О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ .757
София, 14.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Мария Славчева
ч.т.дело № 3874/2013 година
Производство по чл.274, ал.2 във вр. с чл.248 ГПК.
Образувано е по частна жалба на [фирма] срещу определение № 1353 от 10.062013г. по т.д.№ 191/2013 г.на Пловдивския апелативен съд в частта, с която молбата му за допълване на основание чл.284, ал.1 ГПК на постановеното по реда на чл.630 ГПК въззивно решение е отхвърлена над присъдените му 200 лв. разноски до претендираните такива в размер на 2 000 лв.
В частната жалба срещу въззивното определение в обжалваната му част се поддържа, че е постановено в нарушение на чл.7, ал.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения., които се поддържат и в частната му жалба срещу постановеното от
Ответната страна [фирма] изразява становище за неоснователност на частната жалба.
Ответниците [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] не са изразили становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, като прецени данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима – депозирана е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и срещу подлежащ на обжалване акт.
Разгледана по същество частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение апелативният съд приел за основателно възражението на [фирма] възражение за прекомерност на договореното от молителя адвокатско възнаграждение. В тази връзка са изложени съображения, че като кредитор в производството по чл.625 ТЗ, последният не е подал отговор на трите въззивни жалби срещу първоинстанционното решение в частта относно началната дата на неплатежоспособност на [фирма], като във въззивното производство процесуалният му представител адв.П. е взел участие в единственото проведено съдебно заседание и с оглед само на явяването му е приел, че на молителя следва да се присъди сумата 200 лв., тъй като пълният претендиран размер от 2 000 лв. е прекомерно завишен.
Определението е правилно.
Жалбоподателя поддържа, че разпоредбата на чл.7, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. обвързва адвокатското възнаграждение с определения материален интерес от делото, който в конкретния случай се изразявал в стойността на вземането му към длъжника. Доводът е правно несъстоятелен. Тълкуването й налага извода, че препращането към методиката по ал.2 на чл.7 се отнася до втората фаза на развитие на делото – по предявяване на вземания и одобряване на списъците, едва в която инвидидуалните вземания на кредиторите получават защита. В първата му фаза предмет на делото не е отделно вземане, а финансовото състояние на длъжника, до което се разпростират обективните предели на силата на пресъдено нещо.
По изложените съображения настоящият състав намира, че обжалваното определение като съобразено със закона следва да бъде потвърдено.
Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1353 от 10.06.2013г. по т.д.№ 191/2013 г.на Пловдивския апелативен съд в обжалваната му част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: