О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
София, 14.10.2013 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБКА ИЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 1102 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [община] чрез адвокат И. П. срещу решение № 1545/22.10.2012 г. на Пловдивски окръжен съд /ПОС/ по гр.д. № 2270/2012 г.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност и необоснованост, а като основания за допускане на касационно обжалване се визират основанията по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
Ответникът – [фирма] оспорва допускането на касационната жалба и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
Пред Карловски районен съд /КРС/ е предявен установителен иск по чл.422 ГПК от [фирма] – [населено място] срещу [община] за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца по издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 1470/2011 г. на КРС сумата от 18353.58 лв. – главница и 1599.24 лв. – мораторна лихва. Исковете са уважени от КРС съответно за 18344.23 лв. – главница и 1599.24 лв. – мораторна лихва за посочен период от време със законните последици, като искът за главницата е отхвърлен за разликата до предявения размер. По жалба на [община] решението на КРС в уважителната му част е потвърдено от ПОС. ПОС е приел, че между страните е сключен договор за доставка на канцеларски материали от 16.05.2009 г. след изпълнение изискванията на наредбата за възлагане на малки обществени поръчки. Уговорени са цени и начин на плащане в приложение към договора. Ищецът е доставил на общината заявената стока, която е приета с подписани приемателно-предавателни протоколи от общината. С оглед наличието на тези протоколи ПОС е приел, че общината е получила и приела заявените канцеларски материали без възражение, поради което са неоснователни възраженията на общината едва в исковия процес за липса на представени сертификати за качество и произход – общината е приела доставката на съответните материали, осчетоводила е издадените фактури, в извънсъдебна кореспонденция с ищеца е извършила насрещна проверка за осчетоводените при него фактури с предложени корекции към тях, при което и съгласно разпоредбата на чл.193 ал.2 ЗЗД продавачът не отговаря за недостатъци, известни на купувача при продажбата. Изводите си ПОС е направил с оглед представените по делото фактури, приемателно-предавателни протоколи, заключение на ССИ и показания на разпитани свидетели, за което са изложени подробни съображения, както и съображения, споделящи правните изводи на първоинстанционния съд при изложени и собствени изводи на въззивния съд.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата, като значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи на съда досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус.
В настоящия случай касаторът формулира следните въпроси:
1. Кои са съществените въпроси от материалноправен и процесуалноправен характер, свързани с предпоставките на иска по чл.79 ЗЗД? За този въпрос касаторът твърди, че ПОС се е произнесъл в противоречие с практика на ВКС, според която правото на обезщетение по чл.79 ал.1 ЗЗД принадлежи на изправната страна – р. № 109/27.07.2004 г. по гр.д. № 1425/2003 г. на ВКС и р. № 179/28.05.2004 г. по гр.д. № 1466/2003 г. на ВКС. Така поставеният въпрос е общотеоретичен и не съответства на основанието на предявения установителен иск, както и на дадената от съда квалификация на същия. Претендирано е установяване на дължима цена по доставена стока, докато р. № 109 е относимо към обезщетение за пропуснати ползи по прекратен наемен договор, а р. № 179 – към обезщетение за неизпълнение на договорно задължение. В този смисъл приложената съдебна практика не мотивира наличие на допълнителен критерий за селекция по чл.280 ал.1 т.2 ГПК /двете решения са постановени по реда на ГПК /отм./ – т.3 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
2. Като въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото касаторът визира началната дата на изчислената лихва за забава по издадените фактури и дали тази начална дата съставлява покана по смисъла на чл.84 ал.2 ЗЗД? Така формулираният въпрос е във връзка с решението по спора, но касаторът не е правил възражения в тази насока нито пред първоинстанционния, нито пред въззивния съд, поради което доводите му по този въпрос, релевирени за първи път пред ВКС, са недопустими – присъдената лихва е изчислена съобразно посочените в договора срокове за плащане, което е изрично посочено от вещото лице в основното му заключение, неоспорено от страните и възприето от съда. Независимо от това следва да се посочи, че лисва и допълнителен критерий за селекция – касаторът не излага съображения за наличие на някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.3 ГПК /т.4 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на ПОС.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът – [община] следва да заплати на ответника по жалбата – [фирма] направените и поискани разноски за настоящата инстанция в размер на 1100 лв. адвокатски хонорар.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1545/22.10.2012 г. на Пловдивски окръжен съд по гр.д. № 2270/2012 г.
ОСЪЖДА [община] със седалище и адрес на управление в [населено място] [улица] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] [улица] сумата 1100 лв. /хиляда и сто лева/ – адвокатски хонорар.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.