2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 76
София, 30.01.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 3382 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Я. Н. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. И. И., против решение № 954 от 24 април 2017 г., постановено по в.гр.д. № 4622 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г., с което е потвърдено решение № 4666 от 7 юни 2016 г., постановено по гр.д. № 20664 по описа на Софийския градски съд за 2014 г. в частта, с която К. е осъден да заплати на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от управителя В. А., по иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД сумата от 31708,05 лева, представляваща разходи за извършени подобрения в имот в [населено място], район „В.“, с площ от 975 кв.м., от които 500 кв.м. отдадени под наем по силата на договор от 01.05.2014 г. между страните, с която сума дружеството се е обогатило за сметка на ищеца, ведно със законната лихва върху тази сума от 23 декември 2014 г. до окончателното й изплащане, както и за сумата от 574,22 лева обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за периода 20 октомври 2014 г. – 23 декември 2014 г., както и в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане, предявено от К. за сумата от 4350 лева дължими наемни вноски по договора между страните от 1 май 2014 г. за месеците август, септември и октомври 2014 г.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради необоснованост, нарушение на съдопроизводствените правила и материалния закон – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се, че съгласно договореностите между страните дружеството е трябвало да заплаща наемна цена в размер на 500 лева месечно, по-късно променена на 1450 лева, до трето число на месеца, като наемната цена е дължима след въвеждане в експлоатация на обекта. Сочи се, че съгласно чл. 55 ЗУТ обектът е бил въведен в експлоатация с разрешение за строеж от 18 юли 2014 г., като доводът за приложението на тази норма съдилищата неправилно са отхвърлили. Оспорват се изводите на съда по отношение датата на прекратяване на наемния договор. За недоказано се сочи твърдението, че жалбоподателят е поставил ограда, с която е пречил на ползването на имота, както и че са извършени подобрения. Съдът неправилно не е зачел оспорванията на извършените експертизи, които се основават само на представени фактури. Неправилно съдилищата са игнорирали клаузите на договора, според които наемателят предава имота с трайно изградените в него електрическо захранване, заустване и канализационна мрежа и не се носи отговорност в случай на предсрочно прекратяване на договора по причини, за които наемодателят не отговаря. В приложено към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят въпроси, за които се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (в редакция преди изм. ДВ бр. 86/27.10.2017 г.).
В писмен отговор ответникът [фирма], представлявано от адв. С. Ц., изразява становище за неоснователност на жалбата и поддържа, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
С обжалваното въззивно решение е съобразено, че производството по делото е започнало по иск на [фирма], предявен на основание чл. 59 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД срещу Я. К. за заплащане на стойността на подобрения в имота на ответника в размер на 42878,25 лева, ведно с лихва в размер на 724,39 лева, изразяващи се в изграждане на тръбен водоснабдителен сондаж на стойност 10920 лева по договор с трето лице; изграждане на канализация и ивични основи на автомивка по два договора с [фирма] – от 03.08.2014 г. на стойност 7682 лева и от 12 август 2014 г. на стойност 15531 лева; направа на изходяща линия за обект „автомивка“ на стойност 2490,74 лева по договор от 3 септември 2014 г., подробно описани в исковата молба. Установено е по делото, че на 1 май 2014 г. между ответника като наемодател и ищеца в качество на наемател е сключен договор за наем на 500 кв.м. в югоизточната част на недвижим имот с площ от 975 кв.м. от УПИ в [населено място], като в отдадения под наем терен ще се извършват авто-обслужващи дейности, със срок на действие от 7 години. Наемната цена е определена в размер на 500 лева, а впоследствие на 1450 лева, платима до трето число на текущия месец, като задължението за заплащане на наема възниква от въвеждането на обекта в експлоатация. На 13 октомври 2014 г. на М. К. (майка на ответника) е връчена нотариална покана от ищцовото дружество – наемател с изявление за прекратяване на договора за наем от датата на получаването й поради това, че ответникът пречи на пълноценното ползване на наетия имот чрез поставянето на ограда. Същевременно, с нотариална покана от 8 октомври 2014 г., връчена срещу разписка на 17 октомври 2014 г. на управителя на ищцовото дружество, ответникът К. е отправил изявление за прекратяване на договора за наем. При тези обстоятелства за спорен между страните е счетен въпросът кога е прекратен наемният договор – на 13 октомври 2014 г. или на 8 октомври 2014 г. Посочено е, че въпросът за датата на прекратяването на договора не е от значение за претенцията за подобрения, но е относим към направеното възражение за прихващане с неплатената наемна цена за месеците от август до октомври 2014 г. С оглед приложението на чл. 47, ал. 1 и ал. 5 ГПК, и предвид това, че страните взаимно са отправили изявление за прекратяване на договора съдът е достигнал до извод, че отправената от ответника К. на 8 октомври 2014 г. нотариална покана е получена лично от управителя на [фирма] на 21 октомври 2014 г., поради което договорът следва да се счита прекратен на 13 октомври 2014 г., когато нотариалната покана на дружеството-ищец за прекратяване на договора е връчена на майката на ответника К.. Въз основа на назначена по делото съдебно-техническа експертиза е прието, че ищецът е извършил разходи за строително монтажни работи в размер на 42752,69 лева, а увеличената стойност на последния е 100000 лева, като понастоящем в имота има действаща автомивка. При тези данни, и след обсъждане възраженията на ответника, приложените по делото фактури за извършени строително монтажни работи от трети лица и събрани гласни доказателства, е прието, че искът за главницата е основателен до сумата от 31708,05 лева. Изложени са съображения, че по чл. 59 ЗЗД ищецът има право да получи по-малката от стойността на обедняването – извършените разходи за строителството, и на обогатяването на ответника – увеличената стойност на имота. В случая извършените и платени от ищеца строително монтажни работи под земята са в общ размер на 32008,05 лева, от която сума следва да се приспадне сумата от 300 лева за газова инсталация поради изричното признание на представителя на ищеца, че такава не е изградена. За неоснователно е счетено твърдението на ответника, че при напускане на имота ищецът е изнесъл направения един електрически стълб, табло и въздушен кабел, тъй като по делото не са ангажирани доказателства за това. Неоснователно е и твърдението на жалбоподателя за недоказаност на разходите за строителство на сондажен кладенец, тъй като по проект такъв не се предвиждал – извършените сондажни работи са установени от непротиворечивите и неоспорени показания на свидетелите М. и К..
Възражението за прихващане на ответника К. е прието за неоснователно, тъй като с оглед клаузата на т. 17 от наемния договор задължението за заплащане на наем се поражда след въвеждането на обекта в експлоатация, което условие не се е осъществило. Не е споделен доводът на ответника, че тъй като обектът е преместваем, същият се въвежда в експлоатация с влизане в сила на решението за строеж съобразно нормата на чл. 55 ЗУТ. Според съда, тази разпоредба урежда възможността да се използват временно определени обекти в незастроени поземлени имоти, но това не означава, че същите са въведени в експлоатация.
К. съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване, тъй като не са обуславящи изхода на спора. Освен това касаторът не сочи практика на ВКС, която да обосновава поддържаното от него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
На първо място се пита подлежи ли на въвеждане в експлоатация с отделна заповед или разрешение търговски обект, който е от VI категория (преместваемо съоръжение – открита автомивка), и който съгласно чл. 55 ЗУТ се въвежда в експлоатация с влизане в сила на разрешението за строеж, което видно от представеното от ищеца разрешение за строеж № 44/18.07.2014 г., е влязло в сила на 05.08.2014 г. Въпросът не е поставен с оглед приложението на чл. 55 ЗУТ – нормата определя ли реда, по който съответните обекти се въвеждат в експлоатация, или урежда единствено законова делегация за реда, по който съответните обекти могат да се използват до реализирането на подробния устройствен план, каквото е обусловилото изхода на спора в съответната му част разрешение на въззивния съд. Ето защо следва да се приеме, че поставеният въпрос не е обуславящ.
Вторият въпрос е има ли значение за уважаване на претенция по чл. 59 ЗЗД, коя от страните по договор за наем е прекратила същия и по чия вина е прекратен договорът. Според т. 4 на ППВС № 1/1979 г., неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването – дължи връщането на по-малката сума между обедняването и обогатяването. При иска с правно основание чл. 59 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже своето обедняване (извършените разходи) и обогатяването на ответника (увеличената стойност на имота към датата на извършване на разходите), както и причинната връзка между тях (доколко обедняването и обогатяването произтичат от един общ факт), а в тежест на ответника е да докаже основанието на своето обогатяване, ако твърди, че такова е налице. В случая подобрителят е заявил правото си на обезщетение за това, че е намалил собствената си имуществена сфера за сметка на собственика на вещта, в резултат на подобряването й, като вината не е от елементите, имащи значение за възникването на това право. И този въпрос не е обусловил изхода на спора. Очевидно питането на касатора е насочено към онази част от мотивите на въззивния съд, в която се приема, че при инстанционното разглеждане на делото не е било спорно, че към датата на подаване на исковата молба договорът за наем вече е бил прекратен, а и предвид възможността договорът да бъде едностранно прекратен с депозирането на исковата молба, то прекратяването е настъпило най-късно на датата на завеждане на исковата молба в съда, поради което е счетено, че въпросът за конкретната дата на прекратяване е без значение по отношение претенцията за подобрения, заявена на основание чл. 59 ЗЗД в хипотезата на прекратен наемен договор за заплащане на подобрения, направени по време на действие на договора, а въпросът за датата на прекратяване е относим към направеното възражение за прихващане с неплатената наемна цена за месеците август-октомври. Мотиви за това, че за уважаване на претенция по чл. 59 ЗЗД от значение е коя от страните по договор за наем го е прекратила и чия е вината за прекратяване на договора, не са излагани, поради което въпросът не е обуславящ изхода на спора.
Поставя се въпросът когато в договор за наем (чл. 12 от същия) страните са договорили, че при прекратяването му по вина на наемателя, последният предава имота с трайно изградените в него електрическо захранване и заустване към канализационната мрежа, може ли наемателят да претендира заплащането на тези подобрения. Този въпрос също не е обуславящ. Това е така, защото, от една страна, не е прието процесният договор да е прекратен по вина на наемателя. От друга страна, уговорката между страните не урежда какви са последиците от прекратяване на договора по вина на наемателя – уговорено е, че при прекратяване на договора и при напускане наемателят предава имота с трайно изградените в него електрическо захранване, заустване към канализационната мрежа, т.е. предава се имотът в състоянието, в което е при напускането му с изградените в него електрически и канализационни съоръжения. Противно на твърденията на касатора, не е уговорено, че разноски за съответните съоръжения не се дължат от наемодателя, и не е налице основание да се приложи разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от договора – наемодателят не носи отговорност за пропуснати ползи, неустойки и обезщетения пред наемателя в случай на предсрочно прекратяване на договора поради причина, за която наемодателят не отговаря, тъй като е прието, че прекратяването на договора не е по причина, за която наемателят отговаря.
Накрая се пита длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите си всички събрани по делото доказателства, положителният отговор на който неотклонно се следва в практиката на ВКС. Макар и да липсва конкретизация на обстоятелствата, които, при обсъждането им, биха дали основание на съда да достигне до други крайни изводи по спора (подобна липса сама по себе си е достатъчна, за да се приеме, че не е поставен въпрос по критериите, дадени обвързващо от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК), дори и съдът да може да извлече от съдържанието на общите оплаквания в касационната жалба и изложението към нея на твърдения за неоценени доказателства, е ясно, че всъщност касаторът твърди неправилна преценка, а не липса на такава, на представените по делото доказателства. Правен въпрос обаче в тази връзка не се поставя, както не се поставя и правен въпрос по необходимостта съдът да обсъди в мотивите си всички доводи на страните, въведени с въззивната жалба и отговора към нея.
При този изход на спора е основателно искането на ответното дружество за присъждане на разноски, сторени по договор за правна защита и съдействие, в размер на 2640 лева.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 954 от 24 април 2017 г., постановено по в.гр.д. № 4622 по описа на апелативния съд в [населено място] за 2016 г.
ОСЪЖДА Я. Н. К., [ЕГН], с адрес в [населено място],[жк][жилищен адрес] да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], сумата от 2640,00 (две хиляди шестстотин и четиридесет) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: