2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 761
гр. София, 24.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 2979 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България против решение 0150/15.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 7/2019 г. от състав на Окръжен съд – Плевен.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състав на въззивен съд е отменил решението на първоинстанционнен съд, с което е отхвърлен предявения от ищеца иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за сумата от 3 000 лева, като е постановил ново, с което е присъдил горната сума, представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди.
Съдът е приел, че кредитира показанията на разпитаните свидетели, които са незаинтересовани от изхода на спора,непротиворечиви са и се основават на непосредствените им впечатления за начина по който се е отразило на ищеца воденото срещу него наказателно производство. Прието е, че ищецът е претърпял неимуществени вреди, в резултат на незаконното обвинение, като за период от три месеца и половина,от 18.02.2018г.,когато е привлечен като обвиняем до 30.05.2018г.,когато е влязло в сила постановлението за прекратяване на ДП, ищецът е преживял негативни емоции,свързани с притеснения и стрес от начина по който ще приключи делото,чувствал се е несправедливо обвинен,отслабнал е ,имал е проблеми със съня, за период от около седмица е приемал успокоителни. Съдът е отчел обстоятелството,че ищецът е от малко населено място, където хората се познават,като обвинението срещу него за купуване на гласове във вр.с частичния избор на кмет на селото, задържането му под стража и извършеното претърсване на дома му,са станали достояние на много хора от селото,като в продължение на месец-два това обвинение е коментирано и обсъждано от жителите на селото. Посочено е също така, че в периода на воденото срещу ищеца наказателно производство,същият за един ден е бил задържан под стража с постановление на РП Н.,а впоследствие близо месец е бил с мярка за неотклонение“Домашен арест“.Тази мярка е една от най-тежките,в много отношения се приравнява до задържането под стража,тъй като ищецът не е имал възможност да напуска жилището си, да се придвижва свободно,да упражнява и ръководи дейността си като земеделски производител,съответно да реализира и доходи от стопанска дейност.Всички гореописани негативни последици върху личността на ищеца,според въззивния съд са пряка и непосредствена последица от воденото срещу него наказателно производство,което е прекратено с влязло в сила постановление,поради недоказаност на обвинението. Въз основа на горното, съдът е приел, че обезщетение в размер на 3 000 лв.с оглед критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД е достатъчно да компенсира претърпените от ищеца неимуществени вреди.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, се сочат правни въпроси относими към определяне на обезщетението, както и общия въпрос относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.
По тези правни въпроси също е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Съобразяването на тази практика от въззивния съд води и до липсата на соченото касационно основание относно допустимостта на касационното обжалване.
С оглед изхода на спора пред ВКС, в полза на ответника по касация следва да се присъди сумата 440 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено от страната адвокатско възнаграждение, по представения договор за правна защита и съдействие.
Водим от горното, състав на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение 0150/15.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 7/2019 г. от състав на Окръжен съд – Плевен.
ОСЪЖДА Прокуратура на Република България да заплати на П. Д. Т. сумата 440 /четиристотин и четиридесет/ лева, на основание чл.78 ,ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.