О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 29.01.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на трети декември през две хиляди и петнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното от съдията К. Недкова т.д. № 398 по описа за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], срещу решение № 263 от 16.10.2014г., постановено по т.д. № 265/2014г. на Варненски апелативен съд, с което изцяло е потвърдено решение № 11 от 28.01.2014г., постановено по т.д. № 136/2013г. на Окръжен съд – Добрич. С последното е отхвърлен, предявеният от [фирма] иск с правно основание чл.170 ЗЗД и предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1 във вр. с чл. 167, ал.3 ЗЗД, срещу [фирма] и [фирма].
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон.
Ответникът по касационната жалба, [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
Ответникът по жалбата, [фирма] не4 представя отговор на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, искът с правно основание чл. 170 ЗЗД за неоснователен, тъй като разпоредбата съдържа специални основания за нищожност на ипотечния акт, като предпоставките за тяхното възникване не са налице в разглеждания случай. Това е така, защото в представения и приет по делото като доказателство нотариален акт № 46, том II, рег. № 1831, дело № 98/2007г. на Служба по вписванията [населено място] за договорна ипотека, е налице яснота относно личността на кредитора, както и относно тази на собственика на имота към момента на учредяване на ипотеката. Посочено е кой е ипотекарният длъжник, описан е недвижимият имот, послужил като обезпечение за задълженията на длъжника, посочен е размерът на обезпеченото вземане, както и размерът на сумата, за която се учредява ипотеката. Прави се разграничение между хипотезите на непосочването в ипотеката на собственика на имота, което би довело до нейната недействителност в на основание чл.170 ЗЗД, и учредяването й от несобственик, при която не е налице непосочване на този елемент от съдържанието на договора. Въззивният съд намира за неоснователен и евентуално предявения иск по чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 167, ал.3 ЗЗД, поради следните съображения: ищецът основава правата си на влязлото в сила съдебно решение № 10 от 12.04.2011г., постановено по гр.д. № 1377/2010г. на Софийски градски съд, с което на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД е прогласена нищожността на сключения между [фирма] и Х. и К.- България” ЕООД договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в Нотариален акт №104, том X.,дело 2639/2005г. на Служба по вписванията [населено място], с който са продадени ипотекираните по – късно по нотариален акт № 46, том II, рег. № 1831, дело № 98/2007г. на Служба по вписванията [населено място] имоти, и нотариалният акт за покупко-продажбата е отменен. По това дело обаче „Обединена българска банка” АД не е била страна, поради което не е обвързана от силата на пресъдено нещо на решението. Вписването на исковата молба по посоченото дело, съгласно разпоредбата на чл.114, б. „а” ЗС, е извършено на 28.07.2010г. след дата на вписване на атакуваната договорна ипотека – 21.02.2007г., като съгласно чл.114, б.„в” ЗС, на ипотекарния кредитор не може да се противопостави придобитото вещно право по решение, постановено по искова молба, вписана след датата на учредяване на ипотеката. Обявената за нищожна сделка не може да рефлектира на учредената преди вписването искова молба ипотека. Нещо повече, въззивният съд е приел, че ипотеката е учредена от действителния собственик на имота към момента на сключването на договора за ипотека, като транслативната сделка /покупко-продажба/, от която произтича правото му на собственост, не е нищожна, поради нарушение на чл.10, ал.3 ЗСТЗ. В тази насока са изложени съображения, че наличието на лицензия, респ. липсата на разрешение за продажба от органа по чл.2, каквото е изискването на чл.10, ал.3 ЗСТЗ, е ирелевантно относно валидността на сключената от и [фирма] покупка на имота, тъй като са налице съществените условия на сделката. Дори да се приеме, че към момента на покупко – продажбата имотът е бил публичен склад за зърно, респ. не е спазено изискването по чл.10, ал.3 ЗСТЗ, това не води до недействителност на договора за покупко – продажба, а влияе само на отнемането на лицензията като публичен склад. Мотивирано е, че в чл.10, ал.3 ЗСТЗ са посочени последствията от неизпълнение на изискването за наличие на разрешение от органа, издал лицензията, за разпореждане с имот – публичен склад, като нарушението на чл.10, ал.3 ЗСТЗ би рефлектирало върху дадената лицензия, обстоятелство ирелевантно за валидността на извършената покупко – продажба. Въпросът за продажба на имот без разрешение от органа към момента на сделката не е специално уреден, но тъй като това представлява нарушение на условията на лицензирането като публичен склад, би следвало да се приложат предвидените в чл.32, ал.1 ЗСТЗ принудителни административни мерки – отнема на лицензията за публичен склад. В подкрепа на това е посочено, че непосредствено след сключването на договора за покупко- продажба е приета и конкретна разпоредба – чл.12, ал.4 ЗСТЗ, за този вид нарушение, според която Н. служба по зърното прилага отнемане на лицензията, когато публичният склад за зърно извършва някое от действията по чл.10, ал.1 без съгласието на органа, който го е лицензирал.
Касаторът в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК твърди, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, който е решаван противоречиво от съдилищата- основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, а именно:„В случай, че е учредена договорна ипотека върху недвижим имот от страна на лице, придобило имота по договор за покупко- продажба, който впоследствие е бил обявен за нищожен с влязло в сила съдебно решение, то прогласената нищожност рефлектира ли върху валидността на учредената ипотека, респ. ипотеката противопоставима ли е на действителния собственик на ипотекирания имот /продавач по прогласения за нищожен договор за покупко -продажба/ ?”.В подкрепа на твърдението си, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК посочва следните съдебни актове, в които твърди, че същият въпрос е разрешен противоречиво спрямо дадения отговор на въпроса в обжалвания акт: решение № 4254 от 11.06.2014г. по гр.д. № 264/2009г. на Софийски градски съд, решение № 753 от 19.12.2013г. по гр.д. № 523/2013г.на Районен съд- Ямбол, решение № 103 от 15.04.2013г. по гр.д. 2443/2010г. на Районен съд- Ловеч.
Настоящият състав на ТК на ВКС намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, поради неосъществяване на общото основание за това по чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е извел крайния изход на спора въз основа на няколко правни аргумента, един от които е, че решението за прогласяване на нищожността на разпоредителната сделка, от която ипотекарният длъжник черпи правото си на собственост, с оглед субективните си предели, не може да бъде противопоставено на банката – ипотекарен кредитор, която не е била страна по делото, като същевременно са изложени аргументи, че не е налице твърдяното противоречие със закона, от което се извежда нищожността. По отношение на тези обуславящи изхода на делото мотиви, че решението по чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД е непротивопоставимо на банката – ипотекарен кредитор и тя е придобила от действителния собственик на имота, липсва формулиран въпрос от касатора, поради което не е налице основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационния контрол. Поставеният от жалбоподателя въпрос изисква приемането на противното на посочените мотиви на въззивния съд, тъй като на практика се поддържа, че прогласената нищожност има действие и спрямо ипотекарния кредитор, като ипотекарният длъжник не е действителния собственик на имота, поради което, въпреки, че въззивната инстанция е обсъдила значението на противопоставимостта на вписванията в Службата по вписванията по отношение на разпоредителната и обезпечителната сделка, този въпрос не се явява самостоятелно обуславящ изхода на спора, доколкото липсва въпрос относно субективните предели на силата на пресъдено нещо на решението по чл.26, ал.1, пр.1-во ЗЗД и за наличието на нищожност, които именно се явяват водеща агрументация в обжалвания акт и по отношение на които липсва въпрос. При липса на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК безпредметно е обсъждането на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.2 ГПк, съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1 / 2009г. на ОСГТК на ВКС.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 263 от 16.10.2014г., постановено по т.д. № 265/2014г. на Апелативен съд – Варна.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.