1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
С., 13.10.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на четвърти октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 125 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца Н. И. А. чрез процесуален представител адв. Д. М. и ответника Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] чрез Адвокатско дружество „А. Д., Р. Г. и съдружници“ чрез адв. Т. Я. срещу решение № 769 от 16.04.2015г. по гр. дело № 4368/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение от 29.04.2014г. по гр. дело № 5892/2013г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-15 състав в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 7 200 лв. до 27 200 лв. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с постоянната практика на ВКС:
1. Въпросът за задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съгласно правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК е решен в противоречие с решение № 548/06.12.2010г. по гр. д. № 1119/2009г. на ВКС, ГК, III г. о. и решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г.
2. Въпросът относно критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД и са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди и задължението на съда да обсъди всички факти, релевантни за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, и да посочи значението на тези факти за увеличаването, съответно намаляването на размера на обезщетението, е решен в противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г.
Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на твърдените от ищеца основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в съответната част.
Касаторът – ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата 7 200 лв. Прави оплакване за неправилност на въззивния съдебен акт в посочената част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В инвокирано в касационната жалба изложение съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на САС на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с постоянната практика на ВКС, който се решава противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:
Следва ли въззивният съд в решението си да измени правната квалификация на предявения иск, когато установи, че първоинстанционният съд е поставил неправилна правна квалификация на иска? Касаторът – ответник се позовава на противоречие с решение № 4299/13.06.2014г. по гр. д. № 11051/2013г. на СГС, решение № 1095/30.05.2014г. по гр. д. № 357/2014г. на САС, решение № 1008/18.05.2015г. по в. гр. д. № 2337/2013г. на САС, решение от 22.04.2014г. по гр. д. № 4984/2013г. на СГС, I-2 състав и решение № 4612/24.06.2014г. по гр. д. № 10359/2010г. на СГС. Поддържа становище, че не е налице основание за прилагане на чл. 284, ал. 3, т. 3 КЗ /отм./, тъй като изложените в исковата молба факти и обстоятелства установяват възникването на всички елементи от състава на чл. 282, ал. 3 и ал. 5 КЗ /отм./.
Ищецът Н. И. А. оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за липса на твърдените от касатора – ответник основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт в съответната обжалвана част поради непосочването на конкретни материалноправни и процесуалноправни въпроси, които да са разрешени от въззивния съд, да обуславят изхода на спора и да попадат в хипотезите на посочения законов текст, както и непредставянето на доказателства за влизане в сила на посочените решения.
Ответникът [фирма], [населено място] не изразява становище по двете касационни жалби.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и извърши проверка на данните по делото, приема следното:
Касационнитe жалби са редовни – подадени са от легитимирани страни в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Въззивният съд е определил правната квалификация на предявения от Н. И. А. срещу Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск по чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, предвид твърденията в исковата молба и претендираното обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат на ПТП на територията на Република България от МПС, чиято отговорност е била валидно застрахована от застраховател на държава – членка на ЕС по системата „Зелена карта” със срок на покритие един месец, в рамките на който срок е настъпило застрахователното събитие. Съдебният състав е направил извод, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените в исковата молба факти и обстоятелства, но е определил погрешна правна квалификация – чл. 284 КЗ /отм./ вместо чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./.
За да уважи иска на основание чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, въззивната инстанция е приела, че са налице необходимите предпоставки за ангажиране отговорността на ответното сдружение: 1/ ищецът е пострадал при ПТП, настъпило на 25.04.2008г. в България – при управление на каруца с животинска тяга е бил ударен от движещия се след него лек автомобил „Сеат И.”, с рег. № EPZ 8086, управляван от гръцки гражданин; 2/ вина за причиненото ПТП има водачът на лекия автомобил поради моментно отклонение на вниманието му от пътната обстановка и нарушение на разпоредбите на чл. 5, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП; 3/ ищецът е претърпял в пряка причинна връзка с произшествието подробно описани увреждания, които са му причинили болки и страдания; 4/ процесното ПТП е причинено от МПС с чуждестранна регистрация от държава – членка на системата „Зелена карта”; 5/ към датата на произшествието лекият автомобил „Сеат И.” с гръцка регистрация е бил застрахован в „Д. Ю.“ – дружество на застрахователните компании, което до 21.09.2009г. е извършвало застрахователна дейност на територията на РГърция, след която е с отнет лиценз. Поради това, че ПТП е реализирано на територията на Република България от МПС с чуждестранна регистрация от държава – членка на системата „Зелена карта”, с оглед факта, че статутът на националното бюро се урежда от Вътрешните правила на Съвета на бюрата [населено място] /обн. в „Официален вестник” на ЕС от 31.07.2013г./, към които препраща чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, и въз основа на т. 3.4 от Вътрешните правила е направен извод, че Н. се явява пасивно легитимиран да изплати полагащото се застрахователно обезщетение по силата на постигнатите международни договорености между държавите членки и Вътрешните правила между бюрата като орган, съдействащ за функционирането на системата „Зелена карта” – чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./, а не в качеството му на компенсационен орган – чл. 284 КЗ /отм./, на когото са възложени функции в хипотези, в които разглежданото застрахователното събитие не се и твърди да попада.
Възражението на ответника Н. за съпричиняване на вредите, изразяващо се в противоправно поведение, а именно управление на каруцата без светлоотразители към момента на произшествието в резултат на нарушени изисквания на чл. 71, ал. 1 ЗДвП, е прието за неоснователно въз основа на заключението на съдебната авто-техническа експертиза.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди общо 35 000 лв. въззивната инстанция е обсъдила заключението на съдебно-медицинската експертиза и се е съобразила с момента и начина на настъпване на процесното ПТП и причинените в резултат на него на пострадалия ищец травми, продължителността и интензитета на претърпените болки и страдания, продължителността на проведеното лечение, прогнозите за пълно възстановяване, възрастта на пострадалия, взела е предвид конкретните икономически условия. Съдебният състав е отчел, че ищецът е претърпял сериозни по характер увреждания – закрита черепномозъчна травма със загуба на съзнание, представляваща разстройство на здравето, временно опасно за живота, контузия на главата, подкожен хематом на тилната част на главата, счупване на основата на черепа и на средната черепна ямка в ляво, мозъчна контузия с контузионно огнище в дясното мозъчно полукълбо и травматичен кръвоизлив под меките мозъчни обвивки. Съобразил е, че лечебният и възстановителен процес е протекъл общо в рамките на три месеца, през които пострадалият е имал оплаквания от главоболие, световъртеж и гадене, изключително силни като интензитет през първите 30 дни, които продължили да се проявяват периодично при умствена преумора, силна светлина и продължително гледане на телевизия /фотофобия/ и това налагало прием на невротропни и седативни лекарства. Въззивният съд е взел предвид, че не са се налагали медицински интервенции, физическото възстановяване на ищеца е без неблагоприятни неврологични последици от травмите, отчел е благоприятната прогноза за отшумяване на остатъчните смущения, както и икономическите условия и присъжданите от съдилищата размери на обезщетения в сходни случаи към момента на реализиране на произшествието /25.04.2008г./.
Основателността на акцесорната претенция за лихва е аргументирана с разпоредбата на чл. 282, ал. 5 КЗ /отм./, която препраща към чл. 271, ал. 5 КЗ /отм./. Във въззивния съдебен акт е прието, че лихвата се дължи от датата, на която изтича срокът за произнасяне по претенцията, предявена от увреденото лице, който срок не може да бъде по-дълъг от два месеца от датата на завеждане на претенцията, в случая от 26.06.2013г., предвид сезирането на Н. с искане за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на 25.04.2013г.
Въззивната инстанция е съобразила извършеното в хода на исковото производство плащане на сумата 27 800 лв., представляваща част от дължимото обезщетение, поради което върху тази сума е присъдила законната лихва до датата на плащането – 11.09.2013г. и е уважила иска за останалата част в размер 7 200 лв. със законната лихва до окончателното плащане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касаторите твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на касатора – ответник Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“:
Посоченият от касатора – ответник процесуалноправен въпрос „следва ли въззивният съд в решението си да измени правната квалификация на предявения иск, когато установи, че първоинстанционният съд е поставил неправилна правна квалификация на иска“ е релевантен за спора, но не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният иск за сумата 7 200 лв., тъй като не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 673/29.09.2009г. по гр. д. № 2868/2008г. на ІІІ г. о., решение № 439/23.07.2010г. по гр. д. № 476/2009г. на ІV г. о., решение № 398/25.05.2010г. по гр. д. №738/2009г. на ІV г. о., решение № 45/20.04.2010г. по т. д. № 516/2009г. на ІІ т. о., решение № 75/28.05.2010г. по т. д. № 923/2009г. на ІІ т. о., решение № 124/24.03.2011г. по гр. д. № 822/2010г. на ІV г. о., решение № 226/03.08.2011г. по гр. д. № 1470/2011г. на ІІІ г. о., решение № 329/20.12.2011г. по гр. д. № 1789/2010г. на ІІІ г. о., решение № 138/25.03.2011г. по гр. д. № 1127/2010г. на ІV г. о., решение № 375/26.10.2011г. по гр. д. № 931/2009г. на ІV г. о., решение № 103/20.06.2013г. по т. д. № 850/2012г. на І т. о., решение № 157/30.10.2013г. по т. д. № 1091/2012г. на І т. о., решение № 193/02.02.2015г. по т. д. № 2565/2013г. на І т. о. и други/ и т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно постоянната практика на ВКС неправилно определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска прави решението незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание е дейност на съда по приложението на закона и негово задължение е да разгледа предявения иск като установи приложимата правна норма. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск. Когато в решението си съдът е разгледал спорното материално субективно право – претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, произнесъл се е по твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум, но е определил грешно правно основание, първоинстанционното решение не е недопустимо и не се налага обезсилването му и връщане на делото за ново разглеждане. В този случай решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, тъй като съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт.
Въззивният съд следи служебно за допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната му част, поради което следва да определи точната правна квалификация на предявения иск въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и заявения петитум. Когато при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба въззивната инстанция възприеме различна правна квалификация от дадената в обжалваното решение, следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание и да изложи собствени мотиви.
Съгласно т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест, и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и ГПК/.
В настоящия случай въззивната инстанция като е определила правилното правно основание на иска /чл. 282, ал. 3 КЗ /отм./ вместо чл. 284, ал. 3, т. 3 КЗ /отм.// и не е дала указания на страните относно подлежащи на доказване факти, тъй като първоинстанционният съд не е дал неточни указания в резултат на неправилно определената от него правна квалификация, не се е отклонила от постоянната практика на ВКС.
Неоснователен е и доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по релевантния процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочения от касатора процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна, защото не е налице неточно тълкуване на приложимите процесуалноправни норми, не е прието изменение в ГПК, нито са изменени обществените условия.
Посочените от касатора – ответник решение № 4299/13.06.2014г. по гр. д. № 11051/2013г. на СГС, решение № 1095/30.05.2014г. по гр. д. № 357/2014г. на САС, решение № 1008/18.05.2015г. по в. гр. д. № 2337/2013г. на САС, решение от 22.04.2014г. по гр. д. № 4984/2013г. на СГС, I-2 състав и решение № 4612/24.06.2014г. по гр. д. № 10359/2010г. на СГС не установяват наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради това, че по релевантния процесуалноправен въпрос е формирана постоянна практика на ВКС. Дори въпросът да се е решавал противоречиво, със създадената постоянна практика на ВКС различните становища са уеднаквени.
По касационната жалба на касатора – ищец:
Посочените от касатора – ищец процесуалноправен и материалноправен въпроси са релевантни за спора, тъй като са от значение за изхода на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция.
По процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди и съобрази при решаване на делото всички доводи и възражения на страните съгласно правилото на чл. 236, ал. 2 ГПК не е налице твърдяното от касатора – ищец основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Този въпрос не е решен в противоречие с постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/2013г. на ВКС, І т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 111/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК, съгласно която непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай въззивната инстанция в съответствие с постоянната практика на ВКС е обсъдила твърдените от страните факти и обстоятелства и релевираните от тях възражения и доводи в пределите, очертани с въззивните жалби и отговорите на страните по чл. 263, ал. 1 ГПК.
По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД и критериите, които формират съдържанието на понятието „справедливост” в посочената правна норма, с Постановление № 4 от 23.12.1968г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, и установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г., както и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване на здравето на пострадалото лице, причинените физически болки и морални страдания, тяхната степен и интензитет, прогнозите за в бъдеще, евентуално допълнителното влошаване на здравето на пострадалото лице и др. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, съобразил се е с вида и характера на уврежданията, начина и продължителността на лечението, степента и интензитета на болките и страданията, стабилизираното състояние на ищеца без неблагоприятни неврологични последици от травмите, засягащи мисловната дейност, отчел е, че единствените остатъчни смущения се свеждат до фотофобия с прогноза за пълното им отшумяване, взел е предвид икономическите условия и присъжданите от съдилищата размери на обезщетения в сходни случаи към момента на реализиране на произшествието – 25.04.2008г. Постоянна и задължителна е практиката на ВКС, обективирана в решение № 177/27.10.2009 г. по т. дело № 14/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. дело № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. дело № 635/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, че при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Като е преценил, че процесното ПТП, в резултат на което са причинени вредите, е настъпило на 25.04.2008г. и е съобразил установените по делото факти и обстоятелства заедно с икономическите условия в страната към момента на настъпване на увреждането въззивният съд не се е отклонил от постоянната практика на ВКС.
Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касаторите не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 769 от 16.04.2015г. по гр. дело № 4368/2014г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.