О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 765
София, 14.10.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на девети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 4741 по описа за 2013 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез адвокат Д. Д. срещу решение № 1588/24.07.2013 г. на Софийски апелативен съд /САС/, ТО, 5-ти състав по т.д. № 3006/2011 г., с което е потвърдено уважително решение на Софийски градски съд /СГС/ по установителен иск по чл.422 ГПК, предявен от [фирма] срещу настоящия касатор.
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване сочи чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] не взима становище по жалбата.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК, поради следните съображения:
В срока по чл.415 ал.1 ГПК пред СГС е предявен положителен установителен иск за съществуване вземане на [фирма] срещу Д.-29-София ЕООД, за което е подадено искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Вземането, чието установяване се иска и е предмет на искането за издаване заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е с главница 54487.17 лв. и мораторна лихва 3001.30 лв. СГС е уважил иска за 54487.17 лв. главница, 1951.07 лв. мораторна лихва, законна лихва и разноски в заповедното производство. Решението на СГС е потвърдено от САС, който е приел за неоснователни оплакванията на ответната страна – въззивник за недопустимо изменение на иска за мораторна лихва, както и оплакването във връзка с допълнителното споразумение между страните, което е приел за неотносимо. Изрично е посочено в обжалваното решение на САС, че процесният договор между страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди е подписан от законните представители на двете страни с отбелязване, че е сключен при ОУ по чл.149 ал.1 т.3 ЗЕ и ОУ са приложени към него.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата.
В настоящия случай в изложението си по чл.284 ал.3 ГПК касаторът формулира два въпроса: 1. „Допустимо ли е разглеждане на искова молба по чл.415 ал1 от ГПК, когато ищецът не е изпълнил императивната норма на същия законов текст – „да довнесе дължимата държавна такса” и не е изпълнил дадените му от съда по заповедното производство указания” като за този въпрос се твърди, че е решен от САС в противоречие с практиката на ВКС. 2. „Валидни ли са договорите при общи условия за доставка на топлоенергия когато общественият доставчик не е представляван по договора, нито от представляващия го по закон, нито от упълномощено от него лице?”
Първият въпрос е свързан с твърдяна недопустимост на въззивното решение и е некоректно поставен с оглед данните по делото. Предмет на искането за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК е вземане с главница в размер на 54487.17 лв. и мораторна лихва от 3001.30 лв. Със заявлението се претендира и присъждане на сторените съдебни разноски, а именно внесена държавна такса от 1149.77 лв., за което е представена квитанция за внасяне. Така посочената държавна такса е изчислена съобразно чл.12 т.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК – 2% върху интереса, в случая размера на претендираното вземане като главница и лихва. С оглед подаденото в срок възражение и при условията на чл.415 ГПК заявителят е предявил иск за установяване на вземането си, като е довнесъл към внесените 1149.77 лв. още 1149.77 лв. – дължимата държавна такса в съответствие с чл.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК /в размер на 4% от цената на иска/. Внесената в цялост държавна такса е за установяване на посочените в заявлението, така и в предявения иск главница от 54487.17 лв. и мораторна лихва от 3001.30 лв. Посочената от касатора „цена” на иска включва и присъдените от първоинстанционния съд разноски, направени в заповедното производство в размер на първоначално внесените 2% върху размера на главницата и мораторната лихва, а именно 1149.77 лв. Както е посочено и в ТР № 4/2014 г. съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.422 ГПК, респ.415 ал.1 ГПК следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени в заповедното производство, като съобрази изхода на спора, разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното производство /т.11г от ТР № 4/2014 г./. В този смисъл е и произнасянето от СГС и САС относно направените от заявителя разноски в заповедното и исковото производство, което не променя размера на вземането като главница и лихва, чието установяване е предмет на исканата заповед за изпълнение и установителен иск. Доколкото е налице внасяне в пълен размер на дължимата държавна такса в заповедното и исковото производство, както се посочи по-горе, няма основание да се приеме произнасяне по предявен иск при неизпълнени указания за внасяне на държавна такса, респ., че въззивното решение е недопустимо, както твърди касаторът.
Вторият формулиран въпрос е също некоректно поставен с оглед събраните по делото доказателства и изложени мотиви от САС. САС изрично е констатирал и отразил в мотивите си, че процесният договор между страните за продажба на топлинна енергия за стопански нужди е подписан от законните представители на двете страни с отбелязване, че е сключен при ОУ по чл.149 ал.1 т.3 ЗЕ и ОУ са приложени към него. В този смисъл така формулираният въпрос не е обуславящ изхода на спора и не представлява основание за достъп до касация по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на САС.
Независимо от изхода на спора, съдът не присъжда разноски на ответната страна, тъй като такива не са поискани, нито има доказателства да са сторени разноски от тази страна пред настоящата инстанция.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1588/24.07.2013 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 5-ти състав по т.д. № 3006/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.