ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 759
София, 05.07.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито съдебно заседание на трети юли през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ :СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр..дело № 713 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение № 1491/23.11.2016 г, постановено по гр.дело № 861/16 на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 19/2.2.2016 г и решение № 41/10.3.2016 г по гр.дело № 94/15 на районен съд-Д..
С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от [фирма] против В. Н. Д. искове за заплащане на сумата 1404 лв, представляваща причинени вреди и останала дължима към 14.8.2002 г след погасяване на сумата 945 лв, по издаден изпълнителен лист, равняваща се на стойността на противозаконно отнети движими вещи-30 бр. столове „Г.“ на стойност 1269 лв и апарат за наливно вино на стойност 1080 лв, както и сумата 13 574 лв, представляваща лихва за забава за периода 25.4.1991 г до 14.8.2002 г върху главницата от 2349 лв, както и сумата 2 122, 93 лв, представляваща лихва за забава за периода 14.8.2002 г до 4.3.2015 г върху главницата от 1 404 лв.
В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.Иска се допускането му до касационно обжалване, отмяната му и постановяване на друго, с което предявените искове бъдат уважени изцяло, ведно със следващите се от това законни последици.
Ответникът по касационната жалба оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран по делото.Счита, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с присъда от 20.11.1996 г по нохд № 889/96 г на Варненски районен съд и прието, че на 25.4.1991 г в [населено място], В. П. С. самоволно, не по установения в закона ред е осъществил свое оспорвано от Вл.Д., Р.Д., Н.Н. и Л.А., право на дял от дяловия капитал и част от печалбата на [фирма], поради което му е наложено наказание на основание чл.323 ал.1 НК и чл.54 НК.С решение на Варненски районен съд, 19 състав от 16.8.1999 г, постановено по гр.дело № 4618/98 г на основание чл.108 ЗС В. П. С. е осъден да предаде на [фирма] владението върху следните движими вещи : апарат за наливно вино, произведен през 1989 г на стойност към датата на постановяване на решението-240 нови лева и луксозни столове, тапицирани с никелирана метална част тип „Г.“-30 бр. на обща стойност 705 нови лева.Решението за ревандикация на посочените вещи е оставено в сила с решение на Варненски окръжен съд по гр.дело № 280/2000 г, оставено в сила с решение № 643/15.4.2002 г на ВКС по гр.дело № 809/2001 г.С обжалваното въззивно решение е прието, че по предявения иск с правно основание чл.108 ЗС е постановено решение, с което е признато със сила на присъдено нещо, че описаните вещи са собственост на събирателното дружество и са присвоени неоснователно от ответника.Прието е от представената присъда, че деянието-присвояване е извършено от ответника и че същото е неправомерно.По отношение на всички искови претенции ответникът е противопоставил възражение за погасяването им по давност.Началото на давността при непозволено увреждане е от неговото извършване или от откриване на дееца, на основание чл.114 ал.1 и ал.3 ЗЗД.За периода от датата на увреждането-25.4.1991 г до 14.2.2002 г /издаване на изпълнителния лист/ се дължи лихва върху сумата 945 лв, представляваща равностойност на движими вещи, предмет на решението по чл.108 ЗС.Считано от влизане на решението в сила-15.4.2002 г започва да тече нов пет-годишен давностен срок, който изтича на 15.4.2007 г.При предявяване на исковете по чл.45 ЗЗД-4.3.2015 претенциите за главници и лихви са погасени по давност, поради което исковете са отхвърлени като неоснователни.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното :
В изложението по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание на чл.280 ал.1т.3 ГПК.
Формулирани са следните въпроси, свързани с основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
1/Допустимо ли е приложение на общ давностен срок за периода 15.4.02 г до 15.4.07 г, при положение, че този период на основание чл.116 б.“б“ ЗЗД е прекъснат с предявяване на искова молба с дата 13.4.2007 г, касаеща същите движими вещи и страни.
2/Допустимо ли е прилагането на общ давностен срок за движими вещи в атакуваното решение, след възражението, че това противоречи на чл.115 ал.1 ЗЗД, във връзка с директната приложимост на чл.80 изр.2 ЗС.
3/ От прекъсването на давността по чл.117 ал.1 ЗЗД започва да тече нова давност и тя отново ли е по изискванията на чл.80 изр.2 от ЗС.
4/Служебно ли е приложена давността, след като не е съобразена с чл.80 изр.2 ЗС.
5/ Следва ли след като искът е установен по основание-съдът на основание чл.162 ГПК да направи своя преценка, следваща от задължителната сила на възстановената част по иска за ревандикация на основание чл.108 ЗС по гр.дело № 4618/1998 г на В., на което се основава иска.
6/Необходими ли са специални знания в областта на науката, за да се сметнат останалите 80 % от първото и 50 % от второто и искът да остане недоказан.
7/С решение № 1491/16 г, В. отказва съдебно-оценителна експертиза на процесните вещи, с мотив, че това действие е преклудирано.Допустими ли са експертизи на въззивната инстанция, след като съдът не може да се произнесе по чл.162 ГПК.
Посочено е основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и са формулирани следните въпроси :
1/Отказът да се назначи експертиза с мотива, че това действие е преклудирано на първа инстанция, противоречи на практиката на ВКС ТР № 1 от 4.1.01 г–т.10 „допускането на експертиза пред въззивната инстанция може да стане не само по почин на страната, но и служебно от съда.Не само формулирането на задачата, но и назначаването й може да бъде осъществено по преценка на съда и без да има искане от заинтересованата страна.
2/Задължението на съда е било да се произнесе по искането, дори да укаже необходимостта от съответната експертиза, тъй като с оглед установяване на иска по размер, специални знания са необходими.Поради това при новото разглеждане на делото пред въззивния съд възможността на ищеца да ангажира доказателства за доказване на иска по размер да не е преклудирана.-противоречие с решение № 80/22.2.11 г по гр.дело № 941/10 на ВКС, Трето ГО.
По така поставените въпроси, свързани с приложение на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Въпрос № 1 не представлява основание за допускане на касационно обжалване.Същият е свързан с правилността на съдебното решение, с обсъждането на конкретни писмени доказателства и доводи на страните, но не и с предпоставките, обосноваващи достъп до касационен контрол.Още повече касаторът не е изложил каквито и да било твърдения защо намира така формулирания въпрос за такъв, който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
По въпроси 2,3 и 4.
Съгласно разпоредбата на чл.80 ЗС движима вещ се придобива по давност с непрекъснато владение в продължение на 5 години.Който придобие владението на движима вещ чрез престъпление, не може да придобие собствеността й по давност.
С оглед цитираната законова регламентация следва да се приеме, че така поставените три въпроса са неотносими към предмета на разглеждания правен спор, тъй като същите не са обсъждани в мотивите на обжалваното решение, нито са подготвили или обусловили крайния изход на делото.Разпоредбата на чл.80 предвижда невъзможност за придобиване по давност владението на движима вещ, придобита чрез престъпление.В случая съдът нито е приел, че ответникът е придобил движимите вещи, предмет на делото по давност, нито е обсъждал института на придобивната давност по същество.
Следва да се отбележи, че при формулирането на трите въпроса касаторът е извършил недопустимо смешение на двата института на гражданското право –погасителна и придобивна давност. При приложение на института на погасителната давност, уредена в нормите на чл.110 и сл. от ЗЗД е предвидено, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок.Според правилата на този институт след изтичане на посочения в закона давностен срок се погасява правото на иск на ищеца, а не субективното материално право.Последното може да продължи да съществува и след изтичане на давностния срок на погасяване подлежи единствено възможността кредиторът на вземането да го предяви по съдебен ред и да го удовлетвори със средствата на държавната принуда.Придобивната давност от своя страна е уредена в разпоредбите на чл. 77 и следващите от ЗС и касае възможността да бъде придобита собствеността на една вещ чрез законоустановените способи-по давност, чрез правна сделка и по други начини, установени в закона.Придобивната давност не е обсъждана от съда, тъй като ищецът не е навел твърдения за придобиване на вещите по давност, а е недопустимо да те подържа придобиване по давност на левовата равностойност на движими вещи.Тези съществени различия между посочените два института идват да покажат, че въпроси №№ 2 ,3 и 4 нямат общо с разглеждания казус и не могат да обосноват достъп до касационен контрол.
Въпроси 5, 6 и 7 също нямат отношение към настоящия спор, тъй като исковете са отхвърлени като погасени по давност, а не като недоказани.Поради това въпросите свързани със задължението на съда да назначи съдебно-икономическа експертиза за установяване размера на исковете, доколкото касаторът подържа, че са установени по своето основание не са обусловили крайния изход на спора и решаващите мотиви на съда.
По въпросите, свързани с касационното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Същите касаят допускането и изслушването на съдебно-икономическа експертиза по почин на съда за установяване размера на иска.Въпросите са неотносими.В разглеждания случай съдът е приел исковете за неоснователни като погасени по давност, поради което събиране на доказателства за техния размер е без значение за правния спор.
Следователно не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Предвид изхода на спора и на основание чл.78 ал.1 ГПК касаторът дължи на ответника направените от него разноски в това производство в размер на 550 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Воден от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1491/23.11.2016 г, постановено по гр.дело № 861/16 на Варненски окръжен съд, Гражданско отделение.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на В. Н. Д. на основание чл.78 ал.1 ГПК направените от ответника разноски в това производство в размер на 550 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.