2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 29.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3593 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на апелативната прокуратура в [населено място], чрез прокурор Поповска, против решение № 1460 от 12 юни 2018 г., постановено по в.гр.д. № 5714/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място] в частта му, с която се потвърждава решение № 184 от 25 юли 2017 г., постановено по гр.д. № 321/2016 г. по описа на окръжния съд в [населено място] за осъждането на прокуратурата на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на В. Г. И., с адрес в [населено място], сумата от 12000 лева обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304б, ал. 1, предл. второ НК, по което е призната за невиновна, ведно със законната лихва, считано от 01.08.2013 г.
В касационната жалба се поддържа, че решението в обжалваната му част е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че въз основа на събраните по делото доказателства са направени погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищцата неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от действията на прокуратурата, а размерът на обезщетението е завишен и несъответен на доказаните реално претърпени такива, на принципа за справедливост, визиран в чл. 52 ЗЗД и на практиката на ВКС по аналогични случаи. Съдът се твърди да не е отчел в необходимата степен разумната продължителност на процесното наказателно дело, повдигнатото срещу ищцата само едно обвинение, изпълняваната най-лека мярка за неотклонение, липсата на протест на оправдателната присъда, липсата на създадени ограничения и затруднения в ежедневния живот на ищцата, липсата на доказателства за настъпване на необичайни по характер или прекомерни по обем и интензивност вреди, извън присъщите за наказателния процес. Оспорено е единственият фактор за влошаването на здравословното състояние на ищцата да е стресът от наказателното преследване, тъй като за съответния период срещу него се е водело и дисциплинарно производство, а и съпругът й бил в чужбина. Сочи се и различието в социално икономическите условия спрямо настоящите, което водело до извод за по-ограничен обем на неимуществени вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси за които се твърди, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответницата В. Г. И., с адрес в [населено място], не представя отговор на касационната жалба.
Въззивният съд взема предвид повдигнатото на ищцата обвинение в извършване на престъпление по чл. 304б, ал. 1, предл. второ НК, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, продължителност на наказателното производство под три години в досъдебна фаза и съдебна фаза на две инстанции, наложената най-лека мярка за неотклонение, бременността и раждането на малко дете в течение на производството. Отречено е твърдението, че поради наложената мярка за неотклонение ищцата не е могла да получи виза и да посети съпруга си, който е постоянно пребиваващ в САЩ. Възприети са изводите на медицинската експертиза, че за усложненията през време на бременността, диабета и последващото ендокринно заболяване водещ е стресът, за който основен фактор са водените срещу ищцата дела. Отчетени са и налични у ищцата няколко успоредно протичащи болестни процеси, чийто отключващ фактор е силен, неовладян и недезактуализиран и до момента психоемоционален дистрес. За неустановено по делото е прието до какви негативни последици е довело отнемането на разрешението за достъп до квалифицирана информация, наличието на накърнено доверие в рамките на групите за бърза гранична намеса. За установени са приети засягането на честта и достойнството, както и самооценката на ищцата, чувството на срам, притеснение и неудобство, узнаването за воденото дело от по-широк кръг от хора в следствие от отразяването в електронна медия. Не е споделено твърдението на прокуратурата, че публикациите в медии не са по нейна вина, след като събитието, сложило начало на медийните публикации, е повдигнатото и поддържано от прокуратурата обвинение.
Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване.
Първият въпрос на прокуратурата е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната практика на ВС в т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. Въззивният съд в процесния случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян от настоящия съдебен състав и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на касатора, съдът е съобразил както разумната продължителност на наказателното производство, така и наличието само на едно, но тежко по смисъла на НК обвинение в извършване на престъпление, наложената най-лека мярка за неотклонение, поддържаното пред две инстанции обвинение. Отчетено е и че ищцата е била предмет на процесуална принуда, като е следвало да съобразява живота си с изискванията на мярката за неотклонение, и същевременно като обстоятелство в обхвата на чл. 52 ЗЗД е отречено да е твърдяната невъзможност именно мярката за неотклонение да е била причина за неполучаването на виза и за невъзможността на ищцата да посети съпруга си в чужбина. Относно влошаването на здравословното състояние на ищцата е кредитирано заключение на медицинска експертиза по делото, като е подчертано, че преди периода на наказателния процес липсват данни за предхождащи заболявания. Съдът също така е съобразил икономическите условия към момента на влизането в сила на оправдателната присъда. Ето защо следва да се приеме, че при определяне на обстоятелствата от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта въззивният съд точно е спазил постановките на цитираното ППВС.
Второто твърдение на прокуратурата е, че част от твърдените от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, за което се поддържа допуснато от въззивния съд противоречие с т. 3 и т. 11 на ТР № 3/2004 г., ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Ако всъщност твърдението е свързано със заболяванията на ищцата, то съдът е мотивирал защо приема влошаването на здравословното й състояние за причинено от воденото срещу нея незаконно наказателно преследване.
На трето място се сочи липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, което според прокуратурата е в противоречие с разясненията, дадени от ВКС в т. 10 от ТР № 1/04.01.2001 г., ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви кои от понесените вреди намира за причинени пряко от незаконното наказателно преследване, както и за кои от твърдените вреди такава връзка не се установява, както се посочи и във връзка с предходния въпрос. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени.
Накрая се поставя проблемът за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице, и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ. Твърди се дадено от въззивния съд разрешение в противоречие с решение № 476 по гр.д. № 3281/2015 г., ІV г.о., решение № 70 по гр.д. № 5257/2015 г., ІV г.о., решение № 236 по гр.д. № 1543/2016 г., ІV г.о. В първото от цитираните решения, за разлика от разглеждания случай, не е установено повдигнатото и поддържано обвинение да е дало отражение върху здравето на ищеца, като оправдаването е от първата инстанция. Във второто решение се съобразява липсата на разгласяване на наказателното производство, без да има твърдения за влошаване на здравословното състояние. В третото решение е била взета най-тежката мярка за неотклонение за много дълъг период от време, но това не е довело до трайни изменения от психична и психологическа гледна точка, и извършеното деяние е морално укоримо. Очевидно сочените решения на ВКС в основните си факти, въз основа на които е изградено заключението за справедливо обезщетяване, са различни от процесния случай. Съответните обстоятелства в различните дела са обосновали извод за различни вреди, търпени от конкретния индивид, подложен на незаконно наказателно преследване, и не се констатира сходство в основните факти, което да обоснове наличието на различна практика на ВКС във връзка с определяне на справедлив размер на обезщетението съобразно критерия на чл. 52 ЗЗД. Така и последният поставен въпрос от прокуратурата не води до допускане на касационното обжалване.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1460 от 12 юни 2018 г., постановено по в.гр.д. № 5714/2017 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: