О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 765
София, 31.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 30.10.2018 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 1657 /2016 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жаба на С. С. Ц., чрез адв. Л.А., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 443 от 23.02.2018г., по т.д. № 3002/2017 г., в частта, с която е потвърдено решението на Софийски градски съд № 456 от 20. 01.2017 г., по гр.д.№ 9876/16 г., за уважаване на предявения от „ИНВЕСТБАНК” АД срещу настоящия касатор, като ответник, положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за сумите: 7 590.86 евро – главница по договор за потребителски кредит № 015-045 от 06. 06.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 26. 09. 2014 г. до окончателното и изпащане; 3 336.77 евро – просрочена договорна лихва за периода 06.06.2011г.- 22.07.2014г.; 1879.99 евро – лихва за забава върху дължимата главница за периода 26.07.2011г.-25.09.2014г.; 1119.98 евро-неустойка за забава върху просрочените лихви; 19.89 евро- такса за обслужване на разплащателната сметка и 99. 60 лв. – такса за връчване на нотариална покана, предмет на издадена заповед за незабавно изпълнение, основана на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 52330 /2014г. на СРС, както и в частта за присъдените на страните деловодни разноски.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила- касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на материалното право: „Налице ли е анатоцизъм в случаите, в които се изчисляват лихви върху лихви и подобна договорна клауза противоречи ли на добрите нрави?”
При условията на алтернативност касаторът се позовава и очевидна неправилност на въззивния съдебен акт по см. на чл. 280, ал.2,пр.3 ГПК, в редакцията, обнародвана в ДВ,бр.86/2017 г. Аргументът е, че въззивният съд не е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими факти и обстоятелства по делото.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касационен контрол, излагайки подробни съображения за отсъствие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Основният му довод е, че формулираният от касатора материалноправен въпрос е ирелевантен за крайния изход на делото, доколкото чрез него ответникът въвежда защитното си възражение за нищожност на неустоечната клауза, за първи път във въззивното производство, т.е. след като срокът за същото е преклудиран. По отношение твърдяната очевидна неправилност застъпва тезата, че визираното процесуално нарушение освен, че не попада в обхвата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК е и бланкетно посочено, без конкретизация на отделните останали необсъдени от Софийски апелативен съд факти и обстоятелства, което изключва възможността касационната инстанция да извърши необходимата за установяването му преценка, с оглед предмета на производството по чл.288 ГПК. Несъгласие е изразено и с въведените касационни основания, съображенията за неоснователността на които са подробно изложени.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността и, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса, срещу подлежащ на факултативен касационен контрол въззивен съдебен акт и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК въззивният съд е споделил за основан на закона и доказателствения материал по делото, извода на първостепенния съд, че страните са валидно обвързани от сключен помежду им на 06.06.2011 г. договор за потребителски кредит , по силата на който Банката- ищец е предоставила на ответника- кредитополучател сумата 7 590.86 евро с краен срок за погасяване 26. 06.2016 г. Като безспорен е установен и факта, че за погасяване на вноските по отпуснатия кредит не са постъпвали никакви суми от кредитополучателя. Поради продължителното просрочие на дължимите вноски Банката – кредитор, в съответствие с постигнатото между съконтрахентите съгласие, обективирано в договорната клауза на чл.17, ал.1, т.1, е обявила целия кредит за предсрочно изискуем, уведомявайки ответника за волеизявлението си чрез изпратена му нотариална покана. Неуспешното оспорване автентичността на разписката за получател в откритото производство по реда на чл.193, ал.1 ГПК е обусловило изграждането на правен извод, че получаването и от длъжника Ц. е надлежно удостоверено и е породило целените с него правни последици. По отношение правото на ищцовата Банка на вземане за лихва за просрочие/ неустойка/ върху договорената възнаградителна лихва, уговорено с клаузата на чл.6, ал.2 от процесния договор, въззивният съд е изложил подробни съображения, че с оглед правната и икономическа природа на възнаградителната лихва, явяваща се цена /възнаграждение/ на кредитора за предоставените парични средства на кредитополучателя, в сочената хипотеза анатоцизъм отсъства и забраната по чл.10, ал.3 ЗЗД не е нарушена. Позовавайки се на размера на уговорената между страните закъснителна лихва/ неустойка/, съответстваща на предвиденото ограничение в чл.33, ал.2 от Закона за потребителския кредит – обезщетението за забава да не надвишава законната лихва, решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл да е налице и твърдяната нищожност, поради противоречие на сочената договорна клауза с добрите нрави.
Съобразени решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос, като включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд обосновава общата главна предпоставка за достъп до касация, съгласно дадените задължителни указания в т.1 на ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Неоснователно по отношение на същия е поддържаното селективно основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Съгласно т.4 на цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС селективното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касация, би било налице тогава, когато се касае за приложение на конкретна законова норма, по която липсва съдебна практика, или тази практика, макар и непротиворечива, е неправилна и следва да бъде изоставена, или създадена при други обществено икономически условия и законодателство, тя се нуждае от осъвременяване, както и когато приложимата разпоредба е неясна, непълна или противоречива и се налага тълкуването й, за да бъде осигурено точното и прилагане от съдилищата. Тези изисквания в настоящия случай не са осъществени.
По въпроса за правния характер на възнаградителната лихва е формирана последователна и трайно непротиворечива практика на ВКС, с която въззивният съд изцяло се е съобразил и която се споделя от настоящия съдебен състав. Тя е в смисъл, че уговорената в договора за банков кредит възнаградителна лихва не е лихвата, която се дължи при забавено изпълнение на парично задължение, имаща обезщетителен характер. Договорната лихва в хипотезата на банков кредит по своя правен характер е възнаграждението, платимо на кредитора за ползването на предоставените на кредитополучателя парични средства.
В този см. договорната лихва е цената на стойността на капитала, който се предоставя за временно ползване. Затова, ако длъжникът не плати в срок тази цена на кредитора, той дължи мораторна лихва върху просрочените суми – главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на чл.86, ал.1 ЗЗД, а ако няма такава- законната лихва. Ето защо в разглежданата хипотеза не е налице и анатоцизъм, който да нарушава ограничението по чл.10, ал.3 ЗЗД.
При наличие на формирана непротиворечива практика на касационната инстанция, по отношение на което не е доказана обществена и правна необходимост от промяна, за което доказателствената тежест е на жалбоподателя, селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е въобще неприложимо.
Неоснователно е и позоваването на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК /ДВ бр. 86/2017 г./ Като самостоятелно основание за достъп до касационен контрол очевидната неправилност е налице само при допуснати от въззивния съд особено тежки пороци на материалния закон, на съществени процесуални правила или на правилата на формалната логика, които са довели до неправилност на обжалвания съдебен акт. Тези пороци трябва да са от естество, че да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция, без извършване на същински инстанционен контрол над въззивния съдебен акт, респ. след анализ и преценка на ангажираните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти, какъвто се дължи при разглеждане на касационната жалба по същество. Според формираната практика на ВКС в тази хипотеза попадат случаите на приложена отменена или несъществуваща правна норма, или когато закона е приложен в законът е приложен в неговия противоположен/обратен/ смисъл, както и когато съдебния акт на въззивния съд е постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика, респ. при произнасянето си съдът е допуснал нарушение на основни принципи на съдопроизводството. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба „ИНВЕСТБАНК” АД е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.8, във вр. с ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 200 лв.- юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл.37 ЗПП, за изготвения отговор.
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 443 от 23.02.2018г., по т.д. № 3002/2017 г., по описа на с.с.
ОСЪЖДА С. С. Ц. от [населено място], с ЕГН: [ЕГН] да заплати на „ИНВЕСТБАНК” АД, [населено място] сумата 200 лв. /двеста лева/деловодни разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: