О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 760
гр.София, 05 юли 2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седемнадесети май, две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Марио Първанов
Членове: Маргарита Георгиева
Ерик Василев
като изслуша докладваното от съдия Ерик Василев гр.д. № 385 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от И. Г. А., чрез адвокат Ж. С. от АК Монтана, срещу решение от 04.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 238/2016 г. на Окръжен съд Монтана, с което се отменя решение от 27.05.2016 г. по гр.д. № 136/2015 г. на Районен съд Берковица в частта, в която е уважен предявения иск на [фирма] срещу [фирма], за обезщетение за ползване на недвижим имот над сумата 5697 лева до сумата 9671.03 лева, за периода от 16.07.2013 г. до 22.04.2014 г. и вместо това е отхвърлен предявения иск, като решението е потвърдено в останалите му части.
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна и в срока по чл.283 ГПК, поради което е редовна и процесуално допустима. В нея се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В изложение към касационната жалба се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК по материалноправния въпрос – Налице ли е обедняване на ищеца и обогатяване на ответника при иск по чл.59, ал.1 ЗЗД, ако ответникът не може да ползва, държи или владее имота на ищеца, тъй като ищецът е преустановил достъпа на ответника до имота в процесния период и дори не му позволява да прибере вещите си от имота, както и по процесуалноправния въпрос, длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства във връзка с тези доводи и възражения. Според касатора, първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд, формирана с решение № 398/2013 от 06.08.2014 г. по гр.д. № 1933/2013 г. на ІV г.о., решение № 276 от 12.12.2015 г. по гр.д. № 5496/2014 г. на ІV г.о. и решение № 598 от 29.10.2010 г. по гр.д. № 1302/2009 г. на ІІІ г.о., както и с незадължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК – влезли в сила решения на първоинстанционните съдилища и на Върховния касационен съд, постановени по реда на отменения ГПК от 1952 г. По отношение на втория правен въпрос се твърди противоречие с решение № 17/08.02.2016 г. по гр.д. № 4121/2015 г. на ІV г.о., решение № 225/28.01.2013 г. по т.д. № 903/2011 г. на ІІ т.о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр.д. № 3848/2015 г. на ІV г.о., решение № 111/13.06.2016 г. по гр.д. № 6121/2015 г. на І г.о. и решение № 411 от 03.12.2015 г. по гр.д № 2987/2015 г. на ІV г.о.
От ответника по касационната жалба [фирма], [населено място], не е подаден писмен отговор.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че ищецът е собственик на недвижим имот в [населено място] – дворно място от 995 кв.м и „сграда за транспорт”, представляваща навес, покрит с метална гофрирана ламарина, в който ответникът от м. октомври 2012 г. е складирал стоки с оглед бъдещото му закупуване от него. Съдът е приел за безспорно, че на 22.02.2013 г. ищецът се е отказал от продажбата на имота и с влязло в сила решение по гр.д. № 85/2013 г. на РС Берковица, дружеството е осъдено да върне авансово получената за продажбата парична сума от 8000 лева. От фактическа страна, съдът е приел също, че на 19.01.2013 г. е преустановен достъпа до имота, както и че с нотариална покана, получена от ответното дружество на 12.07.2013 г., ищецът е определил срок до 16.07.2013 г. да бъде освободен имота от складираните вещи, за което няма данни да е изпълнено. Във връзка с преустановяване на достъпа е било образувано досъдебно производство по чл.323, ал.1 НК, което е прекратено на 18.11.2013 г. с влязло в сила постановление и според въззивния съд, от доказателствата по делото се установява, че ищецът е предоставял достъп до имота си. При липсата на правно основание за ползването на имота от ответника, съдът е приел, че е налице хипотезата на чл.59 ЗЗД, тъй като фактическото му ползване през исковия период препятства възможността на собственика да реализира имуществена облага, съответно ответникът се е обогатил чрез спестяването на разходи. С оглед приетите заключения по делото, въззивният съд е възприел за база на дължимото обезщетение месечната пазарна наемна цена, а не тарифите за наем на общински имоти и въз основа на тях е определил размера на обезщетението за ползване през исковия период.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поставените въпроси, независимо че обуславят изхода на делото и крайните изводи на съда в обжалваното решение, не дават основание въззивното решение да бъде допуснато касация поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд и поради противоречивото им решаване от съдилищата. Поставеният материалноправен въпрос се отнася до конкретните обстоятелства по делото, въз основа на които може да се даде отговор, дали е налице фактическият състав на неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД, поради което не покрива изискванията за поставен в изложението правен въпрос като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът е формулиран в контекста на собственото разбиране на касатора за установените в процеса правнорелевантни факти, които се различават от фактическите и правни изводи на въззивния съд. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен, ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. В случая, касаторът е поставил въпрос, свързан с правилността на решението, който по същество представлява довод за нарушаване на материалния закон и касационно основание за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, поради което не съставлява годно общо основание за допускане до касационно обжалване. Касационните оплаквания за неправилност на решението могат да бъдат обсъдени от Върховния касационен съд само след допускането на касационно обжалване на въззивното решение. При отсъствие на общото основание за достъп до касация, съдът не дължи произнасяне по наличието на поддържаните допълнителни основания, поради което материалноправният въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос също обуславя изхода на делото, но в обжалваното решение е разрешен не в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК – решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ІV г.о., решение № 197 от 23.12.2014 г. по гр.д. № 7364/2013 г. на ІІІ г.о. и решение № 392 от 10.01.2012 г. по гр.д. № 891/2010 г. на І г.о., в които се приема, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се.
В съответствие с практиката на Върховния касационен съд, в мотивите на обжалваното решение, въззивната инстанция е обсъдила всички направени от страните по делото доводи и възражения, като достигнала до решаващия извод, че е налице фактическия състав на чл.59, ал.1 ЗЗД, тъй като ползвателят на имота се обогатява неоснователно като лишава собственика от възможността да събира гражданските плодове, поради което дължи обезщетение за времето, през което собственикът не може да реализира имуществена облага. След като е налице изрично противопоставяне на ползването на имота и това се установява от събраните по надлежния процесуален ред доказателства, според които е останало недоказано възражението на ответника, че не му е оказвано съдействие от ищеца, не може да се приеме, че решението на въззивния съд по поставения въпрос противоречи на представената задължителна практика на Върховния касационен съд по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, доколкото съдебната практика по приложението на хипотезите на неоснователно обогатяване е уеднаквена, включително и с представените от касатора решения на Върховния касационен съд по чл.290 ГПК, поради което съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т.3, не може да се обоснове допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 04.11.2016 г., постановено по в.гр.д. № 238/2016 г. на Окръжен съд Монтана.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.