5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 765
София, 26.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юни през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1196 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Т. С. В. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. С., против въззивното решение № 118 от 26 май 2011 г. по гр.д. № 121 за 2011 г. на окръжния съд в гр. Сливен, с което е отменено решение № 950 от 14 януари 2011 г., постановено по гр.д. № 4495 по описа на районния съд в гр. Сливен за 2010 г. и вместо него исковете на Т. В. против [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] за заплащане на 15000 лева на основание чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД – част от продажна цена, дадена на отпаднало основание прекратен по взаимно съгласие предварителен договор за строителство и продажба на недвижим имот и законовата лихва от датата на предявяване на иска, са отхвърлени.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, защото първоинстанционният съд правилно разпределил доказателствената тежест между страните и във връзка с възражението на ответника, че вече е платил претендираната сума правилно указал, че за това обстоятелство не са сочени доказателства; чрез майка си касаторът заплатил на дружеството общо сумата от 15 хиляди лева като вноски за продажната цена, с нотариална покана ответникът е уведомил касатора, че прекратява сключения предварителен договор като запазва всички направени парични вноски за неизпълнение на поетите задължения, обектът е продаден; през м. октомври 2009 г. между страните е подписано споразумение, в което са се съгласили да считат договора помежду си за прекратен от м. март 2009 г., както и че са уредили отношенията си, произтичащи от прекратения договор; въззивният съд неправилно е тълкувал и ценил сключеното между страните споразумение – сумата не се претендира на договорно основание, а като последица от прекратяването на договор, с настъпването на който факт отпада основанието за плащането й, а ответникът се брани с възражение за плащане; въззивният съд е излязъл извън предмета на делото и обема на търсената защита и съдействие, защото ответникът не е твърдял друг начин за „уреждане” на отношенията между страните, а единствено плащане на сумата; ответникът е недобросъвестен – подписаното между страните споразумение е единствено с цел да бъде представено пред районната прокуратура в С., но ответникът е злоупотребил с него и го е представил като писмено доказателство по делото; не е взето предвид, че според двустранното споразумение страните са се съгласили да се оттегли подадената от касатора жалба; всички елементи на претенцията са доказани. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по въпроси, свързани с правния институт на неоснователното обогатяване в хипотезата на получено имуществено благо на отпаднало основание при всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК: когато отпадналото основание за получаване на имущественото благо е развален договор, задължението за връщане на полученото по договора произтича ли от договора или е последица от неговото прекратяване, последица от отпадане на основанието за получаване; как се разпределя доказателствената тежест между страните при иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД; когато въззивната инстанция не е съгласна с доклада на първоинстанционния съд и с указанията му към страните относно отделяне на спорното от безспорното или разпределение на доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти, не следва ли да включи в доклада си по делото това свое становище, за да даде на страните възможност да вземат отношение по тези въпроси. Касаторът сочи, че претенцията по чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД не произтича от договора, тя е последица от отпадане на основанието на разместване на имуществените блага, а и възражението на ответника е възражение за плащане. Сочи се ППВС № 1/79 г. и три първоинстанционни решения, като нито едно от тях не е заверено за влизане в сила, поради което не могат да бъдат квалифицирани като съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответникът [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приел, че е извън съмнение фактът на заплащане, макар и след договорения срок, на суми в общ размер на 15 хиляди лева като част от цената от 62 хиляди лева; настъпил е нов юридически факт – страните са сключили в писмена форма двустранно споразумение, с което заявяват, че считат сключения предварителен договор за прекратен по взаимно съгласие от датата, посочена в нотариалната покана на продавача, както и че считат за уредени помежду си всички имуществени отношения, произтичащи от предварителния договор и от прекратяването му и никоя от тях няма да има занапред претенции спрямо другата във връзка с този договор; уговорено е още, че купувачът (касаторът) ще оттегли подадената жалба в районната прокуратура против продавача; изразено е несъгласие с извода на съда, че не може да се вземе категоричното становище, че сумата е върната и несъгласие с пълното игнориране от страна на съда на съществуването на подписания от страните документ; правопораждащият факт на извъндоговорната отговорност на ответника е прекратяването без реално изпълнение именно на процесния предварителен договор, което включва регулирането на имуществените отношения, възникнали по този начин чрез двустранно споразумение; ответникът е твърдял плащане, но главният въведен от него правопораждащ факт, освобождаващ го от паричното задължение, е признанието на насрещната страна, че имуществените последици са уредени; при това положение ответникът не е необходимо да доказва плащане и за съда не е необходимо да изследва как точно е станало уреждането на отношенията, а е достатъчно само изявлението на страната, материализирано по съответния ред, неоспорен от другата страна, чийто подпис носи; това изявление замества доказването както на плащане, така и на всякакъв друг акт, чрез който страните са удовлетворили претенциите си.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на обжалваното решение до касационно разглеждане.
Касаторът поставя три правни въпроса, нито един от които не е обусловил изхода на спора. Според задължителното разбиране, дадено от ВКС в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК, условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му е касационното разглеждане да бъде допуснато, което е обвързано с поставянето от касатора на правен въпрос, имащ значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и неговото разрешаване е обусловило крайния резултат по делото. В разглеждания случай решаващите изводи на въззивния съд са следните: двустранното споразумение между страните трябва да бъде ценено в светлината на основното правоотношение, създадено между тях; правопораждащият факт за ищеца е прекратяването на предварителния договор, което включва регулирането на имуществените отношения, възникнали по този начин, чрез двустранното споразумение; признанието на насрещната страна, че имуществените последици са уредени, е основният твърдян факт от ответната страна и затова не е необходимо да се доказва плащането на сумата от ответника на ищеца. Следователно основният довод на съда за неоснователността на претенцията е осъщественото признание от страна на ищеца за уредени взаимоотношения. В т. 2 от посоченото двустранно споразумение страните заявяват, че между тях са уредени всички имуществени отношения, произтичащи от сключения помежду им предварителен договор и че никоя от тях няма да има занапред каквито и да било претенции спрямо другата във връзка с този договор. Относимият правен въпрос в случая би бил по тълкуване на споразумението от 16 октомври 2009 г. между страните по спора. Търсеното от касатора теоретично тълкуване на въпроса от какво произтича задължението за връщане на полученото по договора – от договора или е последица от отпадане на основанието за получаване, не е съответно на даденото от въззивния съд правно разрешение, поради което по този въпрос отговор не следва да се дава в процедурата по чл. 290 и сл. ГПК.
Вторият поставен въпрос отново е теоретичен и разрешението му не се отклонява от общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК – всеки е длъжен да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. Правилно и основателно съдът е преценил главния довод на ответната страна по иска – в отговора на исковата молба се сочи, че ответното дружество не дължи по предварителния договор нищо на ищеца, защото още през м. октомври 2009 г. между страните са били уредени всички имуществени отношения, за което между страните било сключено двустранно споразумение, в което те изрично заявили това обстоятелство и изразили волята си занапред да нямат никакви претенции една спрямо друга във връзка с прекратения между тях договор. Чрез този отговор ответникът е сторил правопогасяващо възражение, ищецът не е оспорил писмения документ и не е противопоставил доказателства, оборващи заявените в него обстоятелства от страните. Ето защо въпросът за тежестта на доказване на елементите от състава на чл. 55, ал. 1, пр. трето ЗЗД, не е обусловил крайния изход на спора, тъй като разрешение по него въззивният съд не е давал.
На последно място, и третият правен въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд е извършил единствено преценка на вече представени доказателства; към този момент обстоятелството на сключеното двустранно споразумение не е било спорно, а тълкуването на уговорките в него не налага наново да се поставя въпросът за разпределяне на доказателствената тежест за доказване на съответните факти. Видно от доклада на първоинстанционния съд, той е оценил двустранното споразумение като недостатъчно доказателство за установяване по безспорен начин на твърдяното обстоятелство за връщане на ищеца на сумата от 15 хиляди лева. Всъщност въззивният съд не е обърнал тежестта за доказване, нито е нарушил правилото на закона за разпределянето на доказателствената тежест, а е извършил свое тълкуване на постигнатото между страните двустранно споразумение и последиците от него. Както вече беше посочено обаче, правен въпрос в тази връзка не се поставя. Ето защо, в заключение, и по последния поставен правен въпрос липсва основание за допускането на касационното обжалване на въззивното решение.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 118 от 26 май 2011 г. по гр.д. № 121 за 2011 г. на окръжния съд в гр. Сливен.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: