О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 757
София, 22.12.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.10.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 529 /2014 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2101 /14.11.2013 год., по в.т.д.№ 3927/2012 год., с което е потвърдено решението на Софийски градски съд № 1268 от 10. 07.2012 год., по гр.д. № 615/2011 год. за отхвърляне на предявените от настоящия касатор, като ищец, срещу [фирма], [населено място] обективно кумулативно съединени искове: по чл.208, ал.1 КЗ , във вр. с чл.211 КЗ за сумата 31058.92 лв., представляваща застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Б. Бонус Каско” за понесени имуществени вреди от настъпило на 21. 02.2008 год. ПТП, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 18.02.2011 год. до окончателното и изплащане и по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 6008.98 лв., обезщетение за забава за периода 08. 05. 2008 год. – 18.02.2011 год..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че щом ищецът не е страна по застрахователния договор, то той не би могъл да е носител и на правото на обезщетение по същия, позовавайки се на изрично извършено от застрахования прехвърляне на вземането за обезщетение, факт несъобразен от въззивният съд.
В изложение на основанията за достъп до касационен контрол жалбоподателят се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, които общо се свеждат до възможността въззивният съд да постанови правилно решение в съответствие с материалния закон: 1.”Ако пренебрегне нормите на закона относно формата и действителността на цесията?”; 2. „Ако пренебрегне правилото на чл. 99, ал.4 ЗЗД относно обстоятелството от кой момент прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника и третите лица?”; 3. „Ако пренебрегне меродавния момент, от който за цесионера възниква правото да претендира изпълнение от длъжника на прехвърленото му от цедента право на вземане и респ. предяви иск за защита на интересите си от свое име?; 4. „ Ако не обсъди правилно приложимите норми, регулиращи конкретните отношения, възникващи въз основа на сключения застрахователен договор между застрахования и застрахователя от една страна и прехвърлянето от застрахования на правото си на вземане по застрахователния договор на друго лице?”.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразил по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Алтернативно е изразено и несъгласие с въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът не е страна по сключения между ТД [фирма] и ответното застрахователно дружество застрахователен договор за застраховка „Б. Бонус Каско”, клауза „Всички рискове”, обективиран в застрахователна полица № 50096802-0430/ 05. 07.2007 год., поради което независимо от безспорно възникналото в срока на действие на същия застрахователно събитие, той не се явява носител на правото на обезщетение, за което да бъде ангажирана договорната отговорност на застрахователя по реда на чл.208, ал.1 КЗ. Позовавайки се на принципите на диспозитивното начало и на равенството на страните в гражданското съдопроизводство решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че доколкото нито в исковата молба, нито в хода на делото пред първоинстанционния съд са въведени твърдения, че предявените с исковата молба права са на застрахования лизингодател, с който ищецът, като лизингополучател, е сключил договор за лизинг за процесния лек автомобил и са му прехвърлени по силата на договор за цесия, то заявяването им едва във въззивното производство е недопустимо, предвид настъпилата по силата на чл.133 ГПК преклузия, поради което същите не подлежат на обсъждане и не могат да обосноват различен от изградения от СГС правен извод за отсъствие на надлежна материалноправна легитимация на ищеца. Изложени са съображения, че вмененото по силата на чл.145, ал.2 ГПК служебно задължение на съда, на което ищецът, като въззивник, се позовава се свежда до даване на указания на страните относно доказателствата, които следва да сочат, но само за твърдяните от тях факти и то ако те са релевантни за съществуването и/или отричането на спорното право, но не и до указване на самите факти, относими към въведеното спорно право, които последните не твърдят, както е в разглеждания случай, нито кои са изгодните за тях фактически твърдения.
Следователно съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт позволяват да се приеме, че поставените от касатора въпроси не попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК – обща основна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос, по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този , който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правните, а не фактически, изводи на съда по конкретното дело.В случая, при липсата на въведено с исковата молба твърдение, че предявените с иска по чл.208, ал.1 КЗ права са на лизингодателя, прехвърлени на ищеца, като лизингополучател, по силата на договор за цесия, вкл. и след изричния доклад по делото на първостепенния съд , с който на последния е указано, че следва да установи наличие на действително застрахователно правоотношение между него и ответника, поставените от касатора правни въпроси, в известен смисъл непрецизно формулирани, дори и да са важни са ирелевантни за постановения краен правен резултат по делото, предвид необсъждането им от въззивния съд поради произтичащата от чл.133 ГПК преклузия.
Отделен е въпросът, че така формулирани тези въпроси всъщност касаят правилността на изградените от въззивния съд фактически и правни изводи, която касаторът оспорва, но които с оглед характера на производството по чл.288 ГПК не могат да бъдат обсъждани при селектиране на касационните жалби.
Отсъствието на общата главна предпоставка за достъп до касационен контрол, според т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, само по себе си е достатъчно, за да бъде отречена и основателността на искането за разглеждане касационната жалба по същество.
Затова само за прецизност следва да се посочи, че приложението на критерия за селекция по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, според задължителните разяснения в т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, не се свързва с необходимостта от създаване на „адекватна, логична и правно обоснована съдебна практика, която да е от съществено значение за точното прилагане на закона от компетентните съдилища, нито с „широтата на кръга обществени отношения”, които конкретната законова норма регулира, а с нуждата от корективно тълкуване на същата, когато тя е неясна или вътрешно противоречива или по приложението на която било липсва съдебна практика, било формираната практика на съдилищата, макар и да е непротиворечива, създадена при други обществено- икономически отношения, следва да бъде осъвременена.
В случая нито нормата на чл.208, ал.1 КЗ е неясна, нито е налице обществена и правна необходимост от промяна на създадената по приложението и съдебна практика, вкл. касаеща материалноправно легитимираните да предявят иск за заплащане на застрахователно обезщетение лица, поради което селективното основание по т.3 на чл. 280, ал.1 ГПК не е и доказано.
Ответникът не е претендирал деловодни разноски, поради което при този изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 във вр. с ал.1 ГПК съставът на ВКС,ТК не се произнася по отговорността за същите
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2101 /14.11.2013 год., по в.т.д.№ 3927/2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: