О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 759
гр. София, 15.11.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври, две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 2457 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ответниците [фирма] и [фирма] срещу решение № 242 от 23. 02. 2018г. по гр. дело № 3118/2017г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 9 състав, с което е потвърдено решение № 1719 от 29. 05. 2017г., постановено по гр. дело № 15727/2014г. на Пловдивски районен съд, с което на основание чл. 135 ЗЗД е обявен за недействителен по отношение на ищеца Д. М. Г. договор за покупко-продажба на недвижими имоти от 03. 05. 2010г., обективиран в нотариален акт № 33, рег. № 1539, н.д. № 32/2010г. по описа на Нотариус С. П., с рег. № 326 към НК, с който [фирма] е продало на [фирма] четири свои недвижими имоти, находящи се в [населено място], [община], обл. Пловдив, два от които поземлени имоти с построените в тях двуетажни еднофамилни жилищни сгради, с идентификатори: 47295.52.36 и 47295.52.36.1, 47295.52.38 и 47295.52.38.1 и останалите два – незастроени поземлени имоти с идентификатори 47295.52.8 и 47295.27.5 по КККР на [населено място], [община], обл. Пловдив.
Касаторите считат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост – основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят атакуваното решение да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено ново решение, с което предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД да бъде отхвърлен като неоснователен.
В представените изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационните жалби касаторите релевират основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1. Кой носи тежестта на доказване в производството по иск по чл. 135 ЗЗД, в случаите когато лицето, с което длъжникът е договарял не попада в кръга на посочените в чл. 135, ал. 2 ЗЗД лица?; 2. Приложима ли е презумпцията на чл.135, ал. 2 ЗЗД за лица, които не са измежду посочените в нормата и може ли тя да се тълкува разширително като приложима и за друга категория лица? и 3.Допустимо ли е съдът да презумира наличието на материалноправната предпоставка по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД – „знание за увреждането“ от обстоятелства /наличие на вписано обстоятелство – обезпечителна възбрана в публичен регистър/ извън изрично предвидените законови хипотези, в които такова знание се предполага? Достатъчно ли е вписването на обезпечителната възбрана за доказване на знанието за увреждането от страна на приобретателя по атакуваната сделка, без да се изследват останалите обстоятелства по делото, имащи отношение към този факт?, за които твърдят, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 61/01. 03. 2016г. по гр.д. № 4578/2015г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 13/19. 02. 2015г. по гр.д.№4606/2014г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 60/20. 04. 2017г. по гр.д. № 3094/2016г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 770/06. 11. 2009г. по гр. д. № 1568/2008г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 716/09. 10. 2009г. по гр. д. № 1745/2008г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 940/08. 01. 2010г. по гр. д. № 1618/2008г. на Трето г.о. на ВКС; решение № 423/29. 11. 2012г. по гр. д. № 1623/2011г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 171/14. 07. 2011г. по гр. д. № 1201/2010г. на Трето г.о. на ВКС; решение № 423/29.11.2012г. по гр. д. № 1623/2011г. на Четвърто г.о. на ВКС и решение № 940/08. 01. 2010г. по гр. д. № 1618/2008г. на Трето г.о. на ВКС.
Касаторите навеждат довод и за наличие на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното решение в частта му досежно разпределението на съдебно – деловодните разноски пред двете съдебни инстанции на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, доколкото първоинстанционният съд е осъдил двамата ответници да заплатят на ищеца разноските при условията на солидарност, а въззивният съд – при условията на разделна отговорност.
Ответникът по касационната жалба /ищец в производството/ – Д. М. Г., не подава писмен отговор в законния едномесечен срок. В депозирано на 26. 09. 2018г. писмено становище поддържа отсъствие на предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира и присъждане на направените в касационното производство съдебни разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационните жалби на ответниците са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 135 ЗЗД с цена над 5 000 лв., но не са налице общото и допълнително основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
По предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД въззивният съд е приел за установено, че ищецът е кредитор на ответника [фирма], с установено със сила на пресъдено нещо по търг. дело № 54/2010г. на Пловдивски окръжен съд парично вземане по чл. 92 ЗЗД /мораторна неустойка за период: 21. 12. 2008г. – 09. 04. 2009г. за неизпълнени задължения за извършване на СМР и снабдяване с разрешение за ползване на сграда по ненаименуван договор с елементи на договор за продажба и договор за изпълнение на довършителни работи в закупени дворно място и двуетажна къща на груб строеж в [населено място], [община], обл. Пловдив /, в размер на 32 000 евро, като вземането по чл. 92 ЗЗД е възникнало и предявено с нотариална покана на длъжника /14. 04. 2009г./, а и с искова молба по иска по чл. 92 ЗЗД /27. 01. 2010г./ преди атакуваната процесна разпоредителна сделка от 03. 05. 2010г.. Намерил е и че атакуваната сделка между длъжника и втория ответник – [фирма] на стойност 157 000 лв. /договора за продажба от 03. 05. 2010г. на четири поземлени имоти в [населено място], Пловдивско, два от които, а именно незастроените, възбранени през 2009г. по допуснато обезпечение на бъдещия иск на ищеца за вземането по чл. 92 ЗЗД/ уврежда кредитора – ищец, тъй като намалява имуществото на длъжника му, служещо като общо обезпечение за изпълнение на задълженията му.
Пловдивски окръжен съд е счел за осъществени освен горепосочените елементи от фактическия състав на правото по чл. 135 ЗЗД и субективните елементи: знание на длъжника за увреждането, установено с получаването на нотариалната покана на ищеца за доброволно изпълнение и на преписа от исковата молба по чл. 92 ЗЗД и знание на третото лице – приобретател за увреждането. Посочил е, че при възмездна увреждаща сделка като процесната, кредиторът следва да докаже знанието за увреждане и от страна на приобретателя по атакуваната сделка, т.е. че последният е знаел фактите, пораждащи кредиторовото вземане. Знанието за увреждане на кредиторовия интерес у третото лице – приобретател е извел от факта на вписаната още през 2009г. обезпечителна възбрана върху два от прехвърлените с атакуваната сделка недвижими имоти за обезпечаване на процесното вземане на ищеца по чл. 92 ЗЗД, доколкото вписването в публичния имотен регистър има оповестително значение по отношение на всички трети лица от извършването му, вкл. спрямо купувача по атакуваната продажба, а регистрите на Агенцията по вписванията са публични и в тях се посочва обстоятелството, за което е наложена възбраната, вкл. вида и размера на вземането, за обезпечаване на което е наложена. Непрецизно в мотивите на атакуваното решение въззивният съд е използвал израза, че знанието за увреждане на купувача се „презумира“ с вписаната обезпечителна възбрана, като при тази хипотеза ответниците носят тежестта да докажат, че купувачът не е узнал за наложената възбрана, което не е сторено по делото. Всъщност се касае за неправилно използвани правни термини при правилно вложен в тях смисъл, който е че с наличието на вписана обезпечителна възбрана в имотния регистър с присъщите й правни последици спрямо третите лица, купувачът е бил длъжен при обичайната добросъвестност да узнае за нея при изповядване на атакуваната сделка, т.е. прието е за доказано, с наличните по делото доказателства от носещия тежестта за доказване ищец, знанието на купувача за увреждането, а опровергаването на това обстоятелство е възложено в тежест на ответниците.
Въззивният съд изрично е подчертал, че презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД е неприложима, тъй като по отношение на законните представители, а и на пълномощниците на двамата ответници по атакуваната сделка от 03. 05. 2010г., не са налице посочените в чл. 135, ал. 2 ЗЗД родствени връзки и брачни отношения, а нормата на чл. 135, ал. 2 ЗЗД не може да се тълкува разширително. Намирайки приетите по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка за достатъчни за установяване на знанието на втория ответник [фирма] за увреждането на кредитора с атакуваното разпоредително действие по смисъла на чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, е уважил предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. При горепосочените решаващи правни изводи на второинстанционния съд, поставените от касаторите въпроси не удовлетворяват общото основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Съобразявайки безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, вкл. цитираната от касаторите в касационните жалби, въззивният съд не е приложил към процесното правоотношение презумпцията на чл. 135, ал. 2 ЗЗД, посочвайки че тя не може да се тълкува разширително, а е приложил общото правило за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК. Според последното е възложил в тежест на ищеца да докаже чрез пълно и главно доказване знанието за увреждане у третото лице – приобретател, което в повечето случаи се установява с косвени доказателства, вкл. определена степен на родство, приятелски или търговски взаимоотношения, фактическо съжителство, свързани лица по пор. 1 ДР ТЗ и др., неустановяване на владение върху имота – предмет на атакуваната сделка, неплащане на договорената цена от третото лице – приобретател на длъжника по атакуваната сделка, неплащане на данъци и др., които биха могли да създадат сигурно убеждение у съда, че и двамата ответници са съзнавали, че увреждат ищеца – кредитор при сключване на сделката – предмет на павловия иск /в този смисъл решения по чл. 290 ГПК № 423/29.11.2012г. по гр.д. № 1623/2011г. на Четвърто г.о. на ВКС, № 61/01. 03. 2016г. по гр. д. № 4578/2016г. на Четвърто г.о. на ВКС и № 13/19. 02. 2015г. по гр. д. № 4606/2014г. на Четвърто г.о. на ВКС/. Отчитайки наличието и на други косвени доказателства за знанието за увреждане у купувача, обсъдени от първоинстанционния съд, освен вписването на обезпечителната възбрана върху два от разпоредените имоти: 1/ установения с приетата съдебно – счетоводна експертиза факт, че сумата от атакуваната продажба не е постъпила по сметка на продавача [фирма], макар купувачът да е имал налични 157 000 лв. към датата на продажбата, доколкото твърдението на ответниците за плащане в брой при наличие на законова забрана за разплащане в брой за такава голяма парична сума е нелогично; 2/ обстоятелството, че купувачът не е извършвал друга търговска дейност от регистрирането си до момента на приключване на съдебното дирене, освен закупуването на имотите по процесната атакувана сделка; 3/ фактът на неплащане на данък сгради и такса смет за периода от 2010г. – 2013г. от купувача; 4/ осчетоводяването на заем от 80 300 евро от чуждестранно физическо лице към купувача и 5/ установеното обстоятелство, че пълномощникът на продавача – адв. Б. Д. и сестрата на управителя на купувача са родители на малолетно дете и фактически съжителници, решаващият съд е счел, че в своята съвкупност те са достатъчни за установяване на главния доказателствен факт – знанието за увреждане по чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД.
В контекста на гореизложеното поставените от касаторите въпроси за носената тежест на доказване по иска по чл. 135 ЗЗД при неприложимост на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, за това може ли последната да се тълкува разширително и може ли да се презумира знание за увреждане у третото лице – приобретател единствено от вписването на обезпечителна възбрана върху разпоредените имоти, по никакъв начин не са с обуславящо значение за крайния изход на спора по чл. 135 ЗЗД, доколкото във въззивното решение нито е приложено разширително тълкуване на оборимата презумпция по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, нито е приложена несъществуваща презумпция за знание за увреждането на кредитора от третото лице – купувач по атакуваната сделка. Освен това фактът на знание на купувача по атакуваната продажба за увреждащото й спрямо кредиторовия интерес действие е установен при възложена върху ищеца тежест на доказване с комбинация от множество осъществени косвени факти, само един от които е вписаната обезпечителна възбрана върху част от разпореденото имущество, при което вторият подвъпрос от третия зададен от касаторите въпрос също не е от значение за крайния изход на делото.
Следва да бъде посочено също, че дори да беше осъществено общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, разрешенията на въззивния съд по поставените от касаторите въпроси са изцяло съобразени с безпротиворечивата практика на ВКС по чл. 290 ГПК, цитирана по – горе и посочена в касационните жалби, поради което не е реализирано и релевираното допълнително основание за касационната селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Не е осъществено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК досежно отговорността на ответниците за сторените от ищеца съдебно – деловодни разноски в хипотезата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Обжалваното решение не е очевидно неправилно, защото не са налице квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти – явна необоснованост.
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато.
С оглед изхода на настоящото производство, касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца сумата 2 000 лв., съставляваща хонорар за един адвокат, платен пред касационната инстанция съгласно пълномощно – разписка от 10. 07. 2018г., при условията на разделна отговорност.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 242 от 23. 02. 2018г. по гр. дело № 3118/2017г. на Пловдивски окръжен съд, ГО, 9 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК:[ЕИК], и [фирма], ЕИК:[ЕИК], да заплатят на Д. М. Г., ЕГН: [ЕГН], сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/ – съдебно – деловодни разноски пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: