1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
С., 15.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тридесет и първи октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 2191/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК, вр. с чл. 280 ГПК, в ред. след изм. с ДВ бр. 86/2017г.
Образувано е по касационна жалба на Ю. Ю. Л., подадена чрез адв. Т. Б. от АК [населено място], срещу въззивно решение № 14 от 12.01.2018г. на Русенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 811/2017г., с което е потвърдено решение № 1383 от 16.10.2017г., постановено по гр. д. № 4661/2017г. на Русенски районен съд и касаторката е осъдена да заплати на насрещната страна разноски в размер 460лв.. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от Ю. Ю. Л. срещу [община] искове по чл. 344, ал.1, т.1 и т. 2 КТ да бъде признато за незаконно и отменено уволнението й, извършено със заповед № 23/15.06.2017г. на основание чл.330 ал.2 т.6 КТ и да бъде възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „Специалист канцелария протокол Общински съвет“ в общинска администрация В. и ищцата е осъдена да заплати на ответната страна разноски в размер 500лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по въпроса за приложението на чл.118 КТ като твърди, че правните разрешения на въззивния съд са в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 7/01.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 954/2009 г. на IV г.о.; Решение № 498/2012 г. на ВКС по гр.д. № 1561/2010 г., IV г.о.; Решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811 /2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение и Решение № 543 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 1688/2011г. на Върховен касационен съд. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че „в настоящия казус несъмнено става въпрос за едностранно изменение на трудовото правоотношение от страна на работодателя, облечено под формата на „нова“ длъжностна характеристика, без да е налице реална необходимост от такава”, като само на нея „е възложено задължението „връчване на книжа“ в нарушение на императивната норма на чл. 118 от КТ, което е и злоупотреба с власт от страна на работодателя” , като в „ период от време по- кратък от нормативно определения /45 дни/ кметът на [община] е назначил лице на длъжността „призовкар“”.
Касаторът поддържа и наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните въпроси: „1. Има ли право кметът на Общината да прекрати трудов договор със служител от звеното подпомагащо дейността на Общинския съвет /чл. 29а ЗМСМА/ без изрично предложение от председателя на Общинския съвет?; 2.Може ли работодателят да налага дисциплинарно наказание за неизпълнение на трудови задължения, които не са вменени на служителя с длъжностна характеристика и не са били част от трудовите задължения при първоначалното сключване на трудовия договор?; 3. Когато служителят не е съгласен и не приема да изпълнява „нови“ задължения описани в нова длъжностна характеристика при вече съществуващ безсрочен трудов договор и не е подписал новопредставената длъжностна характеристика има ли право работодателят да му наложи дисциплинарно наказание „уволнение“ или следва да прекрати трудовия договор на друго основание?; 4. При производствена необходимост /чл. 120 от КТ/ има ли право работодателят да вменява нови задължения, чрез промяна на длъжностната характеристика или следва да издаде заповед, с която да възложи временно да се извършва определена работа и посочи срок? и 5. При наличието на временна производствена необходимост или непреодолими причини и липсата на заповед от страна на работодателя за временно изпълнение на друга работа за определения в КТ срок, длъжен ли е работникът да изпълнява другата работа, ако не е съгласен?”
На последно място в изложението касаторът сочи и основанието по чл.280 ал.2 пр.последно ГПК. Счита, че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът е допуснал множество процесуални нарушения, които няма как да бъдат санирани в тази фаза на процеса, изводите на първоинстанционния и въззивния съд не кореспондират със събраните по делото доказателства и двете съдебни инстанции неправилно са тълкували и съответно приложили материалния закон – ЗМСМА и КТ, както и задължителната практика на ВКС по отношение на вменените на служителя трудови задължения, както и тяхното изменение.
Ответната страна [община], чрез адв. П. И., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344, ал.1 т.1 и т.2 от КТ.
Въззивният състав след анализ на събраните доказателства е счел за безспорно установено, че страните са били в трудово правоотношение, като жалбоподателката е заемала длъжността специалист Канцелария протокол общински съвет. Във връзка с отпадането на щатната бройка за длъжност призовкар, поради наложени рестрикции в общинския бюджет, от една страна и необходимостта общинската администрация да обезпечи връчването на призовки, съобщения,обявления и други книжа от държавни институции до гражданите от друга страна, функциите по регистриране, подготовка и връчване на различни книжа са били преразпределени на трима общински служители, между които и жалбоподателката. Последната е отказала връчването на новата длъжностна характеристика, както и да връчва съдебните книжа, и за неизпълнение на възложените й задължения й е наложено дисциплинарно наказание уволнение. По делото е установено, че преразпределението на задълженията, които включва длъжността призовкар, е било обективно обосновано с отпадане на тази длъжност.
От правна страна въззивният съд е приел, че с иска за признаване на уволнението за незаконно ищецът отрича потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление; че ищецът по този иск трябва да посочи в исковата молба всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право на работодателя, а ответникът – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване; че в настоящото производството съдът следва да се произнесе по релевираните в исковата молба основания, които в случая се свеждат до твърдение, че е налице недобросъвестно упражняване на права от страна на работодателя, тъй като с възлагането на задължения за връчване на съобщения и обявления е направил опит да вмени на ищцата несвойствени за длъжността й задължения. Обосновал е извод, че наведените в исковата молба твърдения са неоснователни, тъй като е безспорно установено, че поради отпадане на щатната бройка за длъжност „призовкар“, което е наложено от ограничения в бюджета, функциите по регистриране, оформяне и връчване на книжа са разпределени между лица, заемащи други длъжности. Изготвени са длъжностни характеристики, в които се запазват всички дейности – правомощия и отговорности за съответната длъжност, като са включени и някои конкретни допълнителни задължения за регистриране или за връчване на книжа. Това не е довело до изменение на трудовото правоотношение, тъй като не се касае до съществено изменение на трудови функции, запазват се длъжността, работното място и работната заплата и конкретно за ищцата – запазени са всички, специфични за длъжността трудови функции, а на мястото на т.10 от старата длъжностна характеристика, в която е било изрично предвидено, че „ изпълнява и други конкретно възложени работи“, е предвидено служителят да отговаря за своевременното и законосъобразно връчване на призовки и съдебни книжа по ГПК,НПК, ДОПК. Приел е, че при налагане на наказанието работодателят е спазил изискванията на чл.193 от КТ и е поискал обяснения от служителя. Заповедта е подробно мотивирана. Нарушенията са извършени и наказанието е съобразено с тежестта на нарушението, тъй като се касае за множество невръчени книжа, в голяма част от които се предвидени срокове и условия, в които адресатите могат да упражнят свои права пред съответните институции.
При тези мотиви на въззивния съд не е налице соченото от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Първият, поставен в изложението, въпрос за приложението на чл.118 КТ е правно разрешен от въззивния съд и обуславя решаващите изводи по спора, но не е налице поддържаното от касатора допълнително основание по чл.280 т.1 ГПК.
Решение № 7/01.04.2011 г. на ВКС по гр.д. № 954/2009 г. на IV г.о., с което е дадено разяснение по материалноправен въпрос по приложението на чл. 329, ал.1 КТ: между кои работници и служители се извършва преценка за квалификация и ниво на справяне с възложената работа – между изпълняващите идентични трудови функции или в подбора се включват и работниците, изпълняващи сходни трудови функции, и Решение № 498/2012 г. на ВКС по гр.д. № 1561/2010 г., IV г.о., даващо отговор по материалноправния въпрос по приложението на чл. 328, ал.1, т.2 КТ и в частност кога съкращаването на щата е фиктивно; кои са критериите за преценка за сходство в длъжностите и следва ли да се извършва преценка за разликата в трудовите функции с оглед характера и спецификата на възложената работа, са неотносими към процесния случай и не обосновават извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл.
Не се установява противоречие на въззивното решение и с останалите два съдебни акта, на които се позовава касаторът.
С Решение № 160 от 08.05.2015 г. по гр. д. № 4811 /2014 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение е даден отговор по въпроса – кога е налице съществена промяна в трудовата функция на работника или служителя, по който е изяснено, че при преценка за идентичност на трудовите задължения се изхожда от естеството на работа, от свойствените задължения за длъжността – има ли съществена разлика в трудовите функции; едни и същи трудови задължения могат да имат различно съдържание, отнесени към различни трудови функции, в зависимост от спецификата на съответната длъжност, от предмета на дейност, и от организацията на предприятието. Видно от второто решение – Решение № 543 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 1688/2011г. на Върховен касационен съд, обжалването е допуснато поради значението на процесуалноправния въпрос за задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и по материалноправния въпрос за правното значение на отказа на работника да изпълни заповед за извършване на работа извън длъжностната му характеристика. По процесуалноправния въпрос Върховният касационен съд е намерил, че за да формира вътрешното си убеждение, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правно релевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. По материалноправния въпрос е пояснил, че съгласно чл. 20а ЗЗД договорите имат силата на закон за тези, които са ги сключили, и те могат да бъдат изменени, прекратени, развалени или отменени само по взаимно съгласие или на уредените в закона основания. Приел е, че „Съгласно чл. 118 КТ нито работодателят, нито работникът или служителят могат да променят едностранно съдържанието на трудовото правоотношение освен в случаите и по реда, установени в закона; като не се счита изменение на трудовото правоотношение, когато работникът или служителят е преместен на друго работно място в същото предприятие, без да се променят определеното място на работа, длъжността и размерът на основната заплата. Трудовите задължения на работника се уреждат в трудовия договор чрез посочване на естеството на неговата работа – неговата трудова функция. Възможно е също работодателят да е връчил на работника длъжностна характеристика, в която е посочил по-подробно задълженията му, както и уменията, които той трябва да притежава. Наличието на нормативни изисквания и връчването на длъжностна характеристика улесняват доказването на съдържанието на трудовото правоотношение и на специфичните изисквания към работника, но липсата им не означава, че работникът няма трудови задължения и уменията му са без значение. Единствената последица от липсата на друг документ (извън трудовия договор), който посочва отделни задължения на работника и уменията, необходими за изпълнението им, е затрудняване на доказването им пред съда. Те може да бъдат доказани с всички доказателствени средства.
Забраната работодателят да променя едностранно съдържанието на трудовото правоотношение, в т.ч. мястото и характера на възложената работа не е пречка по изключение той да възлага на работника или служителя временно извършването на друга работа. Съгласно чл. 120 КТ при производствена необходимост, както и при престой, работодателят може да възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година, а в случаи на престой – докато той продължава.
Работодателят може също да възложи на работника или служителя работа от друг характер, макар и да не съответствува на неговата квалификация, когато това се налага по непреодолими причини. Възможността работодателят да възлага друга работа е изключителна и ако той възложи друга работа вън от посочените рамки, работникът или служителят имат право да откажат да я изпълнят. Ако възложената друга работа е в посочените рамки, отказът тя да бъде извършена е тежко нарушение на трудовата дисциплина.”
В процесния случай въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Счел е след анализ на доказателствата, че по непреодолими причини – орязване на бюджета и свързаното с това съкращаване на съществуващия до момента половин щат за длъжността призовкар, присъщите за последния дейности по връчване на съдебни книжа следва да се възложат на други трима специалисти, един от които ищцата. Като е съобразил, че няма промяна в специфичните дейности за длъжността на ищцата, няма промяна в характера, мястото на работа , тоест запазват се длъжността, работното място и работната заплата и конкретно за ищцата – запазени са всички, специфични за длъжността трудови функции, а на мястото на т.10 от старата длъжностна характеристика, в която е било изрично предвидено, че „ изпълнява и други конкретно възложени работи“, е предвидено служителят да отговаря за своевременното и законосъобразно връчване на призовки и съдебни книжа по ГПК,НПК, ДОПК, правилно и в съотвествие с константната съдебна практика е обосновал извод, че не е налице едностранно изменение на съдържанието на трудовото правоотношение.
Повдигнатият от касатора въпрос :” Има ли право кметът на Общината да прекрати трудов договор със служител от звеното подпомагащо дейността на Общинския съвет /чл. 29а ЗМСМА/ без изрично предложение от председателя на Общинския съвет?” не е правно разрешаван от въззивния съд и не обуславя решаващите изводи за неоснователност на претенцията, поради което и не обуславя наличието на общо основание за достъп до касация.
Не дава основание за допускане на касационното обжалване и въпросът:” Може ли работодателят да налага дисциплинарно наказание за неизпълнение на трудови задължения, които не са вменени на служителя с длъжностна характеристика и не са били част от трудовите задължения при първоначалното сключване на трудовия договор?” Същият е некоректно формулиран, тъй като е привързан към становището на касатора за установените по делото факти, каквито съдът не е приел да следват от събрания доказателствен материал. Противно на становището на касатора съдът е обосновал извод, че неизпълнените трудови задължения са били вменени на ищцата с новата длъжностна характеристика, връчена при отказ, както и, че конкретно посочените от нея причини за този отказ са неоснователни. Поради това с така поставения въпрос не се обосновава извод за наличие на основание за допускане на касационното обжалване.
Следващият поставен въпрос се свежда до въпроса за правното значение на отказа на работника да получи новата длъжностна характеристика и да изпълни заповед за извършване на работа извън първоначално връчената му длъжностна характеристика. Във връзка с този въпрос не се установява наличието на поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса е налице задължителна съдебна практика, обективирана в посоченото от самия касатор във връзка с първия повдигнат въпрос решение № 543 от 15.01.2013 г. по гр. д. № 1688/2011г. на Върховен касационен съд, на която въззивното решение не противоречи.
Последните два въпроса не са правно разрешени и не обуславят решаващите изводи на съда, поради което и не са основание за допускане на касационното обжалване. Същите касаят хипотеза, при която работодателят при производствена необходимост, както и при престой, възлага на работника или служителя без негово съгласие да извършва временно друга работа в същото или в друго предприятие, но в същото населено място или местност за срок до 45 календарни дни през една календарна година, а в случаи на престой – докато той продължава – чл.120 КТ. Процесната хипотеза не е такава, а липсват и доводи в исковата молба в тази насока.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения, които няма как да бъдат санирани в тази фаза на процеса, че изводите на първоинстанционния и въззивния съд не кореспондират със събраните по делото доказателства и двете съдебни инстанции неправилно са тълкували и съответно приложили материалния закон – ЗМСМА и КТ, както и задължителната практика на ВКС по отношение на вменените на служителя трудови задължения, както и тяхното изменение.Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Поради изложеното същите не обосновават очевидна неправилност на решението по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК. Същевременно при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е претендирал своевременно присъждането на разноски и с оглед изхода на делото такива му се следват. Към отговора на касационната жалба са приложени списък на разноските, пълномощно с договор за правна помощ от 25.04.2018г., видно от който договореното в т.3 и реално изплатено възнаграждение е в размер 400лв. Предвид изложеното и с оглед изхода по делото съдът приема, че реално сторените разноски за настоящото производство са в размер 400лв. Тази сума следва да бъде присъдена на ответната страна.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 14 от 12.01.2018г. на Русенски окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 811/2017г.
ОСЪЖДА Ю. Ю. Л. да заплати на [община] деловодни разноски за настоящата инстанция в размер 400лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: