О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 758
гр.София, 21.11.2016 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Александър Цонев
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 61139 по описа за 2016 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Р. К. Н. против решение № 322 от 9.12.2015 г., постановено по т.д. № 422 по описа за 2015 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение, с което е потвърдено решение № 277 от 14.04.2015 г. по т.д. № 2005 по описа за 2011 г. на Варненския окръжен съд, Търговска колегия, в частта за признаване за установено, че Р. Н. дължи на [фирма] сумата от 2 328,61 евро, представляваща неизплатена главница по договор за ипотечен кредит от 16.04.2008 г. и сумата от 9 546,84 евро договорна лихва за периода от 31.10.2008 г. до 12.11.2009 г.
Касаторът твърди, че решението на Варненския апелативен съд е неправилно, необосновано и постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване касаторът сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК по следните въпроси:
1. Изискуемо ли е в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 от ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от банката-кредитор по реда на чл.418 от ГПК? Даденият от въззивния съд отговор на този въпрос противоречи на разрешението, формулирано в т.18 на Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК.
2. Може ли договор за учредяване на договорна ипотека да се приравни на договор за банков кредит?
3. Дали нищожен поради липсата на писмена форма и съгласие за сключването му договор за банков кредит може да бъде потвърден с конклудентни действия?
4. Дали нищожен в хипотезата на чл.167 от ЗЗД договор за учредяване на ипотека може да породи последици и може ли да бъде потвърден с действия?
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Варненския апелативен съд, като оспорва жалбата и по същество.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Производството е било образувано по установителни искове на [фирма] срещу касатора Р. Н. за дължимост на суми по заповед за незабавно изпълнение, произтичащи от сключен на 16.04.2008 г. договор за кредит в размер на 97 500 евро. По делото е било доказано възражението на ответницата, че не е подписала договора за кредит и придружаващите го документи. Установено е било обаче, че тя първо е сключила предварителен договор, а след това е закупила на 18.04.2008 г. чрез пълномощник 2/3 идеални части от недвижим имот, върху който на 30.06.2008 г. е учредила ипотека за обезпечаване на вземането на банката по договора за кредит. Нотариалният акт за учредяване на ипотеката е подписан лично от нея пред нотариус, като в него се съдържат съществените клаузи на договора за кредит. Позовавайки се на това обстоятелство, въззивният съд е приел, че ответницата е потвърдила сключения без представителна власт договор за кредит. Счел е, че посредством възпроизвеждането на клаузите на договора за кредит в нотариалния акт за учредяване на ипотека е спазена формата за действителност по чл.430, ал.3 от ТЗ. Възприел е плащането на първата вноска по договора за кредит от страна на ответницата като признание на дълга. Възражението на ответницата за нищожност на договора за ипотека на основание чл.167, ал.3 от ЗЗД -поради факта, че имотът не е бил собственост на учредителя на ипотеката, е счетено за ирелевантно към действителността на договора за кредит.
От тези мотиви на въззивния съд е видно, че вторият въпрос на касатора е продиктуван от превратното им тълкуване. Съдът не е приравнил договора за кредит на договора за ипотека, както твърди посредством този въпрос касаторът. Съображенията на съда са били, че тези два договора могат да се съдържат в един документ, а потвърждаването на първия, който е бил сключен без представителна власт, може да бъде извършено чрез този документ. Ето защо вторият въпрос не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Липсата на доказателства за връчване на общите условия също не води до недействителност на договора за кредит като цяло, а до евентуална частична нищожност на клаузите, с които длъжникът не е бил запознат.
Изводът за неотносимост към спора се отнася и за отговора на третия въпрос на касатора. Съдът не е тълкувал плащането на първата вноска по кредита като конклудентно действие, с което се сключва този договор, а като извънсъдебно признание за съществуването му.
Отговорът на четвъртият въпрос също не е от значение за изхода на делото. Въззивният съд не е приел в противоречие с чл.167, ал.3 от ЗЗД, че договорът за ипотека върху имот, който не е собственост на учредителя, е действителен, може да се сключи с конклудентни действия и поражда действието на такъв вид договор. Въз основа на съдържанието на договора за ипотека този съд е достигнал до извода, че е налице друг действителен договор-за кредит. Ето защо е счел възражението за нищожност на договора за ипотека за ирелевантно към действителността на договора за кредит.
Съдилищата са приели за недоказано по делото, че банката е обявила на длъжника предсрочната изискуемост на кредита преди подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Затова първоинстанционният съд е уважил установителния иск само за онези вноски, чиято изискуемост към момента на подаване на заявлението вече е настъпила. Въззивният съд е потвърдил в тази част решението, позовавайки се на решение № 139 от 5.11.2014 г. по т. д. № 139 от 5.11.2014 г. по т.д. № 57/2012 г. на Първо Т.О. на ТК на ВКС. Според това решение предметът на делото по установителния иск е вземането по представения документ по чл. 417, т. 2 ГПК – извлечение от счетоводните книги, в които се съдържат и данни за неплатените от длъжника погасителни вноски по кредита към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед на изпълнение. В тази хипотеза, когато предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника, искът по чл. 422, ал. 1 ГПК следва да се уважи в размер на изискуемите и неплатени вноски по кредита, отразени в извлечението на счетоводните книги на банката, а за разликата до размера на неплатените, но неизискуеми към момента на подаване на заявлението вноски, в това число за остатъка от кредита – да се отхвърли. Това разрешение не противоречи, а съответства на т.18 на ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС, според която предсрочната изискуемост трябва да се обяви на длъжника, понеже искът е уважен само за тези вноски, чиято изискуемост е настъпила според уговорените падежи. Ето защо по първия въпрос няма противоречие между обжалваното решение и задължителната практика на ВКС, поради което и по този въпрос не може да се допусне касационно обжалване.
При този изход на спора касаторът дължи на ответника по жалбата 920 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 322 от 9.12.2015 г., постановено по т.д. № 422 по описа за 2015 г. на Варненския апелативен съд, Търговско отделение
ОСЪЖДА Р. К. Н.-[ЕГН], да заплати на [фирма]-ЕИК[ЕИК], сумата 920/ деветстотин и двадесет/ лв., представляваща разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: