О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 764
София, 13.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети март, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 21/2013 година.
Производство по чл. 288 ГПК.
[фирма], [населено място] е подало касационна жалба срещу решение по гр. д. № 538/2012 г. на Окръжен съд Враца, приложило изрложение на основанията за касационно обжалване, Тълкувателно решение № 1/2000 г. ОСГК на ВКС, решения на други съдебни състави.
Ответникът по жалбата, ищец по делото, А. А. от [населено място] не е взел становище.
След проверка, касационният съд установи следното:
Врачанският окръжен съд, с въззивно решение по гр. д. № 538/2012 г. е потвърдил решението на Райнен съд – Враца по гр. д. № 6034/2011 г., с което е отменена, като незаконосъобразна, заповед от 25. 10. 2011 г. на [фирма], [населено място], с която е наказан А. Л. А. с дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение” за това, че на 31. 08. 2011 г. е отказал да подпише заповед № 3452/30. 08. 2011 г., отказал е да изпълнява възложената му със същата заповед работа по отчитане в ОРЗ „Отчитане на данни Враца” и заплашил със саморазправа прекия си ръководител Ц. Ц.. Въззивният съд е потвърдил изводите на първата инстанция, че със заповедта от 30. 08. 2011 г. работодателят едностранно е променил мястото на работа в нарушение на чл. 118 КТ, без да е доказал производствена необходимост по чл. 120 КТ, а заплахата със саморазправа не е доказана.
Жалбоподателят счита, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, като посочва процесуалноправни и материалноправни въпроси, за които счита, че Врачанският окръжен съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, с практиката на други съдилища и които въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Искането е необосновано, тъй-като изложените от жалбоподателя доводи не съответстват на данните по делото.
Не е налице основание за касация на въззивното решение поради противоречие с т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04. 01. 2001 г., изискваща въззивната инстанция да формира мотиви по доводите на страните и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на делото. Жалбоподателят твърди, че въззивният съд не е изложил мотиви относно посоченото в дисциплинарната заповед и извършено от А. нарушение „заплашване със саморазправа” прекия му ръководител Ц.. Твърдението е невярно, тъй-като в последното изречение на втория абзац, на трета страница от мотивите на въззивното решение, окръжният съд е изложил съображения относно доказването на това обстоятелство. Некоректно е искането по т. 5 от изложението за допускане на касационно обжалване, заявено на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, по въпроса дали саморазправата представлява нарушение на трудовата дисциплина и доводите, че недопускането на касация на въззивното решение по този въпрос, ще въведе задължителна съдебна практика, че всеки служител може безнаказано да заплашва, напада и бие друг служител. Предвидената в закона процедура за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК има предвид само разрешени от съда правни въпроси, но не и предполагаеми от страните фактически хипотези. Въззивният съд е счел за недоказана отправена от ищеца заплаха за саморазправа спрямо служителя Ц., първоинстанционният съд е допуснал нейното извършване, но е посочил, че това е логичен изблик на недоволство от ситуацията, в която е бил поставен ищеца А. и не е основание за такава тежка дисциплинарна санкция – предупреждение за уволнение. Съображенията на двете инстанции по този въпрос нямат нищо общо с твърдението, че те одобряват саморазправата, нападенията и боя между служители.
Неоснователно е искането за допускане на касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по раздел ІІ, точки 1- 4 от изложението на основанията за касационно обжалване. Предмет на спора по делото не е бил въпроса, поставен в т. 1 – кой от ръководните лица може да издаде заповед за изпълнение на конкретни трудови задължения и съдебните инстанции не са разглеждали и не са се произнесли по такъв въпрос. Несъответни на данните по делото са въпросите, поставени в т. 2 и т. 3 от изложението – когато се възлага изпълнение на трудово задължение, включено в длъжностната характеристика, следва ли работодателят да доказва производствена необходимост и може ли да се счита за изменение на трудовото правоотношение, когато служителят е преместен на друго работно място, без промяна на мястото му на работа. По така формулираните въпроси, няма произнасяне от двете съдебни инстанции. Обратното, с първоинстанционното и въззивното решение е прието, че е налице промяна на мястото на работа, не защото А. е следвало да посещава друга административна сграда на работодателя в [населено място], а защото по трудов договор, неговото място на работа е територията на селата в [община] и [община], а със заповедта от 30. 08. 2011 г., му е възложено да работи на територията на [населено място], която територия има различен обхват и интензивност на обектите на измерване. Този безспорен по делото факт е мотивирал съда да приеме, че е налице незаконосъобразна заповед по чл. 118 КТ и съответно, че работодателят не е доказал производствена необходимост за изменение на мястото на работата по чл. 120 КТ.
Преценката на свидетелските показания от решаващия съд е доказателствен извод, а не разрешаване на правен въпрос и не може да бъде основание за допускане на касация – въпрос по т. 4 от изложението.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от10. 10. 2012 г. по гр. д. № 538/2012 г. на Врачанския окръжен съд по жалбата на [фирма], [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: