О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
76
София,24.04.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: МАРГАРИТА СОКОЛОВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Генчева ч. гр. д. № 888 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
С. Д. В. и Б. Г. Й. са предявили срещу С. М. С., С. С. С. и М. С. М. евентуално съединени искове по чл.124, ал.1 ГПК. След множество уточнения исковете са следните:
– главен иск: да бъдат признати ищците за собственици общо на 1/2 ид.част от съсобствен УПИ Х.-540,541 с площ от 600 кв.м. / 250/600 ид.части за С. В. и 50/600 ид.части за Б. Й./, ако съдът приеме, че заповедта, с която е образуван този УПИ от имота на ищците №540 с площ от 300 кв.м. и от имота на ответниците № 541 с площ от 300кв. м. е произвела правно действие
– евентуален иск – за установяване право на собственост на ищците върху УПИ Х.-540 с площ от 300 кв. м., при квоти 250/300 ид.части за първата ищца и 50/300 ид.части за втория ищец, в случай, че заповедта за образуване на съсобствения УПИ не е произвела правно действие.
След множество уточнения правният интерес от исковете е обоснован с обстоятелството, че в нотариалния акт № 136/2002 г., с който първата ищца и тримата ответници общо са учредили право на строеж на трето лице върху съсобствения УПИ Х.-540,541, не са определени правата им в този имот и по презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС те са равни, т.е. ищцата е имала 150/600 ид.части от имота, докато в действителност те са били 300/600 ид.части.
С разпореждане от 12.04.2016 г. по гр. д. № 58688/2012 г. на Софийски районен съд, 43 с-в, исковата молба е върната.
С определение № 838/13.01.2017 г. по ч. гр. д. № 12530/2016 г. на Софийски градски съд е потвърдено разпореждането на районния съд за връщане на исковата молба. Изложени са две групи съображения – че въпреки множеството уточнения, исковата молба е останала нередовна поради противоречиви твърдения в нея и че не е обоснован правен интерес от предявените искове, тъй като в самата искова молба не се съдържат твърдения за възникнал спор с ответниците за обема на притежаваните права в УПИ Х.-540,541, а и такъв интерес не може да се извлече от посочения нотариален акт за учредяване на право на строеж.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищците С. Д. В. и Б. Г. Й.. Жалбоподателите поддържат, че са отстранили недостатъците на исковата молба и че предявените искове не са лишени от правен интерес, затова съдът не е имал основание да откаже разглеждането им.
В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от състава на ВКС в съответствие с приетото в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС:
1. Налице ли е правен интерес от оборване в исков процес на презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС, когато частите на съсобствениците в общия имот не са посочени в нотариалния акт.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
2. Налице ли е правен интерес от оборване с исков процес на презумпцията по чл.30, ал.2 ЗС, когато съсобствениците спорят за обема на притежаваните права в общия имот.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното определение и ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС.
3. Може ли правният интерес от оборване с иск на презумпцията по чл.30, ал.2 ГПК да се обоснове със значението, което дяловете в съсобствеността имат с оглед заплащане на данъка за недвижим имот и такса смет върху него, както и за разпределяне на разноските за общия имот.
По този въпрос се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като във връзка с т.2 жалбоподателят сочи решение № 10 от 22.02.1999 г. по гр. д. № 3037/1997 г. на ВКС, IV ГО.
4. Представляват ли процесуални нарушения неясните указания на съда за отстраняване недостатъци на исковата молба, както и пренебрегването на данни по делото.
По този въпрос се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците С. М. С., С. С. С. и М. С. М. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:
Частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е редовна, подадена е в срок, от надлежна страна, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение, с което се потвърждава преграждащо определение на първата инстанция. Не е налице и пречката на чл.274, ал.4 ГПК за разглеждане на жалбата.
Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Първият въпрос отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обуславящ за изхода на правния спор по настоящото дело. По него обаче не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че правен интерес от един иск възниква не само когато материалният закон допуска сезирането на съда с определен тип правен спор, но и когато в конкретния случай действително е възникнал такъв спор. Отнесено към процесното дело това положение означава, че не е достатъчно в нотариалния акт, с който съсобствениците учредяват право на строеж на трето лице, да не е посочен размерът на техните права в имота, за да бъде сезиран съдът с иск за определяне на тези права, но е нужно да има и възникнал спор между съсобствениците по този въпрос. Въззивният съд е действал изцяло в съответствие с установената съдебна практика, като е приел, че при липса на правен спор за размера на притежаваните права в съсобствения УПИ Х.-540,541 няма и правен интерес от предявения иск. Въпросният УПИ включва имот 540, който преди обединението е бил собственост на ищците и имот 541, който е бил собственост на ответниците. Двата имота са с равна площ – по 300 кв.м. или общо 600 кв.м. за целия УПИ. И двете страни по делото притежават нотариални актове за имотите, включени в общия УПИ. Именно тези нотариални актове опровергават презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС и не е нужно да се води съдебен процес, за да се докаже, че към момента на учредяването на правото на строеж върху съсобствения УПИ Х.-540,541 ищцата е била собственик на 1/2 ид.част от него, съответстваща на правата и в имот №540, а не на 1/4 ид.част, колкото би се приело, ако се изхожда от презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС.
Останалите въпроси не са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, затова по тях не може да се допусне касационно обжалване.
Вторият въпрос не съответства на данните по настоящото дело. Този въпрос включва в себе си като предпоставка наличието на правен спор, а в случая по настоящото дело точно тази предпоставка липсва. Ищците са обосновали правния си интерес само с опасенията си, че по презумпцията на чл.30, ал.2 ЗС, изхождайки от нот.акт № 136/2002 г., те имат по-малко права в имота, отколкото са действителните. Не са заявили обаче съществуването на реално оспорване от ответниците на действителните им права, а и такова оспорване не е въведено от самите ответници в отговора на исковата молба. Отделно от това – посоченото от ответниците ТР № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС няма никаква връзка с настоящото дело и не може да обоснове поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Тълкувателното решение разглежда различна хипотеза – на предявен отрицателен установителен иск за собственост. Неговите разрешения не могат механично да се отнесат към настоящия случай.
Третият въпрос също не е обуславящ, защото едва в касационното производство правният интерес от предявените искове се обосновава с трудности при определяне на дължимия данък за недвижим имот и таксата смет върху него, както и за разпределяне на разноските между съсобствениците. Данни за такива затруднения, създавани от общинските органи или от съсобствениците, не са представени, а и не се твърдят в исковата молба и в уточненията и. Освен това – посоченото от жалбоподателите във връзка с този въпрос решение № 10 от 22.02.1999 г. по гр. д. № 3037/1997 г. на ВКС, IV ГО, не разкрива противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Принципната допустимост на иск за определяне обема на притежаваните права в съсобствения имот не изключва обосноваването на правен интерес от подобен иск.
Четвъртият въпрос е свързан с един от решаващите мотиви на въззивния съд за потвърждаване на прекратителното определение на първата инстанция – че исковата молба е останала нередовна, въпреки многобройните указания на съда за отстраняване на недостатъците и. Доколкото обаче има и втори мотив – за липса на правен интерес от предявения иск и доколкото тази пречка не е преодоляна, не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос. Дори да се установят процесуални нарушения на съда във връзка с преценката дали е сезиран с редовна искова молба, няма как да се преодолее другата пречка за разглеждане на предявените искове – липсата на правен интерес.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение №838/13.01.2017 г. по ч. гр. д. № 12530/2016 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: