О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 761
София, 27.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 16.10. 2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1449 /2018 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 42 от 18.04.2017 г., по т.д.№ 80/2017 г. Бургаският окръжен съд е потвърдил първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд № 456 от 07.11.2016г., по т.д.№ 48/2014 г. , с което е уважен предявения от „ЛАЗТУРС” ЕООД срещу ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ ПО ГОРИТЕ, гр.София осъдителен иск по чл. 79, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за причинени имуществени вреди от неизпълнение на договор за замяна на недвижим имот от 26.01.2001 г., сключен с праводателя на ответното ЮЛ, в размер на: 350 313.60 лв., равностойността на имот с идентификатор 67 800.30.30, към датата на сключената сделка и 15 572.30 лв. – 76% от стойността на заплатените по договора разноски, ведно със законната лихва върху тези суми, начиная от датата на исковата молба – 23.01.14 г. до окончателното им изплащане и е отхвърлена заявената, при условията на обективно кумулативно съединяване, искова претенция по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 187 017 лв. – обезщетение за забава върху горепосочената първа главница за периода 26.01.2009 г. -23.01.2014 г. и за сумата 8 313 лв., законна лихва върху втората главница, начиная от датата на процесната замяна до датата на исковата молба – 25.01.2014 г., като са присъдени деловодни разноски на страните по правилото на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК – 25 005 лв. за ищеца и 6 199 лв. за ответника.
Недоволни от решението на Бургаския апелативен съд са останали и двете страни по спора, които са го обжалвали в срока по чл.283 ГПК, подавайки редовни от външна страна и процесуално допустими касационни жалби.
І. По касационната жалба на „ЛАЗТУРС”ЕООД:
Тя касае частта на въззивното решение на Бургаския апелативен съд, с което е потвърден първоинстанционния съдебен акт в неговата отхвърлителна част по исковете, основани на чл.86, ал.1 ЗЗД, за сумите 187 017 лв. и 8 313 лв., както и за присъдените на страната деловодни разноски по съразмерност.
Касаторът въвежда оплакване за неправилност на обжалваното въззивно решение, в частта му предмет на подадената касационна жалба, излагайки подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона- чл.86, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.82 ЗЗД и на съществените съдопроизводствени правила – чл.235, ал.2 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК.
Основната му теза е, че не съществува законова забрана, въз основа на която правилата на обезщетяване чрез начисляване на законна лихва върху определена стойност по реда на чл.86, ал.1 ЗЗД, да са приложими и за непарични задължения.Възразява и срещу извода на въззивния съд, че в разглежданата хипотеза на договорна отговорност поканването на длъжника е условие за поставянето му в забава, независимо дали задължението е безсрочно.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право:1.”При неизпълнение на непарично задължение с установима стойност може ли кредиторът да претендира обезщетение в размер на законната лихва върху стойността на неизпълненото непарично задължение/ от момента на неизпълнението/, като компенсация за понесени от него вреди, в размер по чл.86, ал.1 ЗЗД и на осн. чл.46, ал.2 ЗНА/ прилагане по аналогия на правилата за обезщетяване на парични вземания/?; 2. „Може ли да се приеме претърпяването на парична загуба с определен размер, като парично вземане на кредитора срещу виновния за загубата длъжник, при което върху стойността на паричната загуба,кредиторът да има и законното право на лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД от момента на претърпяването на загубата?”;3.”В същата хипотеза може ли кредиторът да търси обезщетение в размер на законната лихва върху стойността на паричната загуба/ от момента на неизпълнение на задължението, респ. от момента на понасяне на загубата/ като компенсация за понесени от него вреди в размер по чл.86, ал.1 ЗЗД и на основание чл.46, ал.2 ЗНА/ прилагане по аналогия на правилата за обезщетяване на парични вземания/?; 4.”Ако няма условие в закона кредиторът да е поканил длъжникът да плати главното обезщетение, то има ли право кредиторът да търси пропуснати ползи от длъжника в размер по чл.86, ал.1 ЗЗД от датата на понасяне на увреждането?”
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на въведените касационни основания, излагайки подробни съображения.
ІІ. По касационната жалба на ответника ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ ПО ГОРИТЕ:
Касационната жалба е относима за частта на въззивния съдебен акт, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Бургаския окръжен съд за уважаване на предявените обективно кумулативно съединени искови претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД до размера на присъдените суми от 350 313.60 лв. и от 15 572.30 лв.
Поддържаното оплакване е за неправилност на решението на Бургаския апелативен съд-касационно основание по чл. 281, т.3 ГПК.
аргументиран [населено място] се частичната му отмяна, поради необоснованост на изградените фактически изводи и неправилно приложение на материалния закон и отхвърляне на предявените искове при условията на чл.293, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК.
Основното възражение е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд за неприложимост на правилото на чл.81 ЗЗД, поради неустановена невиновна невъзможност за изпълнение от страна на ответника- длъжник. Счита, че с оглед срока на валидност на изискуемите се по закон документи, установяващи принадлежността на правото на собственост на Държавата върху процесните недвижими имоти в [населено място], издадени от трето лице, праводателят му Д. е положил дължимата грижа, като заменител по чл.222 ЗЗД да обезпечи точното изпълнение на договора, целящ прехвърляне собствеността им на ищеца.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право, свързан с приложението на чл.81, ал.1 ЗЗД, а именно: ”Неизпълнение задълженията на трети лица за отразяване промяната на собствеността на поземлен имот, довело до съставянето на официални документи от компетентните органи /различни от И./, в срок на валидност, удостоверяващи факти относно собствеността, които не съответстват на действителното правно положение и водят до невъзможност за изпълнение задълженията на И. да предаде владението върху конкретен имот, следва ли да се преценява от съда, с оглед приложението на чл.81,ал.1 ЗЗД?”
За илюстрация на твърдяното противоречие в съдебната практика са посочени решения по чл.290 ГПК на ВКС: № 994 от 13.03.3006 г., по т.д.№199/2005 г. и № 36 от 17.02.2009 г., по гр.д.№ 26/2008 г. на ІІ г.о.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба „ЛАЗТУРС” ЕООД не заявява отговор.
Не заявява становище по касационните жалби, в срока по чл.287, ал.1 ГПК и третото лице – помагач на ответника в процеса –Министерство на земеделието и храните.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно наличието на валидно правоотношение между страните, породено от договор за замяна, сключен на 26.01.2009г. между ищцовото търговско дружество и Държавна агенция по горите/Д./, чийто правоприемник е ответникът – Изпълнителна Агенция по горите/И./. По силата на този договор Държавата, чрез И., прехвърля на „ЛАЗТУРС” ЕООД правото на собственост върху 32,282 дка, частна държавна собственост на стойност 460 943.50 лв., включени в държавния горски фонд и представляващи имот с идентификатор 67800.30.30 и с площ от 20,281 дка, находящ се в [населено място] и имот с идентификатор 53045.639.2 и с площ 12 дка, находящ се в [населено място], а „ЛАЗТУРС” ЕООД прехвърля на Държавата, чрез И., 15 свои собствени, подробно описани, недвижими имоти на обща стойност 496 430,49 лв. и с обща площ от 160,208 дка. Въз основа на анализа на ангажираните по делото доказателства, вкл. преписка за безспорен е приет и факта, че имот с идентификатор 67800.30.30, находящ се в [населено място] към датата на сключване на договора за замяна, е изцяло собственост на трети лица. С оглед приетата за установена фактическа обстановка решаващият състав на въззивната инстанция е изградил краен правен извод, че поради частично неизпълнение на поетите с процесния договор задължения за замяна на конкретни недвижими имоти, ответникът, като правоприемник на Д., е неизправна страна и е налице основание за ангажиране договорната му отговорност за обезщетяване на кредитора по правилото на чл.79, ал.1 ЗЗД. Позовавйки се на липсата на конститутивно действие на съставения А. № 4680/ 22.01.09 г.,вписан на 23.01.2009 г., с който Държавата се е легитимирала като собственик на процесния недвижим имот в [населено място] и на данните в преписка по отказ № 99-19430-2-18666-01.10.2009 г. на С. Б., относно принадлежността на правото на собственост, въззивната инстанция е отрекла да е основателно възражението на ответника, че невъзможността за изпълнение се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина. Съображенията са, че доколкото реституцията на процесния недвижим имот в [населено място] и продажбата му на трето за спора лице, са осъществени още през 2007 г. и документите за собствеността са били обективно установими чрез съответна справка в публично достъпни регистри, с надлежно отразената промяна, то е оборена и твърдяната от ответника в хода на делото добросъвестност на праводателя му. Установената за неположена дължима грижа на заменителя по чл.222 ЗЗД е допълнително аргументирана и с безспорно получена от Р. [населено място] информация в деня на сключване на договора за замяна. Тези обстоятелство, според въззивната инстанция, сами по себе си, изключват невъзможността за изпълнение от длъжника да е невиновна по см. на чл.81, ал.1 ЗЗД, поради което отсъства и основание за освобождаването му от отговорност.
Позовавйки се на начина на извършената оценка и приемане на оценителските доклади, изцяло съобразени с действащата към момента законова уредба, както и на изрично постигнатото от съконтрахентите съгласие, Бургаският апелативен съд е преценил като неоснователно и защитното възражение на ответника за неравностойност на заменените имоти. Съобразявайки вида и характера на дължимата по договора престация, решаващият състав на въззивната инстанция е счел също, че липсата на отправена от ищеца покана за заплащане на обезщетение за договорното неизпълнение на длъжника, преди датата на исковата молба, изключва приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД и определяне като начален момент за присъждане на лихва датата на договора за замяна.Съображенията са, че длъжникът изпада в забава, без да е поканен от кредитора, само при задължения от непозволено увреждане и при точно определен ден за изпълнение, каквато не е разглежданата хипотеза.Въз основа на така възприетото разрешение, за лишено от основание в закона е преценено и становището на ищцовото дружество, че мораторна лихва върху определена стойност може да бъде начислявана и върху непарично задължение, поради което и исковите претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД са отхвърлени, като неоснователни.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането на касатора – ищец за допускане на касационно обжалване е неоснователно.
Съгласно задължителните за съдилищата указания по т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС релевантен по см. на чл.280, ал.1 ГПК материалноправен и/или процесуалноправен въпрос-общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, е този, който включен в предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, е от значение за изхода на конкретното дело, а не и за правилността на обжалвания съдебен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивната инстанция или за преценката на събраните по делото доказателства, които последни подлежат на проверка от касационната инстанция едва при допускане на касационната жалба до разглеждане по същество.
В случая поставените от касатора – ищец материалноправни въпроси, които прецизирани от състава на касационната инстанция, съобразно правомощията и разяснени в горецитираната задължителна практика, се свеждат до приложението на чл.86, ал.1 ЗЗД и съществуването на законова възможност да бъде присъдено обезщетение за забава в размер на законна лихва върху непарично задължение, изпълняват изискването на чл.280, ал.1 ГПК и обосновават общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване.
Недоказана е допълнителната процесуална предпоставка за достъп до касация. Съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19. 02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице селективното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, следва да бъде установено, било че разглеждането на поставения правен въпрос допринася за промяна на създадената, поради неточно тълкуване съдебна практика, или че формираната при различни обществено икономически условия, тази практика на съдилищата се нуждае от осъвременяване, било че приложимата правна норма е непълна, неясна или противоречива и е необходимо корективното и тълкуване, за да се осигури разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая касаторът не само не навежда доводи в подобен смисъл, но изричен отговор на поставения правен въпрос е даден във формираната трайно непротиворечива практика на ВКС, която изцяло се споделя от настоящия съдебен състав.
Според същата, изразена в решения на ВКС: № 903/09.07.2003 г., по т.д.№ 120/2003 г. на V г.о.; № 753/12.11.2009 г., по гр.д.№ 1563/2008 г.; №180/12.02.2018 г., по т.д.№ 2514/2017 г. на ІІ т.о. и др., мораторната лихва, по своята правна характеристика е обезщетение за неизпълнено парично задължение. Поради това и разпоредбата на чл.86, ал.1 ЗЗД е неприложима за непарични задължения, независимо дали последните имат или не определена парична равностойност.
Наличието на последователна практика на ВКС по приложението на конкретната законова разпоредба, по отношение на която касаторът не е доказал обществена и правна необходимост от промяна или осъвременяване, според разясненията в т.4 на ТР №1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, изключва въобще приложимостта на селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Единствено за пълнота на изложеното следва да се посочи, че в случая въззивната инстанция изцяло се е съобразила с тази практика на ВКС, приемайки, че разпоредбата на чл. 86, ал.1 ЗЗД е неприложима за непарични задължения, каквото е и задължението на И. за предаване собствеността на заменения имот до момента на предявяване на иска от „ЛАЗТУРС” ЕООД за заплащане на обезщетение за неизпълнение по чл. 79, ал.1 ЗЗД.
Неоснователно е и искането за достъп до касация, заявено от касатора- ответник.
Поставеният от ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ ПО ГОРИТЕ въпрос не удовлетворява изискването на чл.280, ал.1 ГПК, съобразно критериите, разяснени в горецитираната задължителна практика.
Изводът на въззивния съд, че в случая не е налице невиновна невъзможност за изпълнение по см. на чл.81, ал.1 ЗЗД за ответника Д., респ. за правоприемника му – И., е резултат от анализа на събраните по делото доказателства и направена въз основа на тях преценка за осъществяване на дължимата от заменителя по чл.222 ЗЗД, грижа. Правилността на тази преценка, която всъщност касаторът оспорва, е неотносима към предпоставките за достъп до касация и не е предмет на проверка от състава на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК.
Отделно е, че въпросът е и некоректно поставен, доколкото въззивният съд изрично е приел, че данните за друг собственик на процесния недвижим имот, различен от Държавата, са били отразени в съответните публични регистри преди процесната сделка и като общодостъпна информация са могли да бъдат узнати от ответното ЮЛ при положена от него дължима грижа. Т.е. задълженията на трети лица и тяхното изпълнение не са били предмет на обсъждане от Бургаския апелативен съд.
Съгласно т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС непосочване на правния въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване, без да се преценяват допълнителните селективни основания, въведени от касатора.
С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК, претендираните от страните деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, съответно заявени от тях в срока по чл.287, ал.1 ГПК следва да останат за същите, така както са направени.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския апелативен съд № 42 от 18.04.2017 г., по т.д.№ 80/2017 г., по описа на същия съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: