О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76.
София, 17.02.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 04.02.2014 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 2573 /2013 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Министерство на правосъдието на Република България против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 170 от 25.01.2013 год., по в.т.д.№ 1806/ 2012 год., с което е потвърдено решение № 61 от 16.01.2012 год., по т.д.№ 3345/ 2010 год. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от [фирма],гр.София срещу касатора, като ответник, обективно кумулативно съединени искове по чл.266, ал.1 ЗЗД за сумата 223 200 лв., неизплатено възнаграждение по договор за изработка № 93-00-522/ 21.12.2006 год., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 22.12.2010 год. до окончателното и изплащане и по чл.92, ал.1 ЗЗД за сумата 11 160 лв., договорена неустойка за забава, както и за заплащане на направените от ищеца деловодни разноски по делото в размер на 18 344.40 лв., на осн. чл.78, ал.1 ЗЗД.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените съдопроизводствени правила и на закона- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основно касаторът възразява срещу обосноваността и процесуалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че изпълнената от ищеца работа в нейния възложен и с процесния договор пълен обем е приета от възложителя без възражения, тъй като несъобразените препоръки на Експертния съвет, не са част от същия. Несъгласие е изразено и с приетото от решаващия Софийски апелативен съд наличие на елементите от фактическия състав на чл.92, ал.1 ЗЗД, като според подробните доводи въведени от жалбоподателя в обстоятелствената част на касационната жалба, при безспорно установено в хода на делото отсъствие на окончателен протокол за приемане на извършената работа, утвърден съобразно договорения между съконтрахентите ред, не е налице забава от негова страна относно заплащането на договорената втора вноска от дължимото възнаграждение.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано едновременно с всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК по отношение на определените за значими въпроси на материалното право, а именно: 1. „Договорената между страните по договор за изработка форма за приемане на извършената работа, форма за доказване ли е или е форма за валидност?” и 2. „ Дължима ли е последната вноска от цената по договор за изработка, при неприета от възложителя работа?”. Селективните критерии по т.2 и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК се поддържат по отношение на първия от формулираните въпроси, а по отношение на втория е въведено селективното основание по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК.
Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е цитирано решение № 34 от 22.02.2010 год., по т.д.№ 588/2009 год. на І т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК, а с практиката на съдилищата – решение № 586 от 03.11.2008 год., по т.д.№ 282/2008 год. на І т.о. на ВКС и решение № 230 от 25.02.2000 год., по гр.д.№ 1286/99 год. на ВКС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, позовавайки се на отсъствие на формулиран от касатора правен въпрос, който да е обуславящ за решаващите правни изводи на въззивния съд и алтернативно по основателността на въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежно легитимирана страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл. 280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване, по следните съображения:
Създадената с действащия ГПК уредба на касационното производство като факултативно, се предпоставя от произнасяне на въззивния съд по конкретен въпрос на материалното или процесуално право, свързан с приложението на конкретна законова разпоредба, от който зависи изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19. 02.2010 год. на ОСГТК на ВКС материалноправен или процесуалноправен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез въведените от ищеца основание и петитум на иска и е обусловил правните, а не фактически, изводи на съда по конкретното дело, имащи значение за постановения краен правен резултат.
Следователно в производството по чл.288 ГПК ВКС извършва преценката за допускане на касационното обжалване само въз основа на изложените от касатора критерии – основен и допълнителни, предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, формулирането на които е възложено от законодателя в изключителна тежест на последния и които по съображения черпени от диспозитивното начало и равенството на страните в гражданския процес не могат да бъдат изведени от състава на касационната инстанция нито от касационните оплаквания и доводи, нито от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
В случая първият от поставените от касатора правни въпроси е неотносим към предмета на спора, тъй като въобще не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, поради което не обосновава наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Видно от отговора на исковата молба и обстоятелствената част на въззивната жалба, ответникът по спора – Министерство на правосъдието на РБългария, чрез своя процесуален представител, не е въвел довод за недействителност на сключения между страните, въз основа на проведена открита процедура за възлагане на обществена поръчка, договор за изработка № 93-00-522/ 21.12.2006 год., имащ за предмет разработване и внедряване на технология и софтуер за въвеждане и интеграция на стари данни /история/ по наказателния процес в базите данни на Единната Информационна Система за Противодействие на Престъпността/ /ЕИСПП/, поради неспазване на уговорената форма за приемане на готовия трудов резултат, както в хода на делото пред Софийски градски съд, в рамките на установения в чл.131 ГПК преклузивен срок, така и във въззивното производство по реда на чл. 266, ал.2 и сл. ГПК.
Отделно от изложеното следва да се посочи, че така както същият този въпрос е и общо формулиран, той има своя отговор, относим към всички искове, основани на договор за изработка в правната доктрина, споделящ се изцяло и в трайно установената съдебна практика.
При отсъствие на основната обща предпоставка за достъп до касационен контрол, приложимостта на въведените критерии за селекция не подлежи на разглеждане – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год..
Що се касае до втория от поставените въпроси, то същият, свързан с приетото от въззивния съд наличие на елементите от фактическия състав на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД, е относим към предмета на спора, но доколкото разрешаването му е изцяло в зависимост от конкретната преценка събрания по делото доказателствен материал относно съдържанието на възникналото между страните правоотношение и приетите за установени фактически обстоятелства за обема на възложената работа и нейното приемане от възложителя, се явява от значение единствено за правилността и обосноваността на обжалваното въззивно решение, която е без значение за предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и не може да се преценява в производството по чл.288 ГПК, поради което също не обосновава приложното поле на касационния контрол.
Но дори и да се приеме, че макар и непрецизно формулиран, поставеният от касатора въпрос всъщност е за предпоставките при които възложителят дължи заплащане на уговореното възнаграждение при договор за изработка и за началната дата на изпадането му забава, поради което е правен, а не фактически и има обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд по приложението на чл.266, ал.1 ЗЗД, то недоказано е поддържаното по отношение на същия селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
С цитираното от касатора решение на ІІ т.о. на ВКС, постановено по реда на чл.290 и сл. ГПК по т.д.№ 588/2009 год. е даден отговор на приетите за релевантни за делото въпроси на материалното право – за изискуемостта на конкретна вноска от възнаграждението на изпълнителя при извършена и приета от възложителя работа и за значението за приемане на изработеното на документ, неподписан от надлежно упълномощен представител на една от страните по договор за СМР, като е счетено, че при липса на противопоставяне от страна на търговеца веднага след узнаване на извършеното действие от лице без представителна власт за същия – подписване на процесния протокол, приложение намира законовото правило на чл.301 ТЗ, поради което съставеният без негово лично участие документ го обвързва, както и че по силата на чл.266, ал.1 ЗЗД възнаграждение се дължи за извършена и приета от възложителя работа и след като същият не е доказал, че има неизпълнени или лошо изпълнени СМР, то той дължи уговореното плащане.
Следователно, съобразени задължителните постановки в т.2 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС дават основание да се приеме, че с обжалвания съдебен акт не е разрешен идентичен на поставения в горепосоченото решение на ВКС, ТК правен въпрос, поради което само по себе си това обстоятелство изключва приложимостта на критерия за селекция по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Същевременно, дори ако се счете, че независимо от конкретната формулировка и по двете дела е налице изискуемият се от процесуалния закон – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК идентитет относно значимия и разгледан в двата съдебни акта правен въпрос, доколкото в същността си той се свежда до наличие на предпоставките на чл.266, ал.1, изр.1 ЗЗД, твърдяното от касатора несъответствие със задължителната съдебна практика отсъства. Въпреки специфичните факти и обстоятелства във всяко едно от така съпоставяните дела и ангажираните за установяването им доказателства, които са преценени от съответния решаващ съд, то възприето тълкуване на закона не е различно, тъй като и в двата съдебни акта- на Софийски апелативен съд и на ВКС,ТК е постановено, че възнаграждението по чл. 266, ал.1 ЗЗД се дължи само ако извършената работа е приета от възложителя, комуто при въведено възражение за недължимост на претендираните от изпълнителя суми, поради неточно негово изпълнение, е възложена тежестта да докаже, че има неизпълнение или лошо изпълнение на същата.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, поради което при този изход на делото в касационната инстанция, настоящият съдебен състав не дължи произнасяне по отговорността за същите.
Водим от изложените съображения, състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл.280, ал.1, т.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 170 от 25.01.2013 год., по в.т.д.№ 1806/ 2012 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: