5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 764
[населено място] 05,10, 2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№1554/16г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №400/01.03.2016г. по в.гр.д.№2584/15г. на Софийски апелативен съд,с което е потвърдено решение №110/23.01.2015г. по гр.д.№2441/2013г. на СГС VI-12 състав в частта му,с която дружеството е осъдено да заплати на [фирма] сумата 86 759,84 лв. застрахователно обезщетение на основание чл.208 от КЗ/отм./,ведно със законната лихва и 4 296,87 лв. лихва за забава . Срещу решението,в частта,с която е потвърдено първоинстанционното решение, отхвърлящо исковете за разликата до предявените им размери, е постъпила насрещна касационна жалба от [фирма].
В касационната жалба на [фирма] се навеждат доводи за неправилност поради противоречие с материалния закон и необоснованост на решението на апелативния съд. Касаторът твърди,че въззивната инстанция не е разграничила хипотезата на недължимост на застрахователното обезщетение , поради наличие на изключен риск, изрично предвиден в Общите условия /т.16.14.3/,в който смисъл е било своевременно направеното от него възражение, от основанието, пораждащо потестативното му право на отказ за плащане,по смисъла на чл.211 т.2 от КЗ/отм./ – поради неизпълнение на задължение на застрахования,което е значително за интереса на застрахователя и е предвидено в застрахователния договор.Според касатора в първия случай реализирането на събитие,което по своето проявление има качеството на изключен риск,не представлява изобщо застрахователно събитие и се свързва с изначална липса на покритие,а оттам – и с липса на основание за изплащането на обезщетение,докато във втория случай правото на отказ предполага настъпването на събитие,представляващо покрит риск.Тъй като страните,съгласявайки се с Общите условия, изрично са изключили от покритието на Клауза „К“ случая,в който при оставено в МПС без необходимия контрол свидетелство за регистрация на МПС – част II е реализирана кражба,а кражбата на конкретното МПС е извършена при такива обстоятелства,касаторът счита,че интересът на застрахователя изобщо не е следвало да бъде предмет на съдебна преценка по делото и да се присъжда застрахователно обезщетение в намален размер,съобразно правилото на чл.211 т.2 вр. чл.207 ал.2 изр.2 КЗ/отм./.
Ответникът по касация [фирма] в писмения си отговор е оспорил допустимостта на касационното обжалване и основателността на изложените в касационната жалба съображения.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
В постановеното въззивно решение,за да уважи частично предявения от [фирма] иск,САС се е позовал на събраните в производството пред двете инстанции относими и допустими доказателства, като е приел за установено наличието на валидно възникнало застрахователно правоотношение между страните по имуществена застраховка „Пълно автокаско“ за процесния автомобил БМВ Х5,при действието на което е възникнало застрахователното събитие „кражба на МПС“,което съдът е намерил за покрит от застрахователя риск. Приемайки за установен факта,че част II от свидетелството за регистрация на автомобила се е намирала в автомобила при извършването на кражбата и,че това представлява неизпълнение на предвидено в закона и в договора – т.50.4 от Общите условия задължение на застрахования,въззивният съд е посочил,че този факт не би могъл да бъде основание за напълно изключване отговорността на застрахователя,а за нейното намаляване, съобразно предвиденото в чл.211 т.2 вр. чл.207 ал.2 изр.2 КЗ/отм./. В подкрепа на това е цитирал задължителна практика на ВКС,постановена по реда на чл.290 от ГПК.По отношение на предвидената в т.16.14.3 от Общите условия клауза, според която настъпването на кражба при това условие представлява изключен риск, съдът, позовавайки се отново на задължителна съдебна практика, е приел,че същата,като противоречаща на закона,е нищожна на основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 280 ал. 1 ГПК касаторът твърди,че в решението си съдът е разрешил погрешно правни въпроси,свързани с възражението му за наличие на изключен застрахователен риск и с тълкуването на договора по чл.20 от ЗЗД. Във връзка с първото си твърдение в т.1 от изложението е формулирал два въпроса: Може ли съдът да приложи предпоставките за упражняване потестативното право на отказ по чл.211 към направеното от него възражение за изключен риск? и Следва ли съдът да обсъди възражението за изключен риск отделно от направеното възражение за упражняване правото на отказ вследствие неизпълнение на задължение на застрахования?
Твърди се, че първият въпрос е получил разрешение в обжалваното решение в противоречие с разрешението,дадено в решение №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/13г. на ВКС , второ т.о.,а вторият – в противоречие с решение №125//10.12.2014г. по т.д.№3219/13г. на ВКС, първо т.о. Тези твърдения са обосноваващи допълнително основание за допускане на касационен контрол в хипотезата на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Видно от представения от касатора отговор на исковата молба, в обхвата на защитата му срещу иска са въведени две възражения – че твърдяното и установено по делото обстоятелство,че към момента на противозаконното отнемане на автомобила в него се е намирала и част II от свидетелството за регистрация на МПС, едновременно обосновава както клаузата на т.16.14.3 от Общите условия за наличие на изключен риск,така и е основание за освобождаването на застрахователя от отговорност въз основа на т.50.4 вр. т.50.9 от Общите условия и чл.211 т.2 от КЗ/отм./. Тези две хипотези,както твърди и самият касатор,но вече позовавайки се в касационната жалба на неизпълнение на друго задължение ,предвидено в клаузата на т.50.3 от ОУ /недопустимо релевирана и неотносима към вече очертания предмет на спора/, са взаимно изключващи се,доколкото изключеният риск изначално лишава определени от страните събития от покритие при тяхното настъпване,а неизпълнението на задължение на застрахования,имащо характеристиките на значително такова за интереса на застрахователя, е предвидено от закона като основание за освобождаването на последния от отговорност за обезщетяване на иначе покрит от застраховката риск.
При тази колизия на договорни клаузи и предвид въвеждането и на двете хипотези като основания за отказ в предмета на делото,съдът е бил длъжен да се произнесе /и се е произнесъл/ по наличието на основанията за прилагане на разпоредбата на чл.211 КЗ/отм./Последната ограничава въведената от законодателя с чл.9 ЗЗД договорна свобода при определяне на основанията за освобождаване на застрахователя от отговорност /в т.см. реш. №4/21.03.2012г. по т.д.№81/11г. на ВКС,второ т.о.,постановено по реда на чл.290 от ГПК/. Преценявайки, че законът /чл.211 т.2 вр. чл.207 ал.2 изр.2 КЗ/отм./ в случая на уговорката в чл.50.4 от Общите условия /доколкото неизпълнението на задължението от страна на застрахования е допринесло за окончателното реализиране на застрахователното събитие/ позволява на законодателя само да намали дължимото обезщетение,но не и да се освободи от основното му договорно задължение да плати такова,съдът е заключил,че едновременното въвеждане на същите обстоятелства като изключен риск в т.16.14.3 от ОУ е в противоречие със закона и поради това е отказал да приложи последната клауза като нищожна.
Тези обстоятелства не позволяват да се приеме,че формулираните в т.1 от изложението въпроси на касатора имат правен характер по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, доколкото същите не са свързани с решаващите изводи на съда; първият от въпросите е формулиран некоректно,предвид това,че възражението за наличие на изключен риск не е единственото,а касаторът е навел и правоотменящо такова,основано на неизпълнение на задължение на застрахования при хипотезата на чл.211 т.2 КЗ/отм./,с което съдът е бил обвързан за произнасяне; съдът е обсъдил възражението за изключен риск /макар и в едно изречение/,като е приел клаузата,на която е основано това възражение, за нищожна.
Отделно от това не се констатира и наличие на сочения от касатора допълнителен критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Отговорът на правния въпрос,по който е допуснато касационно обжалване и във връзка с който е постановено решение №32/11.08.2014г. по т.д.№1262/13г. на ВКС , второ т.о., не би могъл да бъде отнесен към решаващите мотиви,изложени от САС при разрешението на спора по настоящото дело,тъй като визира случай,в който няма предвидено като изключен риск неизпълнение на договорно задължение на застрахования.Същото касае и цитираното и представено от касатора в подкрепа на искането му за допускане на касационно обжалване по втория формулиран от него въпрос решение №125/10.12.2014г. по т.д.№3219/13г. на ВКС, първо т.о., доколкото с последното е прието,че е допустимо застрахователят в инициирания срещу него исков процес да въвежда и други основания за отказ за плащане, различни от заявените извънсъдебно.
Във връзка с второто твърдение за тълкуване на договора от страна на въззивния съд без съобразяване с разпоредбата на чл.20 ЗЗД касаторът не е поставил относим правен въпрос,а се е ограничил с излагане на съображения за неправилно тълкуване на клаузите на договора от страна на съда. Последното е предмет на преценка във фазата на вече допуснато касационно обжалване на решението и, съобразно възприетите постановки в Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, в тази му част изложението разкрива изначална липса на предпоставки за приложимост на основния критерий за допустимост на касационно обжалване на решението /по чл.280 ал.1 ГПК/.Това представлява самостоятелно основание да бъде отказан достъпа до касационен контрол,без да се разглеждат обстоятелствата,свързани с твърдяното наличие на допълнителния критерий на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Изложеното мотивира настоящия състав на Първо търговско отделение на ВКС да постанови определение,с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд.
Предвид това и на основание чл.287 ал.4 ГПК насрещната касационна жалба следва да бъде оставена без разглеждане.В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за производството в размер на 5100 лв.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №400/01.03.2016г. по в.гр.д.№2584/15г. на Софийски апелативен съд ТК 5 с-в, с което е потвърдено решение №110/23.01.2015г. по гр.д.№2441/2013г. на СГС VI-12 състав в частта му,с която дружеството е осъдено да заплати на [фирма] сумата 86 759,84 лв. застрахователно обезщетение на основание чл.208 от КЗ/отм./,ведно със законната лихва и 4 296,87 лв. лихва за забава.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма] насрещна касационна жалба с приложеното към нея изложение по чл.280 ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление [населено място] [улица] сумата 5100 лв. разноски за производството.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.