй като по него „липсва същинско произнасяне на касационната инстанция“.
Ответната страна по жалбата в писмения си отговор поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което е допустима.
За да уважи предявените от З. Н. искове по чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 КТ, въззивният съд, съобразявайки се със задължителните указания на ВКС в отменителното му решение, е приел, че уволнението на ищцата на осн.чл.71 ал.1 КТ е незаконно, тъй като е недопустимо при сключване на трудов договор с трудоустроен работник за длъжност, определена за заемане от такова лице, да се включва клауза за срок за изпитване. В тази връзка се е позовал на задължителна съдебна практика на ВКС. С оглед целта на специалната закрила по чл.314 КТ – трудовото правоотношение с работника да се запази за подходящата за него работа – съдът е приел, че това изключва възможността годността на работника да се проверява със срок за изпитване. Произнасянето си в тази насока, без съответни оплаквания във въззивната жалба, съдът е аргументирал с приложението на императивни правни норми, създадени да осигурят специалната закрила на определена категория работници с намалена трудоспособност. На следващо място съдът е посочил, че ищцата, която преди това е работила по безсрочен трудов договор на длъжност „чистач/хигиенист“, се е съгласила да подпише новия трудов договор /с включената в него клауза за срок на изпитване в полза на работодателя/ за длъжността „работник – озеленител“, мотивирана от посоченото в поканата от 13.09.2012г., че предстоят съкращения на щата, а предлаганото ново място е определено за „заемане от трудоустроени“. Съдът е счел, че предприетите от работодателя действия сочат на недобросъвестно упражняване на права /чл.8 КТ/, тъй като целта на ответника е била повторно да прекрати трудовия договор с ищцата, заобикаляйки специалната закрила по чл.333 КТ, с която се ползва работничката. Превратното упражняване на права е мотивирано и със знанието на работодателя, че предлага на работник, страдащ от заболяване и с определена намалена работоспособност /70% съгласно ЕР на ТЕЛК/ да заеме длъжност, определена за трудоустроени лица, но „при условията на чл.70 КТ“, поставяйки го по този начин в неравнопоставено и по-неблагоприятно положение дори и с тези трудоустроени лица, за които няма такива свободни длъжности.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационния контрол на атакуваното решение на Пазарджишкия окръжен съд.
Съдебният акт и по двата поставени в изложението на касатора въпроси, не противоречи, а съответства на задължителната съдебна практика.
Съгласно даденото в т.1 от ТР№1/2013г. на ОСГТК на ВКС разрешение, при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Разпоредбата на чл. 5 ГПК, вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му, следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Основна функция на съда е да осигури прилагането на закона, като тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. В случая, въззивната инстанция се е съобразила както със задължителната съдебна практика, така и със задължителните указания на ВКС, дадени при първото касационно разглеждане на делото. В съгласие с тях е приетото, че е недопустима, респ. недействителна уговорка за срок за изпитване по чл.70 ал.1 КТ, уговорена с трудоустроено лице за заемане на длъжност при условията на чл.314 и чл.317 КТ, тъй като подобна клауза влиза в противоречие с целта на специалната закрила, уредена с императивни правни норми, с която се ползват лицата с намалена трудоспособност, както и с изискването за добросъвестност по чл.8 КТ /в т.см. – Решение №716/27.12.2010г. по гр.д.№253/2010г. III г.о., ВКС/. Произнасянето на въззивната инстанция по въпроса налице ли е недобросъвестно упражняване на права от страна на работодателя /чл.8 КТ/, при сключването на трудовия договор с ищцата за новата длъжност „работник- озеленител“, е в изпълнение както на задължителните указания на ВКС, дадени в отменителното му решение, така и в отговор на твърдението на работничката /заявено в исковата й молба и във въззивната жалба/, че действията на работодателя й са имали за цел единствено създаване на условия за безпрепятствено прекратяване на трудовото й правоотношение.
С оглед на изложеното, не са налице поддържаните основания по чл.280 ал.1 т. и т.3 ГПК за допускане на касационния контрол на въззивното решение. Представените от касатора копия от съдебни решения на състави на ВКС са неотносими за спора, поради което съдът не ги обсъжда.
Ответната страна по касационната жалба, в отговора си е заявила искане по чл.78 ал.3 ГПК, но тъй като не е представила доказателства, то разноски не се дължат.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №107/10.03.2014г., постановено по възз.гр.д.№124/2014г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.