О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 763
гр.София, 06.11.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на втори ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов
ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева
като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 2079 по описа за 2017 г. приема следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 27 от 9.1.2017 г., постановено по гр.д. № 2749 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, седми състав, с което е потвърдено решение № 1978 от 10.06.2016 г. по гр.д. № 10836 по описа за 2015 г. на Пловдивския районен съд, единадесети граждански състав, за осъждане на касатора да заплати на основание чл.200 от КТ по 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Б. И. Т. и С. Т. Т. в качеството им на родители на починалия при трудова злополука И. Б. Т., ведно с лихви и разноски.
Касаторът твърди, че решението на Пловдивския окръжен съд е необосновано и неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила-основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК/редакция преди изменението в Д.В., бр.86/2017 г./ по следните въпроси:
1.Представлява ли неявяването на работа на И. Б. Т. в периода, за който е отправил до работодателя искане за отпуск, без такъв да му е бил разрешен писмено, самоволно отсъствие от работа? Според касатора по този въпрос обжалваното решение противоречи на решение № 812 от 27.04.2011 г. по гр. д. № 198/2010 г. на Четвърто Г.О. на ВКС, в което е прието, че служителят може да започне ползването на платен годишен отпуск само след достигането до него на изявление за разрешение на работодателя, изразено писмено.
2. При определяне размера на обезщетението за причинените неимуществени вреди задължен ли е въззивният съд да изследва общите и специфичните за отделния спор правнорелевантни факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“? По въпроса обжалваното решение противоречи на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., решения № 85 от 29.04.2014 г. по гр..д. № 7182/2013 г. и № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на Трето Г.О. на ВКС.
3. Бездействието на водача при възникнала внезапна загуба на контрол върху МПС съвместимо ли е със задълженията, вменени в чл.20 от ЗДвП? Ако бездействието е несъвместимо, то представлява ли груба небрежност по смисъла на чл.201 от КТ? Касаторът сочи, че отсъствието на постоянно упражняван контрол върху автомобила е самостоятелно нарушение на правилата за движение по пътищата според решение № 77 от 5.03.2012 г. по н. д. № 76/2012 г. на ВКС, а съгласно решение № 18 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г. на Трето Г.О. на ВКС тежките нарушения на правилата за движение по пътищата, станали причина за пътнотранспортното произшествие, съставляват груба небрежност по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ.
Ответниците по касационната жалба Б. и С. Т. считат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд, като оспорват жалбата и по същество. Претендират за заплащане на 1 760 лв. разноски за касационното производство за всеки един от тях.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:
Родителите на починалия на път за работа при пътнотранспортно произшествие И. Б. Т. са предявили срещу работодателя искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на основание чл.200 от КТ в размер на 100 000 лв. за всеки един от тях. В отговора на исковата молба работодателят е посочил, че И. Т. самоволно е отсъствал от работа, оспорил е исковете по размер и е повдигнал възражение за съпричиняване на произшествието. Според работодателя И. Т. е извършил тежко нарушение на разпоредбите на чл.20, ал.1 и ал.2 от ЗДвП, което е допринесло за настъпване на вредоносния резултат.
Пловдивският районен съд е уважил исковете до пълния предявен размер, а въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Този съд е приел, че работодателят не е доказал оспорването на административния акт, с който злополуката е призната за трудова, тъй като е станала по време на обичайния път при отиване към работното място/чл.55, ал.2 от КСО/. В тази връзка е поставен първият въпрос на касатора, който твърди, че работникът самоволно е отсъствал от работното си място, на което е следвало да бъде още в началото на работното си време-10,30 часа. Дори да бъде възприета тезата на касатора, че непосредственият ръководител е дал устно разрешение работникът да отсъства само два часа и за последвалия период той самоволно се е отклонил от работното си място, това обстоятелство не може да се отрази на характера на злополуката. Тя си остава трудова, тъй като трудовото правоотношение не е било прекратено, а произшествието е станало на път за работа. Самоволното отсъствие без разрешение за отпуск би имало значение за евентуалната дисциплинарна отговорност на работника, която вече не може да се осъществи и не е предмет на настоящото дело. Ето защо първият въпрос не е относим към спора и не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд.
При определяне размера на неимуществените вреди съдилищата са съобразили, че починалият син е живеел непосредствено до родителите си и им е оказвал лична и финансова подкрепа, от която те са били лишени в резултат от злополуката. Отчетени са обстоятелствата, че бащата е претърпял остър миокарден инфаркт при погребението на неговия син, че у него са настъпили личностни промени, изразяващи се в затвореност, избягване на контакти, усещане за загуба на смисъл да живее. По отношение на ищцата е взето предвид рецидивиращото депресивно разстройство, емоционалната нестабилност и несигурност за бъдещето. Тази преценка на съдилищата съответства на изискванията, посочени в раздел II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г. за прилагане разпоредбата на чл.52 от ЗЗД. Същите критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, дължими на близките на пострадалия, които е възприел въззивният съд, са посочени и в цитираните от касатора решения № 85 от 29.04.2014 г. по гр..д. № 7182/2013 г. и № 140 от 24.07.2013 г. по гр. д. № 1328/2012 г. на Трето Г.О. на ВКС. Следователно по втория въпрос няма противоречие между въззивното решение и приложимата практика на ВКС.
За да обсъди възражението на работодателя за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд подробно е описал механизма на произшествието, установен посредством автотехническата експертиза. Автомобилът се е отклонил надясно, напуснал е платното за движение, като е последвал челен удар в разположената извън платното за движение на автомобилите стоманобетонна колона на надлез. След удара автомобилът се е запалил и е изгорял заедно с тялото на починалия, поради което не може да се установи дали той е бил с поставен предпазен колан. Автомобилът се е движел с 69 км/ч при разрешена скорост 90 км/ч., при ясно време и дневна светлина с неограничена видимост върху сух път без дупки и неравности. Непосредствената причина за произшествието е отклоняването на автомобила надясно в момент, на място и по начин, когато това не е безопасно. От момента на отклоняване на автомобила водачът не е имал техническа възможност да спре автомобила преди удара. По траекторията не са открити следи от спирачен път и не са установени причините за внезапната загуба на контрол върху автомобила от страна на водача. При тези данни въззивният съд е приел за недоказано пострадалият да е осъществил конкретни действия в разрез с изискванията за безопасност на движението и затова не може да се направи категоричен извод за допусната груба небрежност. Тъй като работодателят не е установил безспорно наличието на предпоставките по чл.201, ал.2 от КТ за намаляване на своята отговорност, за които носи доказателствената тежест, възражението за съпричиняване е счетено за неоснователно. Този извод на въззивния съд съответства на установената фактическа обстановка и на принципното разпределение на доказателствената тежест при възражение на работодателя за съпричиняване, което е формулирано в цитираното решение № 62 от 24.02.2015 г. по гр. д. № 2798/2014 г. на Четвърто Г.О. на ВКС. В случая не може да се говори за бездействие на водача на автомобила, както твърди касаторът във формулировката на третия въпрос. Съгласно чл.20, ал.1 от З.Дв.П водачите действително са длъжни да контролират непрекъснато пътните превозни средства, които управляват. Не е установена обаче причината за внезапната загуба на контрол, поради което не може да се изключи външно въздействие, което обективно е лишило водача от възможност да реагира. Затова и не се установяват характерните белези на грубата небрежност, а посочените от касатора решения на ВКС по третия въпрос изобщо не са приложими, тъй като касаят хипотези на установени груби нарушения на правилата за движение по пътищата. В решение № 77 от 5.03.2012 г. по н. д. № 76/2012 г. на ВКС е доказано нарушение на режима на скоростта, а в решение № 18 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 434/2011 г. на Трето Г.О. на ВКС-предприемане на маневра за изпреварване при намалена видимост, гъста мъгла и заледена пътна настилка. Ето защо и по третия въпрос касационно обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска.
При този изход на спора касаторът дължи на ответниците по жалбата по 1 760 лв. разноски за касационното производство.
Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 27 от 9.1.2017 г., постановено по гр.д. № 2749 по описа за 2016 г. на Пловдивския окръжен съд, Гражданско отделение, седми състав, с което е потвърдено решение № 1978 от 10.06.2016 г. по гр.д. № 10836 по описа за 2015 г. на Пловдивския районен съд, единадесети граждански състав, за осъждане на [фирма] да заплати на основание чл.200 от КТ по 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от Б. И. Т. и С. Т. Т. в качеството им на родители на починалия при трудова злополука И. Б. Т., ведно с лихви и разноски.
ОСЪЖДА [фирма]-ЕИК:115278227, да заплати на Б. И. Т.-[ЕГН], сумата 1 760/хиляда седемстотин и шестдесет/ лв. разноски за касационното производство.
ОСЪЖДА [фирма]-ЕИК:115278227 да заплати на С. Т. Т.-[ЕГН], сумата 1 760/хиляда седемстотин и шестдесет/ лв. разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: