О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
Гр. София,15.11.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 17.10.18 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №2523/18 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Г. А. срещу въззивното решение на Окръжен съд Русе по гр.д. №72/18 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение са отхвърлени исковете на касатора срещу „Дунавски драгажен флот”, [населено място], с пр. осн. чл.344, ал.1,т.1 и 2 КТ, с които е оспорена законността на дисциплинарното уволнение на ищеца от длъжността „моряк”, извършено на 4.07.17 г., за нарушения по чл.190, ал.1,т.2 КТ / неявяване на работа за периода от 2.03.15 г. до издаване на заповедта/.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима.
За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК и на чл.280, ал.2 ГПК / вероятна недопустимост и очевидна неправилност на решението на ОС, защото „липсват каквито и да било логически мотиви и съдът е разрешил правен въпрос, който не е предмет на разглеждане в настоящото производство, а именно – недопускане на работника до работа при злоупотреба с работодателска власт”/. Намира, че в противоречие с цитираната практика на ВКС са решени правните въпроси от предмета на спора: За задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, съгл. чл.236, ал.2 и чл.271 ГПК; Ползването на разрешен от работодателя отпуск по КТ от страна на работника основателна причина ли е последният да не се явява на работа?; От кой момент тече двумесечният срок за налагане на дисциплинарното наказание по чл.194, ал.1 КТ?
Намира , че от значение за спора , но и за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са въпросите относно това дали неявяването на работника на работа е без основателна причина, когато работодателят не му е осигурил работа съгл. чл.127 КТ като не го е включил в работните графици или когато ползва отпуск по чл.160 КТ, разрешен от работодателя без искане на работника; обясненията, дадени от работника по чл.193 КТ достатъчно доказателство ли са за вмененото му нарушение на тр. дисциплина или за установяването му съдът следва да обсъди всички събрани доказателства ; ако периодът на неявяване на работника на работа е продължителен / в случая над 2 години/ и работодателят знае за неявяването още в самото начало на периода, от кой момент тече срокът по чл.194 КТ; има ли злоупотреба с работодателска власт, ако работодателят е открил нарушението непосредствено след извършването му, но не е ангажирал дисциплинарната отговорност в сроковете по чл.194 КТ, а след изтичане на предвидения там едногодишен срок?
По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел за установено от доказателствата по делото, че за работата на плавателните съдове и екипажите при ответника се изготвят седмични графици. Смяната на екипажите става всеки вторник, като се редуват една седмица работа и една – почивка. Когато няма работа, на корабите остава един моряк на вахта, а останалите са в отпуск или почивка. Уведомяват ги по телефона кога отново ще са на работа. Представляващият ответното дружество е признал в с.з., че поради намаляване на работата през зимния период ищецът се води от началото на 2017 г. в неплатен отпуск. След 14.04.17 г. не фигурира в изготвените работни графици. Представителят на работодателя твърди и в писмените си обяснения работникът признава, че през м.09.2015 г. бил поканен да се яви на работа, като му бил посочен и плавателният съд , на който ще работи. Работникът първоначално се съгласил, но след това отказал, а работодателят го поканил да подаде молба за прекратяване на тр. правоотношение. При тези данни, според въззивния съд, се налага извод, че за продължителен период от време ищецът не се е явявал на работа без уважителна причина, което е дисциплинарно нарушение по чл.190, ал.1,т.2 КТ. Работодателят е спазил изискванията на чл.193 и 195 КТ при налагане на наказанието. Наказанието е наложено в срока по чл.194 КТ, тъй като когато периодът на извършване на деянието е продължителен / както е в процесния случай/ срокът се брои от края на посочения период. В случая работникът не се е явявал на работа до издаване на уволнителната заповед.
Не се установява противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС по първия въпрос, поставен в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Въззивният съд е изложил свои мотиви по спора, които не са декларативни, а съдържат преценка на допустимите и относими към спора доказателства, както и обсъждане на твърденията, доводите и възраженията на страните. Посочено е каква фактическа обстановка е приета за установена и въз основа на кои от доказателствата – р. по гр.д. №1609/14 г. на четвърто г.о. и р. по т.д. №1740/14 г. на първо т.о. на ВКС.
Вторият от въпросите към това основание също не е разрешен в противоречие с цитираната практика на ВКС – въззивният съд е приел, че ищецът е бил в неплатен отпуск по предложение на работодателя поради спиране на работата / ТР №3/12 г. ОСГК/ до м.09.2015 г., когато е повикан на работа с посочване на конкретно работно място. Отказът му да заеме работата тогава и за периода след това до уволнението сочи на престой по негова вина, за който той няма право на възнаграждение – чл.267, ал.2 КТ и може да обоснове дисциплинарната му отговорност, както е в случая. При тези данни по делото, сочените от касатора решения на ВКС, отнасящи се до неявяване на работника на работа при ползване на разрешен му отпуск / по гр.д. №1220/13 г. и по гр.д. №198/10 г. на четвърто г.о. на ВКС/, са неотносими за случая.
Третият въпрос също е разрешен в съответствие с практиката на ВКС за подобни случаи – така в р. по гр.д. №150/12 г. на трето г.о. е посочено, че при продължавано нарушение, извършено не еднократно, а чрез повтарящи се действия през определен период от време, моментът на извършването му е целият период до прекратяване на действията или бездействията, осъществяващи нарушението. Последните два месеца от продължаваното нарушение в настоящия случай са достатъчни, за да обосноват тежест, съответна на наложеното наказание – чл.189 КТ.
Поставените в контекста на основанието по чл.280, ал.1,т.3 ГПК въпроси повтарят тези по т.1 от с.р., с изключение на въпроса за доказателствената тежест на признанието на работника в обяснения по чл.193 КТ. Въпросът е застъпен в практиката на ВКС – така в р. по гр.д. №1391/09 г. на трето г.о. е прието, че обясненията на работника, съдържащи признание на нарушението се ценят заедно със св. показания и другите доказателства по делото и въз основа на съвкупната им преценка съдът прави извод за установеността на нарушението, както е и в случая. Застъпването на въпросите в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства, изключва наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК.
Неоснователни са и доводите на касатора за вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – то е постановено от компетентния съд по предявения иск, в предметните предели на спора, след издирване на приложимия за него материален закон.
Поради изложеното не са налице основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Русенски окръжен съд по гр.д. №72/18 г. от 27.03.18 г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: