О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
София, 14.10.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д. №98/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 184 от 18.06.2015г., постановено по в.т.д. №277/2015г. по описа на Варненски апелативен съд. С посоченото решение е отменено решение № 102/10.02.2015г., постановено по т.д.№ 1421/2014 год. по описа на Варненски окръжен съд в обжалваната му осъдителна част и вместо него е постановено ново решение, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] искове за заплащане на сумата общо в размер на 389 449.65 лв. като получена при отпаднало основание по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 04.08.2014 г. до окончателното изплащане на задължението, както е отхвърлен иска за заплащане на сумата от 24 937.82лв., представляваща мораторна лихва, считано от 14.12.2013г. до 31.07.2014г.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд не е изпълнил процесуалното си задължение да даде своята правна квалификация на спорното право, след като е констатирал, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е неправилна. Отделно се излагат съображения в подкрепа на тезата, че отмяната на Решение №33/14.09.2012г. на Д. и допуснатото предварително изпълнение на този административен акт, обуславят задължението на електроразпределителното дружество да върне получените суми като цена за достъп до електропреносната мрежа. Сочи се, че наличието на законоустановено задължение за заплащане на цена за достъп не е достатъчно основание за съществуване на задължението, тъй като с оглед отпадането с обратна сила на действието на Решение №33/14.09.2012г., следва да се приеме, че цената първоначално не е определена и липсва съгласие между страните относно размера й, както липсва механизъм за определянето й. Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на исковите суми, ведно с направените по делото разноски за трите инстанции.
С касационната жалба е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с наличието на предпоставките по чл.280 ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В изложението са формулирани следните четири въпроса, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото, а именно:
1.„Представлява ли Решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, съществен правопораждащ елемент от сложен смесен фактически състав на гражданско правоотношение между производител на възобновяема електроенергия и дружеството оператор на електроразпределителната мрежа в процесния период?” . Сочи се, че въпросът се решава противоречиво от съдилищата по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
2.”Отмяната на индивидуален административен акт с допуснато по закон предварително изпълнение, представляващ елемент от сложен смесен фактически състав на гражданско правоотношение, води ли до заличаване с обратна сила на последиците на посоченото правоотношение?”. Твърди се, че по този въпрос също е налице основанието за касация по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
3.„Приложим ли е съставът на чл.55 ал.1 предл.1ЗЗД в хипотезата, при която една страна по търговско правоотношение престира на другата страна цена, определена от индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, когато посоченият индивидуален административен акт е отменен с влязло в сила съдебно решение?”. В изложението се поддържа, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС по см. на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, както и че се решава противоречиво от съдилищата.
4.„Задължен ли е въззивният съд, ако констатира, че спорното право е неправилно квалифицирано от първоинстанционния съд, да даде правилната квалификация и да даде съответните указания на страните?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с разясненията в ТР №1/2013г. ВКС, ОСГТК,
Приложени са съдебни актове в подкрепа на тезата на касатора, че поставените въпроси се решават противоречиво от съдилищата.
В отговора на касационната жалба, депозиран в срока по чл.287 ал.1 ГПК ответникът [фирма] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, поддържайки липсата на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 за това. Същевременно в отговора се излагат изчерпателно съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора като се застъпва тезата, че между страните е възникнало валидно облигационно отношение по осигуряване на достъп до електроразпределителната мрежа, чиито правопораждащ юридически факт е постигнатото съгласие, което не е отпаднало с обратна сила. Ответното дружество претендира да не бъде допуснато касационно обжалване, респ. иска при допускането му, да бъде оставено в сила въззивното решение с присъждане на направените разноски за касационната инстанция.
Третото лице-помагач на ответника – К., не е представило отговор на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени решението на Варненски окръжен съд по т.д.№1421/2014г. и за да отхвърли предявените от [фирма] против [фирма] искове, въззивният съд е възприел изцяло установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която не е била оспорвана с въззивната жалба на ответното дружество. По делото е прието за установено, че ищецът [фирма] е производител на електрическа енергия от възобновяем енергоизточник на ел. енергия, осъществяващ дейността си чрез експлоатацията на два броя вятърни електроцентрали – В. М. и В. М.. По силата на договори, съответно №3714/25.07.2006-3015/22.03.2007г. и №462/20.03.2008г.-3040-ВГ–8.03.2008г процесните вятърни електроцентрали са присъединени към електроразпределителната мрежа, като съгласно чл.1 от договорите производителят „се задължава да плати цената за присъединяване”.
Във въззивното решение е отразено, че с приемането на З. /Обн., ДВ, бр.35 от 3.05.2011 г./ – чл.30, ал.1, за пръв път е въведено законодателно изискване за сключването на възмезден договор за достъп с електроразпределителните дружества. Посочено е, че страните по делото не са сключили договор за достъп в срока по пар.197, ал.1 ПЗР на З. и че енергоразпределителното дружество е сезирало ДКЕВР с искане за определяне на условията за достъп при условията на пар.197, ал.2 ПЗР на З.. Прието е за безспорно, че съобразно определените с Решение № Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР, считано от 18.09.2012г. временни цени /без ДДС/ за достъп до електропреносната и електроразпределителните мрежи, които да бъдат заплащани ежемесечно, [фирма] е заплатил на [фирма] исковата сума общо в размер на 389 449.65 лв. с ДДС по издадените от електроразпределителното дружество фактури, както следва: 1. по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за сумата 5 071.90 лв. с ДДС 2. по фактура №[ЕГН]/11.10.2012г. за сумата от 4 316.74лв. с ДДС, 3.по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за сумата от 16 387.07лв. с ДДС 4. по фактура №[ЕГН]/06.11.2012г. за сумата от 18 489.85лв. с ДДС 5. по фактура №[ЕГН]/06.12.2012г. за сумата от 20 520.78лв. с ДДС 6. по фактура №[ЕГН]/06.12.2012г. за сумата от 18630.85лв. с ДДС 7. по фактура №[ЕГН]/07.01.2012г. за сумата от 30685.57лв. с ДДС 8. по фактура №[ЕГН]/07.01.2013г. за сумата от 27741.56лв. с ДДС 9. по фактура №[ЕГН]/05.02.2013г. за сумата от 35945.27лв. с ДДС. 10. по фактура №[ЕГН]/05.02.2013г. за сумата от 32806.68лв. с ДДС. 11. по фактура №[ЕГН]/05.03.2013г. за сумата от 22771.34лв. с ДДС. 12. по фактура №[ЕГН]/05.03.2013г. за сумата от 20829.90лв. с ДДС. 13. по фактура №[ЕГН]/03.04.2013г. за сумата от 27763.26лв. с ДДС. 14. по фактура №[ЕГН]/03.04.2013г. за сумата от 23869.51лв. с ДДС. 15. по фактура №[ЕГН]/07.05.02.2013г. за сумата от 24726.35лв. с ДДС. 16. по фактура №[ЕГН]/07.05.2013г. за сумата от 27 303.65лв. с ДДС. 17. по фактура №[ЕГН]/05.06.2013г. за сумата от 16 947.00лв. с ДДС, погасена на 10.06.2013г. и 18. по фактура №[ЕГН]/05.06.2013г. за сумата от 14692.37лв. с ДДС.
Въззивният състав е посочил, че по делото не е спорно, че с решение № 4025/21.03.2013г. по адм.д. № 12423/12г. по описа на ВАС, оставено в сила с решение № 9484/25.06.2013г. по адм. д. № 6473/13г. по описа на ВАС, Решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР е отменено, в частта по раздел VІІ, т.1 и 2, както и че на основание чл.177, ал.1 от АПК, същото има действие спрямо всички и е задължително за въззивния състав, на основание чл. 17, ал.2 ГПК. Отразено е, че решението на ВАС има конститутивно и обратно правно действие (Решение № 3929 от 19.03.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9105/2011 г., V о. и др.).
При така установената фактическа обстановка въззивният състав е приел, че
предявената претенция с правно основание чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователна. Анализирайки правната квалификация на иска съдът е отразил, че необходимостта от връщане на платената цена по договора за достъп е обоснована от ищеца с отмяната на административния акт за размера на временните цени, която по твърдения на ищеца обосновава необходимостта от пълното връщане на престираното. Посочил е също, че с оглед диспозитивното начало в процеса, съдът е обвързан от соченото основание и петитум на претенцията.
Според съда отмяната на временните цени по пътя на съдебния контрол не трансформира дефинираното по нормативен път възмездно правоотношение в безвъзмездно такова и не създава безусловно задължение за доставчика за връщане на получената парична престация. В решението е посочено, че институтът по чл. 55, ал.1, пр.3 ЗЗД е приложим в случаите, когато към момента на даването, респ.. на получаването на имуществена облага е съществувало правно основание за това, но впоследствие същото е отпаднало. Претенцията се основава винаги на новонастъпил юридически факт с обратно действие, който засяга самото основание на престираното. Отразено е, че в настоящия случай административният акт индивидуализира единствено цената на услугата и не формира основанието на престацията. Отмяната на административния акт от своя страна не прекратява договорната обвързаност и няма правопрекратителен ефект между страните. Според състава с отмяната на решение № Ц-33 от 14.09.2012 г. на ДКЕВР не отпада основанието на разменените престации, а пълната реституция на даденото би довела до ощетяване на редовно престиралия доставчик.
В решението е изложено виждането, че с оглед конкретните характеристики на възникналото правоотношение и съществуващата регулационна уредба, отмяната на временните цени сама по себе си не би могла да доведе до претенция на производителя за връщане на даденото на отпаднало основание. При липса на определена временна цена за достъп, размерът на дължимата от производителя престация подлежи на определяне по административен ред – чрез окончателни цени. В случай, че при окончателното ценообразуване е налице разлика в цената, породеното неоснователно обогатяване следва да бъде отстранено чрез способа на компенсаторните мерки – чл. 32, ал.4 ЗЕ. Според съда, при липса на предвидена в закона изрична правна защита за производителите, за които регулаторният орган не е издал компенсаторно решение, за последните е налице възможността да претендират само недължимо платената разлика, на основание чл. 55, ал.1, пр.1 ЗЗД. В заключение е направен извода, че сочената от ищеца претенция по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД произтича от различен фактически състав, което прави претенцията неоснователна.
Настоящият състав намира следното:
Не е налице общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация с оглед поставените от касатора въпроси: въпрос №1 .„Представлява ли Решение Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР за определяне на временни цени за достъп до електропреносната мрежа, съществен правопораждащ елемент от сложен смесен фактически състав на гражданско правоотношение между производител на възобновяема електроенергия и дружеството оператор на електроразпределителната мрежа в процесния период?” и въпрос №2”Отмяната на индивидуален административен акт с допуснато по закон предварително изпълнение, представляващ елемент от сложен смесен фактически състав на гражданско правоотношение, води ли до заличаване с обратна сила на последиците на посоченото правоотношение?”. Тези въпроси не са значими по делото въпроси съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, тъй като не са обусловили правните изводи на съда по конкретното дело. Както бе посочено по-горе, решаващите изводи на въззивният съд, за да отхвърли исковите претенции, са свързани с виждането, че в случая административният акт индивидуализира единствено цената на услугата и не формира основанието на престацията, дължима за включването в електропреносната мрежа, както и че при липса на определена временна цена за достъп, размерът на дължимата от производителя престация подлежи на определяне по административен ред – чрез окончателни цени. Начинът, по който за формулирани цитирани въпроси, сочи за евентуална тяхна относимост за правилността на обжалваното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Не може да обуслови допускане на обжалваното решение до касационно обжалване и въпрос №4: .„Задължен ли е въззивният съд, ако констатира, че спорното право е неправилно квалифицирано от първоинстанционния съд, да даде правилната квалификация и да даде съответните указания на страните?”, тъй като на този въпрос е даден отговор в т.2 от Тълк.решение №1/9.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ВКС, ОСГТК. В разясненията на ВКС задължението на въззивния съд да даде указания относно подлежащите на доказване факти при преценка, че дадената от първата инстанция правна квалификация е неправилна, е обусловено от обстоятелството, че на страните са дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти. Правната квалификация на иска – по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД или по чл.55 ал.1 предл.3 ГПК не води до необходимостта от даване на други указания относно подлежащите на доказване факти. В случая е налице спор за право, при който установените по делото факти / по които страните не спорят/ са релевантни за наличието или липсата на неоснователно обогатяване както при първоначална липса на основание, така и на отпаднало основание.
Настоящият състав намира, че въпрос №3: .„Приложим ли е съставът на чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД в хипотезата, при която една страна по търговско правоотношение престира на другата страна цена, определена от индивидуален административен акт с допуснато предварително изпълнение, когато посоченият индивидуален административен акт е отменен с влязло в сила съдебно решение?” е от значение за спора, тъй като е послужил на въззивния съд като аргумент за отхвърляне на претенцията по чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. Въззивният съд е изложил мотиви защо счита, че отпадането с обратна сила на действието на Решение №Ц-33/14.09.2012г. на ДКЕВР след отмяната му от ВАС, обуславя липса на основание за плащане на цената на услугата /разликата в цената според съда/, а не наличие на отпаднало основание за плащане на тази цена /разлика в цената/. С оглед възможността на касационния съд на прецезира въпроса съобразно разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, настоящият състав намира, че въпросът на касатора следва да бъде формулиран по следния начин: „Дали отмяната по реда на АПК с влязло в сила съдебно решение на индивидуален административен акт /решение на ДКЕВР/, определящ временни цени за достъп до електроразпределителната мрежа, предпоставя задължение за връщане на заплатените временни цени, формирани въз основа на същото решение, като заплатени на отпаднало основание по смисъла на чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД”.
Налице е и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касация на въззивното решение, тъй като формулираният по-горе въпрос е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС. С решение №58/16.08.2016г., постановено по т.д.№332/2015г. на ВКС, І т.о. по реда на чл.290 ГПК е прието, че заплатените от производителите на електрическа енергия от възобновяеми източници временни цени за достъп до електропреносната мрежа, формирани въз основа на отменения индивидуален административен акт, са заплатени на отпаднало основание по смисъла на чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД. В същия смисъл /за получаване на сумите от електроразпределителното дружество на отпаднало основание/ са и постановените решения по чл.290 ГПК от различни състави на ВКС, Търговска колегия – решение № 138/5.10.2016 г. по т. д. № 2355/2015 г. на ІІ т. о., решение № 162/4.10.2016 г. по т. д. № 3245/2015 г. на І т. о., решение № 126/16.08.2016 г. по т. д. № 1592/201г. на І т. о. и др./,
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение №184 от 18.06.2015г., постановено по в.т.д. №277/2015г. по описа на Варненски апелативен съд.
УКАЗВА на касатора [фирма] с ЕИК[ЕИК] от [населено място], в едноседмичен срок от уведомяването да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 8 287.75лв. /осем хиляди двеста осемдесет и седем лева 75 ст./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията производството ще бъде прекратено.
След внасяне на таксата делото да се докладва на председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ